Красиво безтегловна ме намери, изпразнена от смисъл и от шум. Аха да

Красиво безтегловна ме откри,
изпразнена от смисъл и от звук.
Аха да литна с длани зажаднели
за слънце и за въздух. Моят разум

бях вързала за дирек с едно въженце –
тук да остане, да не ми тежи.
Прощавах се със земното ми бреме…
И тъкмо в този момент дойде ти.

„ Къде отиваш? ” – пита ме повърхностно.
Не виждаше ли моите крила?!
А след това ме придърпа безшумно, нежно –
да не изчезна, да не излетя.

Развърза моя разум и ми го връчи.
„ Ще ти потрябва, пък и по какъв начин скимти! ”
Целуна ме по бледите клепачи.
„ Не бързай толкова. Остани. ”

И отново изпълних се със звук и смисъл,
с паники, наслади, слова.
Не скочих в лекотата на небето
и пътя собствен взех решение да извървя.

Но през днешния ден мозъкът ми към този момент знае,
че дръзне ли още веднъж да сгреши,
с душата ми да влезе в преден конфликт,
ще го завържа – дано да скимти!

Прочети още: