Краси Чомаков: И до днес Любо Пенев не ми е върнал онези 80 000 лева
Красимир Чомаков гостува в предаването " Код Спорт " по TV+. Той е марка в българския и италианския футбол. Заради мощните си игри е прочут с прозвището си " Белия Десаи " - отпратка към международния и европейски първенец с Франция – Марсел Десаи. Започва кариерата си в Марица, а по-късно се потвърждава и в ЦСКА. С " алените " печели Kупата на България през 1999 година През новия век се открива в Италия, където играе в редица локални тимове. За малко е в гръцкия Паниониос и в Спартак (Пловдив). За националния тим има 18 срещи и 5 гола, като остава в историята като първия състезател на Марица с повиквателна при " лъвовете ". Пример е за спортно дългоденствие, като неотдавна направи запаметяващ се бенефис в родния си Пловдив.
- Краси, здравей! Реши да изиграеш своя бенефис на стадион " Марица ". Какво е първото нещо, за което се сещаш, когато прекрачваш прага на това оборудване?
- Всеки път когато се прибира от чужбина, първото нещо е да мина през стадион „ Марица “, да видя по какъв начин наподобява. Винаги, когато престъпвам прага на стадиона, тръпката е неописуема, тъй като тук израснах. Тук бяха първите ми крачки във футбола. Този клуб ме сътвори. Няма по-голямо чувство от това още веднъж да се завръщаш в родния си дом.
- Кой те докара за първи път на терена?
- С починалия ми татко идвахме всеки ден, тъй като пребивавам на 500 метра от стадиона. Израснал съм в махалата. Постоянно идвахме дружно двамата да ме научи на тънкостите във футбола. След това ме пое един от огромните треньори на школата на Марица по това време – Стефан Тахчиев. От него научих много, измежду които две доста значими неща – да спра и да подам топката на мой съотборник.
- Коя е повода школата на Марица да изчезне? От твоето потомство играчи на този отбор бяха още Сашо Александров – Кривия, Асен Николов – Бебето...
- За да съществува едно нещо и да се поддържа, би трябвало да има верните хора, с цел да може да върви напред. През годините се смениха много президенти и управници на стадион „ Марица “. Но няма ли го точния човек с ред и дисциплинираност, нещата вървят към крах. Не желая да наскърбявам никой, само че сега с момчетата и треньорите се опитваме по някакъв метод да възродим това нещо. Школата е съществувала, само че ние не можем да изкараме футболисти. Това е и моята концепция, постоянно съм го казвал и съм го виждал. Ние сме дребен клуб от Кършияка, този клуб постоянно е играл във „ В “ група, стигал е до „ Б “ и по мое време до „ А “ група. Но нашата цел постоянно е била да създадем футболисти от школата, да влязат в първия тим и от продажбата в други клубове да можем да се устояваме.
- С тима на Марица спечелихте промоция в " А " група през 1995/96. Тежка ли беше борбата във втория ешелон тогава? Разкажи ни по какъв начин отпразнувахте влизането във футболния хайлайф.
- Като за всяко момче от клуба, това беше нещо необикновено. Една сбъдната фантазия освен за мен, само че и за момчетата от школата, с които тогава играхме в първия тим и спечелихме промоцията. Наистина в „ Б “ група тогава имаше доста положителни тимове, доста тежки гостувания. Но бяха събрани футболисти от Пловдив и с опит. В тима бяха Панчо Раков, Марин Бакалов и ни придаваха опит и на нас младите. Да не забравим, че предходната година загубихме бараж отново за влизане в „ А “ група. Злополучен дуел на " Васил Левски " против Раковски (Русе). Направихме си изводите и идната година към този момент бяхме подготвени да спечелим шампионата. Последният ни мач с Хасково беше нещо необикновено.
- След Марица мина в ЦСКА - имаше ли съмнения да приемеш тази оферта?
- Като всяко дете постоянно съм мечтал да последвам стъпките. Всяко дете желае да играе в грандовете ЦСКА и Левски. Може би избрах точния миг, тъй като две години преди този момент, тъкмо след изгубения бараж, имаше огромен интерес от Левски. Но баща постоянно ми споделяше: " Още не си подготвен, изчакай ". Може би бе назрял моментът, когато се озовах на точното място във популярен клуб като ЦСКА.
- Кой те притегли, кой пристигна да приказва с теб?
- Бяхме на лагер с Марица през 1998 година, а на мен ми изтичаше договорът. Тогава президент стана Георги Георгиев. Един ден ми се обажда и ми споделя: " Слизай от лагера, ще пътуваме за София ". Попитах го къде отиваме, а той ми отвърна: " Отиваме и подписваме със Славия ". Заявих му: " Бате Жоре, няма по какъв начин да стане ". Изчаках един ден в Пловдив и на идващия ден ми сподели, че отиваме да подписваме с ЦСКА. Нито съм се споразумявал за пари, нито за условия. Просто отидох и подписах. До ден-днешен съм признателен, че се озовах там, където желаех.
- Каква бе обстановката при „ алените “, когато стана част от ЦСКА? Кой командваше в съблекалнята?
- Отидох през януари 1998 година Тогава в ЦСКА се завърнаха Христо Стоичков, Емил Костадинов, починалият Трифон Иванов. Преди това там бяха Бончо Генчев, Георги Йорданов. Всеки си споделяше тежката дума. Бързо ме одобриха, тъй като с доста от момчетата играех при младежите, а с водачите и в националния тим. Все едно се озовах вкъщи си. Винаги бързо съм се приспособявал към тимовете и съм имал положителни връзки с момчетата.
- Кои са най-ярките ти мемоари с екипа на ЦСКА?
- Имало е и позитивни, и отрицателни моменти. Един състезател не може да избяга от това. Но в ЦСКА научих, че постоянно би трябвало да даваш максимума от себе си. Винаги би трябвало да се бориш за шампионската купа или да играеш край за купата на България, да не приказваме за пробив в европейските шампионати. Това бяха главните цели и бях наясно с тях без даже да ми ги споделят. Все отново знаех къде отивам.
- Не остана ли прекомерно малко в ЦСКА? Грешка ли беше прехвърлянето в Лече?
- За прехвърлянето ми в Лече съм приказвал хиляди пъти, само че може би се получи тъй че на 23 години се усещах подготвен да изляза в чужбина с помощта на ЦСКА и на националния тим. Винаги играех с по-големите, постоянно се калявах против по-силните. Просто нямаше метод, трябваше да отпътува.
- Не доста хора знаят, че беше на проби в Англия – в Престън, когато управител там беше Дейвид Мойс и в Уолсол. Защо пропадна прехвърлянето ти, без значение че се показа доста добре?
- Преди петнайсетина години имаше едно предписание – да си играл в 75% от мачовете на националния тим за последните две години. Бях ги направил към 70%, просто ми липсваха пет игрови минути на квалификацията с Дания, която загубихме в София. Останах отвън групата и може би заради тази причина не ми се реализира прехвърлянето. Винаги ми е било фантазия и желаех да отида в Англия. Може би това беше моята страна и футбола, който желаех да упражнявам.
- Какво се случи с тези 80 хиляди лв., които Любо Пенев ти дължеше? Приключи ли тази сага?
- Не мога да кажа. Доста пъти съм споменавал тези пари и ще не преставам да го върша, до момента в който съм жив. Той нито веднъж не се отбрани и не сподели къде отидоха парите, за какво не съм си ги получил, като това беше част от самия контракт при прехвърлянето ми в Лече. Трябваше да получа 10% от цялата сума, което беше към 100 хиляди лв.. Даде ми единствено 20 хиляди и ми сподели, че последователно иска ми се изплати и останалата сума, само че по този начин е и до ден-днешен. За страдание 80 хиляди лв. някъде потънаха.
-Търсил ли си го по телефона, опитвал ли си по различен метод да се свържеш с него?
- Не, не съм го търсил, само че мисля, че като огромен футболист, какъвто беше Любослав Пенев, трябваше да откри сили да ми се обади и да ми каже най-малко защо става въпрос или да се отбрани по вестниците и по малкия екран. Да изясни веднъж вечно тази тематика.
- Каква бе обстановката в Лече, когато отиде там? Много пъти си казвал, че това е един от тежките моменти в кариерата ти.
- Независимо, че имах контракт, не останах в Лече. Веднага ме преотстъпиха, може би такива бяха вижданията. Първата година в Равена се показах много сполучливо в Серия Б. При последната година от контракта ми с Лече обаче се получиха всякакви неща – бях отвън тима, не упражнявах с него заради аргументи, свързани с клуба, шефа, треньора. Тогава изгубих може би най-хубавата си година във футбола. Шест месеца не играх, а единствено упражнявах с втория тим. Бях на 25 години – най-хубавата възраст да се потвърдя. След това ме набутаха преднамерено да отпътува за Гърция, тъй като като отидох в Италия взех квотата за състезател отвън Европейския съюз. Бях три месеца в Паниониос – къде играх, къде не ме пускаха, само че това беше тяхно виждане. Свърши ми договорът с Лече, желаеха да остана в Гърция. Казах им: „ Не, благодаря. Аз се прибирам в Италия. “ Може би е било моя неточност и е трябвало да остана в Гърция няколко години, само че по този начин взех решение и по този начин направих. Трудно върша крачка обратно, постоянно виждам напред за моето положително.
- В кой клуб в Италия си се чувствал най-добре?
- Където и да съм играл – Марица, ЦСКА, във всички италиански клубове постоянно, когато съм си тръгвал, хората са оставали удовлетворени и очаровани от това, което съм дал за клуба и за почитателите. Винаги се приказват единствено положителни неща за мен.
- В Пицигетоне и в Кремонезе си бил съотборник с Давиде Астори, капитанът на Фиорентина, който умря на 4 март тази година. Разкажи ни нещо за играча, за който цяла Италия скърбеше.
- Когато прочетох новината, не можех да допускам. Исках да се отвори земята и аз с него да си отида. В годините не бях срещал такова златно момче. Когато се срещнахме в Пицигетоне беше на 20-21 години, по-късно преминахме дружно в Кремонезе. Постоянно деляхме една стая на лагери, непрестанно си говорехме смешки за България и за Италия. Постоянно го направлявах и виждах, че към този момент е подготвен футболист. Голяма драма – не може момче на 31 години да си отиде в разцвета на кариерата си, без да знае каква ще бъде ориста му.
- Когато мина във Фиорентина, поддържахте ли връзка?
- Постоянно поддържахме връзка. Чувахме се, разговаряхме. За последно се чухме тъкмо, когато го бяха избрали за капитан, а лентата не се получава елементарно. Казах му: „ Евала, Асто, в този момент следва най-тежкото за теб – да обединиш момчетата. “ А той ми отговори: „ Не се притеснявай, постоянно ще се оправя със обстановката. “ Поддържахме чудесни връзки.
- В кой мач дебютира за националния тим на България?
- Беше на едно турне в Малайзия през 1995 година За мен беше много ненадейно, тъй като бе тъкмо след представянето на златното потомство на международното в Съединени американски щати, а получих покана да играя с част от тях. Треньор беше именитият Димитър Пенев. Бяхме на лагер с Марица, подготвяхме се за шампионата. Казаха ми, че ходя на лагер с националния тим в Малайзия. Не можех да допускам, тъкмо бях навършил 18 години и 1 месец. Качваме се в самолета и за седнал съм сред Наско Сираков и Боби Михайлов. Шест часа от стеснение и терзание не мога да стана, с цел да се раздвижа. Викам си: „ Тези хора преди една година съм ги гледал по малкия екран. Четвърти в света са, скачал съм, радвал съм се за техните триумфи, а в един миг се озовавам до тях и с тях ще играя мачове. “ Не можех да допускам!
- А те по какъв начин се отнесоха към теб?
- Невероятно! Преди първия мач в Малайзия административният шеф Сашо Динев ми споделя, че ще стартира като титуляр. Какъв титуляр, та аз съм на 18 години? Каза ми: „ Не се притеснявай, почваш откъм гърба, зад теб ще бъде Боби Михайлов. “ Цяла нощ не спах. Не можех да допускам, че зад мен ще бъде Михайлов, а аз ще депозирам на Наско Сираков.
- Как се стигна обаче до раздялата ти с представителния ни отбор?
- Тежко за мен персонално. През 2000 година Стойчо Младенов още веднъж ме повика в националния тим. Представих се чудесно в първите пет-шест мача, вкарах три-четири гола. Но по-късно раздялата беше сложна за мен, тъй като желаех да бъда част от националния тим на България. Тогава бях в най-хубавата си възраст, само че може би странични фактори и преценка на треньора, ме оставиха отвън групата. Последният ми дуел беше против Малта. Трябваше да мине много време, с цел да се отърся от това отношение.
- В доста изявленията казваш, че не искаш да чуеш повече за мениджъри и сътрудници. Защо си отчаян от тези хора?
- По доста мотиви съм отчаян. Водили са ме на проби в доста тимове още до момента в който бях в Марица. Някои отбори много са се интересували от мен, само че по една или друга причина прехвърлянията не са се осъществили. Може би не е било и времето за това. Но постоянно съм се стремял самичък да покажа и да потвърдя на терена дали ставам за даден тим. Никога не съм разчитал на някого. Аз съм човек на ориста – каквото ми покаже на следващия ден ориста, това ще се случи. Никога никой не ме е подкрепял, а знаеш, че и в този момент, а и преди би трябвало да имаш човек зад тила, би трябвало някой да те бута, само че аз не съм подобен.
- Съжаляваш ли за нещо в кариерата си?
- Сигурно всеки съжалява, както и аз. Може и да е било по-добре, може и да е било по-зле. Но да направя кариера от 24 години допускам, че не е малко. За мен кариерата ми е сполучлива – израснал в Марица, играл за най-големия клуб в България – ЦСКА и съм посочил положителни игри в Италия.
- Какво следва оттук насетне на Краси Чомаков?
- Може би разтварям нова страница, само че обвързвана с футбола. До този миг животът ми е минал с топка в краката и на зеления килим.
- Харесва ли ти треньорската специалност?
- Да, от две години и половина съм играещ треньор на едно отборче в Италия. Трудна е специалността, единствено характерите и огромните мъже съумяват. Ще забележим – това зависи единствено от мен.
- Защо се срина българският футбол? Вече не играем на огромни шампионати, виждаме какво се случва и с шампионата на България, където интригата бързо приключва…
- Според мен аргументите са доста. Не може за една година да създадем футболисти, да ги продадем, клубът да завоюва милиони. Смятам, че би трябвало да се тръгне от нулата. Това го чувам от 20 години, само че още не сме тръгнали, а сме си на нулата. Всеки споделя, че се развиваме, а в последните години нямаме един трансфер в мощно европейско състезание. Някъде би трябвало да се създадат сметките – дали ще продължаваме по този начин, дали в бъдеще ще имаме гении, които ще се осъществят освен в България, само че и в чужбина. Но това не зависи от мен. Имам си моите хрумвания, мога да ги предам, само че дали ще бъда изслушан е обособен въпрос.
- Смяташ ли, че някой ще може да спре превъзходството на Лудогорец в шампионата ни?
- Непобедими тимове няма. Надявам се тази година шампионата да е по-интересно, да има конспирация, а не всичко да завърши 5-6 кръга преди края. Надявам се освен Левски и ЦСКА, само че и другите тимове да основат нужната конкуренция, с цел да може шампионатът да стане по-интересен.
- Носиш екип на Ливърпул – по какъв начин одобри загубата на мърсисайдци от Реал Мадрид във финала на Шампионска лига?
- Винаги съм бил реалист. Не мога да кажа, че не ми е тежко. Приех много мъчно загубата, само че може би това е шампионатът на Реал (Мадрид) и те разполагат с доста по-добри футболисти. Така се получи, че Салах напусна контузен. Може би аварийна пейка оказа въздействие с влизането на Бейл и изключително с първия му гол със задна ножица, който пречупи още повече момчетата. В момента колкото и пъти Ливърпул да играе с Реал (Мадрид), толкоз пъти ще загуби. Искам да се извиня на почитателите на Ливърпул и на всички, които поддържат и обичат тима, само че това е самата действителност.
- Как са децата ти Мартина и Алесия? Къде обичате да почивате?
- Добре са, живи и здрави са. Вече пораснаха – огромната приключи предходната година висше обучение в Италия, дребната учи. Радваме се един на различен. Обичаме да почиваме в България. По-голямата част от времето прекарваме в Италия и идваме тук, когато имаме опция.
- Започнахме диалога с Марица, дано го приключим още веднъж с родния ти клуб. Кога още веднъж от школата на Марица ще излезе подобен състезател като „ Белия Десаи “?
- Искрено се надявам да не останем единствено Белия Десаи, Бебето и Александър Александров – Кривия. Надявам се треньорите в школата да работят добре и един ден още веднъж да забележим на този стадион бразилците от Кършияка.
- Краси, здравей! Реши да изиграеш своя бенефис на стадион " Марица ". Какво е първото нещо, за което се сещаш, когато прекрачваш прага на това оборудване?
- Всеки път когато се прибира от чужбина, първото нещо е да мина през стадион „ Марица “, да видя по какъв начин наподобява. Винаги, когато престъпвам прага на стадиона, тръпката е неописуема, тъй като тук израснах. Тук бяха първите ми крачки във футбола. Този клуб ме сътвори. Няма по-голямо чувство от това още веднъж да се завръщаш в родния си дом.
- Кой те докара за първи път на терена?
- С починалия ми татко идвахме всеки ден, тъй като пребивавам на 500 метра от стадиона. Израснал съм в махалата. Постоянно идвахме дружно двамата да ме научи на тънкостите във футбола. След това ме пое един от огромните треньори на школата на Марица по това време – Стефан Тахчиев. От него научих много, измежду които две доста значими неща – да спра и да подам топката на мой съотборник.
- Коя е повода школата на Марица да изчезне? От твоето потомство играчи на този отбор бяха още Сашо Александров – Кривия, Асен Николов – Бебето...
- За да съществува едно нещо и да се поддържа, би трябвало да има верните хора, с цел да може да върви напред. През годините се смениха много президенти и управници на стадион „ Марица “. Но няма ли го точния човек с ред и дисциплинираност, нещата вървят към крах. Не желая да наскърбявам никой, само че сега с момчетата и треньорите се опитваме по някакъв метод да възродим това нещо. Школата е съществувала, само че ние не можем да изкараме футболисти. Това е и моята концепция, постоянно съм го казвал и съм го виждал. Ние сме дребен клуб от Кършияка, този клуб постоянно е играл във „ В “ група, стигал е до „ Б “ и по мое време до „ А “ група. Но нашата цел постоянно е била да създадем футболисти от школата, да влязат в първия тим и от продажбата в други клубове да можем да се устояваме.
- С тима на Марица спечелихте промоция в " А " група през 1995/96. Тежка ли беше борбата във втория ешелон тогава? Разкажи ни по какъв начин отпразнувахте влизането във футболния хайлайф.
- Като за всяко момче от клуба, това беше нещо необикновено. Една сбъдната фантазия освен за мен, само че и за момчетата от школата, с които тогава играхме в първия тим и спечелихме промоцията. Наистина в „ Б “ група тогава имаше доста положителни тимове, доста тежки гостувания. Но бяха събрани футболисти от Пловдив и с опит. В тима бяха Панчо Раков, Марин Бакалов и ни придаваха опит и на нас младите. Да не забравим, че предходната година загубихме бараж отново за влизане в „ А “ група. Злополучен дуел на " Васил Левски " против Раковски (Русе). Направихме си изводите и идната година към този момент бяхме подготвени да спечелим шампионата. Последният ни мач с Хасково беше нещо необикновено.
- След Марица мина в ЦСКА - имаше ли съмнения да приемеш тази оферта?
- Като всяко дете постоянно съм мечтал да последвам стъпките. Всяко дете желае да играе в грандовете ЦСКА и Левски. Може би избрах точния миг, тъй като две години преди този момент, тъкмо след изгубения бараж, имаше огромен интерес от Левски. Но баща постоянно ми споделяше: " Още не си подготвен, изчакай ". Може би бе назрял моментът, когато се озовах на точното място във популярен клуб като ЦСКА.
- Кой те притегли, кой пристигна да приказва с теб?
- Бяхме на лагер с Марица през 1998 година, а на мен ми изтичаше договорът. Тогава президент стана Георги Георгиев. Един ден ми се обажда и ми споделя: " Слизай от лагера, ще пътуваме за София ". Попитах го къде отиваме, а той ми отвърна: " Отиваме и подписваме със Славия ". Заявих му: " Бате Жоре, няма по какъв начин да стане ". Изчаках един ден в Пловдив и на идващия ден ми сподели, че отиваме да подписваме с ЦСКА. Нито съм се споразумявал за пари, нито за условия. Просто отидох и подписах. До ден-днешен съм признателен, че се озовах там, където желаех.
- Каква бе обстановката при „ алените “, когато стана част от ЦСКА? Кой командваше в съблекалнята?
- Отидох през януари 1998 година Тогава в ЦСКА се завърнаха Христо Стоичков, Емил Костадинов, починалият Трифон Иванов. Преди това там бяха Бончо Генчев, Георги Йорданов. Всеки си споделяше тежката дума. Бързо ме одобриха, тъй като с доста от момчетата играех при младежите, а с водачите и в националния тим. Все едно се озовах вкъщи си. Винаги бързо съм се приспособявал към тимовете и съм имал положителни връзки с момчетата.
- Кои са най-ярките ти мемоари с екипа на ЦСКА?
- Имало е и позитивни, и отрицателни моменти. Един състезател не може да избяга от това. Но в ЦСКА научих, че постоянно би трябвало да даваш максимума от себе си. Винаги би трябвало да се бориш за шампионската купа или да играеш край за купата на България, да не приказваме за пробив в европейските шампионати. Това бяха главните цели и бях наясно с тях без даже да ми ги споделят. Все отново знаех къде отивам.
- Не остана ли прекомерно малко в ЦСКА? Грешка ли беше прехвърлянето в Лече?
- За прехвърлянето ми в Лече съм приказвал хиляди пъти, само че може би се получи тъй че на 23 години се усещах подготвен да изляза в чужбина с помощта на ЦСКА и на националния тим. Винаги играех с по-големите, постоянно се калявах против по-силните. Просто нямаше метод, трябваше да отпътува.
- Не доста хора знаят, че беше на проби в Англия – в Престън, когато управител там беше Дейвид Мойс и в Уолсол. Защо пропадна прехвърлянето ти, без значение че се показа доста добре?
- Преди петнайсетина години имаше едно предписание – да си играл в 75% от мачовете на националния тим за последните две години. Бях ги направил към 70%, просто ми липсваха пет игрови минути на квалификацията с Дания, която загубихме в София. Останах отвън групата и може би заради тази причина не ми се реализира прехвърлянето. Винаги ми е било фантазия и желаех да отида в Англия. Може би това беше моята страна и футбола, който желаех да упражнявам.
- Какво се случи с тези 80 хиляди лв., които Любо Пенев ти дължеше? Приключи ли тази сага?
- Не мога да кажа. Доста пъти съм споменавал тези пари и ще не преставам да го върша, до момента в който съм жив. Той нито веднъж не се отбрани и не сподели къде отидоха парите, за какво не съм си ги получил, като това беше част от самия контракт при прехвърлянето ми в Лече. Трябваше да получа 10% от цялата сума, което беше към 100 хиляди лв.. Даде ми единствено 20 хиляди и ми сподели, че последователно иска ми се изплати и останалата сума, само че по този начин е и до ден-днешен. За страдание 80 хиляди лв. някъде потънаха.
-Търсил ли си го по телефона, опитвал ли си по различен метод да се свържеш с него?
- Не, не съм го търсил, само че мисля, че като огромен футболист, какъвто беше Любослав Пенев, трябваше да откри сили да ми се обади и да ми каже най-малко защо става въпрос или да се отбрани по вестниците и по малкия екран. Да изясни веднъж вечно тази тематика.
- Каква бе обстановката в Лече, когато отиде там? Много пъти си казвал, че това е един от тежките моменти в кариерата ти.
- Независимо, че имах контракт, не останах в Лече. Веднага ме преотстъпиха, може би такива бяха вижданията. Първата година в Равена се показах много сполучливо в Серия Б. При последната година от контракта ми с Лече обаче се получиха всякакви неща – бях отвън тима, не упражнявах с него заради аргументи, свързани с клуба, шефа, треньора. Тогава изгубих може би най-хубавата си година във футбола. Шест месеца не играх, а единствено упражнявах с втория тим. Бях на 25 години – най-хубавата възраст да се потвърдя. След това ме набутаха преднамерено да отпътува за Гърция, тъй като като отидох в Италия взех квотата за състезател отвън Европейския съюз. Бях три месеца в Паниониос – къде играх, къде не ме пускаха, само че това беше тяхно виждане. Свърши ми договорът с Лече, желаеха да остана в Гърция. Казах им: „ Не, благодаря. Аз се прибирам в Италия. “ Може би е било моя неточност и е трябвало да остана в Гърция няколко години, само че по този начин взех решение и по този начин направих. Трудно върша крачка обратно, постоянно виждам напред за моето положително.
- В кой клуб в Италия си се чувствал най-добре?
- Където и да съм играл – Марица, ЦСКА, във всички италиански клубове постоянно, когато съм си тръгвал, хората са оставали удовлетворени и очаровани от това, което съм дал за клуба и за почитателите. Винаги се приказват единствено положителни неща за мен.
- В Пицигетоне и в Кремонезе си бил съотборник с Давиде Астори, капитанът на Фиорентина, който умря на 4 март тази година. Разкажи ни нещо за играча, за който цяла Италия скърбеше.
- Когато прочетох новината, не можех да допускам. Исках да се отвори земята и аз с него да си отида. В годините не бях срещал такова златно момче. Когато се срещнахме в Пицигетоне беше на 20-21 години, по-късно преминахме дружно в Кремонезе. Постоянно деляхме една стая на лагери, непрестанно си говорехме смешки за България и за Италия. Постоянно го направлявах и виждах, че към този момент е подготвен футболист. Голяма драма – не може момче на 31 години да си отиде в разцвета на кариерата си, без да знае каква ще бъде ориста му.
- Когато мина във Фиорентина, поддържахте ли връзка?
- Постоянно поддържахме връзка. Чувахме се, разговаряхме. За последно се чухме тъкмо, когато го бяха избрали за капитан, а лентата не се получава елементарно. Казах му: „ Евала, Асто, в този момент следва най-тежкото за теб – да обединиш момчетата. “ А той ми отговори: „ Не се притеснявай, постоянно ще се оправя със обстановката. “ Поддържахме чудесни връзки.
- В кой мач дебютира за националния тим на България?
- Беше на едно турне в Малайзия през 1995 година За мен беше много ненадейно, тъй като бе тъкмо след представянето на златното потомство на международното в Съединени американски щати, а получих покана да играя с част от тях. Треньор беше именитият Димитър Пенев. Бяхме на лагер с Марица, подготвяхме се за шампионата. Казаха ми, че ходя на лагер с националния тим в Малайзия. Не можех да допускам, тъкмо бях навършил 18 години и 1 месец. Качваме се в самолета и за седнал съм сред Наско Сираков и Боби Михайлов. Шест часа от стеснение и терзание не мога да стана, с цел да се раздвижа. Викам си: „ Тези хора преди една година съм ги гледал по малкия екран. Четвърти в света са, скачал съм, радвал съм се за техните триумфи, а в един миг се озовавам до тях и с тях ще играя мачове. “ Не можех да допускам!
- А те по какъв начин се отнесоха към теб?
- Невероятно! Преди първия мач в Малайзия административният шеф Сашо Динев ми споделя, че ще стартира като титуляр. Какъв титуляр, та аз съм на 18 години? Каза ми: „ Не се притеснявай, почваш откъм гърба, зад теб ще бъде Боби Михайлов. “ Цяла нощ не спах. Не можех да допускам, че зад мен ще бъде Михайлов, а аз ще депозирам на Наско Сираков.
- Как се стигна обаче до раздялата ти с представителния ни отбор?
- Тежко за мен персонално. През 2000 година Стойчо Младенов още веднъж ме повика в националния тим. Представих се чудесно в първите пет-шест мача, вкарах три-четири гола. Но по-късно раздялата беше сложна за мен, тъй като желаех да бъда част от националния тим на България. Тогава бях в най-хубавата си възраст, само че може би странични фактори и преценка на треньора, ме оставиха отвън групата. Последният ми дуел беше против Малта. Трябваше да мине много време, с цел да се отърся от това отношение.
- В доста изявленията казваш, че не искаш да чуеш повече за мениджъри и сътрудници. Защо си отчаян от тези хора?
- По доста мотиви съм отчаян. Водили са ме на проби в доста тимове още до момента в който бях в Марица. Някои отбори много са се интересували от мен, само че по една или друга причина прехвърлянията не са се осъществили. Може би не е било и времето за това. Но постоянно съм се стремял самичък да покажа и да потвърдя на терена дали ставам за даден тим. Никога не съм разчитал на някого. Аз съм човек на ориста – каквото ми покаже на следващия ден ориста, това ще се случи. Никога никой не ме е подкрепял, а знаеш, че и в този момент, а и преди би трябвало да имаш човек зад тила, би трябвало някой да те бута, само че аз не съм подобен.
- Съжаляваш ли за нещо в кариерата си?
- Сигурно всеки съжалява, както и аз. Може и да е било по-добре, може и да е било по-зле. Но да направя кариера от 24 години допускам, че не е малко. За мен кариерата ми е сполучлива – израснал в Марица, играл за най-големия клуб в България – ЦСКА и съм посочил положителни игри в Италия.
- Какво следва оттук насетне на Краси Чомаков?
- Може би разтварям нова страница, само че обвързвана с футбола. До този миг животът ми е минал с топка в краката и на зеления килим.
- Харесва ли ти треньорската специалност?
- Да, от две години и половина съм играещ треньор на едно отборче в Италия. Трудна е специалността, единствено характерите и огромните мъже съумяват. Ще забележим – това зависи единствено от мен.
- Защо се срина българският футбол? Вече не играем на огромни шампионати, виждаме какво се случва и с шампионата на България, където интригата бързо приключва…
- Според мен аргументите са доста. Не може за една година да създадем футболисти, да ги продадем, клубът да завоюва милиони. Смятам, че би трябвало да се тръгне от нулата. Това го чувам от 20 години, само че още не сме тръгнали, а сме си на нулата. Всеки споделя, че се развиваме, а в последните години нямаме един трансфер в мощно европейско състезание. Някъде би трябвало да се създадат сметките – дали ще продължаваме по този начин, дали в бъдеще ще имаме гении, които ще се осъществят освен в България, само че и в чужбина. Но това не зависи от мен. Имам си моите хрумвания, мога да ги предам, само че дали ще бъда изслушан е обособен въпрос.
- Смяташ ли, че някой ще може да спре превъзходството на Лудогорец в шампионата ни?
- Непобедими тимове няма. Надявам се тази година шампионата да е по-интересно, да има конспирация, а не всичко да завърши 5-6 кръга преди края. Надявам се освен Левски и ЦСКА, само че и другите тимове да основат нужната конкуренция, с цел да може шампионатът да стане по-интересен.
- Носиш екип на Ливърпул – по какъв начин одобри загубата на мърсисайдци от Реал Мадрид във финала на Шампионска лига?
- Винаги съм бил реалист. Не мога да кажа, че не ми е тежко. Приех много мъчно загубата, само че може би това е шампионатът на Реал (Мадрид) и те разполагат с доста по-добри футболисти. Така се получи, че Салах напусна контузен. Може би аварийна пейка оказа въздействие с влизането на Бейл и изключително с първия му гол със задна ножица, който пречупи още повече момчетата. В момента колкото и пъти Ливърпул да играе с Реал (Мадрид), толкоз пъти ще загуби. Искам да се извиня на почитателите на Ливърпул и на всички, които поддържат и обичат тима, само че това е самата действителност.
- Как са децата ти Мартина и Алесия? Къде обичате да почивате?
- Добре са, живи и здрави са. Вече пораснаха – огромната приключи предходната година висше обучение в Италия, дребната учи. Радваме се един на различен. Обичаме да почиваме в България. По-голямата част от времето прекарваме в Италия и идваме тук, когато имаме опция.
- Започнахме диалога с Марица, дано го приключим още веднъж с родния ти клуб. Кога още веднъж от школата на Марица ще излезе подобен състезател като „ Белия Десаи “?
- Искрено се надявам да не останем единствено Белия Десаи, Бебето и Александър Александров – Кривия. Надявам се треньорите в школата да работят добре и един ден още веднъж да забележим на този стадион бразилците от Кършияка.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ