Писателят Никола Райков, автор на детски книжки-игри, пред „Труд“: Непознатото е страшно, докато не го опознаем
Кой е писателят Никола Райков? Мнозина го познават, само че относително малко се знае, че той е единственият български участник в най-голямото международно ревю на книгата във Франкфурт, където показа новаторската в международен мащаб книжка-игра “Приказка от два свята ” и атрактивна настолна игра към нея. В ревюто в немския град са взели присъединяване 7000 издатели и компании от 110 страни. Българският публицист провокирал с творчеството си голям интерес и получил оферти от няколко страни за превод и за издаване на приказката-игра. Разговаряме с него за детския свят.
– Г-н Райков, разкажете ни освен това за вашата книжка-игра „ Приказка от два свята “, която взе участие в най-голямото международно ревю на книги във Франкфурт?
– „ Приказка от два свята “ е по-нестандартна, тя е доста по-различна от предходните ми три книги, тъй като съдържа съставни елементи, присъщи за настолните игри. Има голяма приключенска карта, върху която децата с изтриваем маркер записват локациите, които са посетили и това, което се е случило там. Също по този начин има картички с предмети, които те намират и употребяват в хода на историята… Книжката е доста игрива, приключенска и сигурно – новаторска и във Франкфурт провокира огромен интерес. Нямаше аналог, а ревюто на книгата там е в действителност голямо. В момента договарям с издателства от Румъния, Южна Корея, Индия, Беларус и Германия. Ще забележим кои от договарянията ще се увенчаят с триумф – книжката да бъде преведена и издадена в съответната страна. Хора, които са почитатели на първите ми три книжки, споделиха, че „ Приказка от два свята “ е обрала точките.
– Кои са двата свята, обединени в играта?
– Цялата история се споделя от гледната точка на основния воин. Той е творение, което съм нарекъл хонтолул и дружно с другите хонтолули живее на тавана в изоставена къща и всички са в непрекъснат боязън от света на открито. Всичко, което виждат те са сенките денем. Носят се митове, че в миналото там са живели могъщи и мощни създания като хората, само че са изчезнали. Една вечер основният воин взема решение да напусне тавана и да види какво съставлява светът отвън него и разказва това, което вижда посредством своите знания. Например за него тревата е като четина. Темата на книгата е, че непознатото е ужасно, само че единствено до момента в който не го опознаем.
– Опишете вашите книжки за тези, които не са ги виждали?
– Първите ми три книжки са по-стандартни. В края на всяка глава децата са сложени пред избор какво желае да направи основният воин. Те не се четат като елементарна книга, а според от решението на детето то би трябвало да се върне или да продължи към съответната глава в средата на книгата. Всеки път, когато препрочитат книгата, и изберат различен път с други решения, историята се развива по друг метод.
– Имате доста награди за книжки-игри. Кои са най-популярните?
Първата брошура е „ Голямото премеждие на дребното таласъмче “. Тя се появи преди пет години и продължава да бъде най-популярната. До момента е продаден над десетхиляден тираж в България, преведена е в Латвия. Има преводи на разнообразни езици на електронните u версии, с помощта на доброволци от целия свят. Книжката е притежател на седем награди и номинации.
Втората приказка-игра е „ Още по-голямото премеждие на дребното таласъмче “. Тя е притежател на най-престижната премия за детска литература в България на Министерството на културата. По-късно сътворих „ Добросъците “, която е малко по-различна като формат, тъй като има трима основни герои, които оферират разнообразни решения. Също беше доста добре призната и завоюва оценката „ Бисерче вълшебно “ с рекордните 648 гласа. Това е единствената премия, чийто притежател се дефинира от децата в България.
Най-ценната премия обаче е противоположната връзка, която получавам от децата – какъв брой доста обичат историите, които съм разказал. Получавам да вземем за пример фотоси от мои дребни фенове, които са изрисували на стена в стаята си мои герои, или се пробват и те сами да пишат приказки-игри. Много е вдъхновяващо!
– Какво ви притегли към детския хартиен свят?
– Винаги съм имал интерес към писане и описване на истории. Преди те бяха насочени към по-зрялата публика, само че когато синът ми стана на възраст, в която се четат детски книжки, взех решение че мога да се оправя по-добре от това, което се предлага на книжния пазар. Не ми допадаха негативните персонажи и насилието в тях тогава. Избрах този нетрадиционен формат, тъй като бях почитател на книгите-игри, които бяха известни през 90-те години на предишния век. За моя изненада се получи по-добре в сравнение с това, което пишех за възрастни, тъй като с деца като читатели, въображението не е лимитирано в някаква рамка. Много по-приятно ми е да създавам за деца, придвижвам се в техния свят, а и това ми разрешава да подкрепям детското у себе си. Чувствам се радостен и жизнеспособен.
– Обсъждате ли сюжетите на книжките с деветгодишния ви наследник?
– Предварително не, само че той е първият ми слушател. Прочитам всяка глава, която напиша, с цел да проследя реакцията му – дали схваща всяка думи, дали се засмива на моментите, на които трябва… Следя реакциите и на майка му, тъй като в книжките постоянно има и нещо, което е за възрастните хора. Те са първите ми тестери. Определено детето у дома оказва помощ, когато пишеш детска литература.
– Стигат ли вашите приказки-игри до учебните заведения?
– Получавам противоположна връзка от много учебни заведения и детски градини, че работят с книжките. Те са свободно налични и в електронен формат и преподавателите, без да вършат спомагателен разход, могат да ги изтеглят. Получавам и не малко предложения да гостувам в образователни часове. Много е прелестно, тъй като децата са доста въодушевена от взаимните ни срещи. Приказките-игри са подобаващи за просветителната система, тъй като децата се усещат деен участник, а освен въздържан четец. Те подтикват мисленето им и по-дълго време задържат вниманието им. А главната поука е, че нашият избор имат своите последици и по тази причина би трябвало да бъдем виновни. Радвам се, че книжките са добре признати и измежду децата, и измежду преподавателите и стартират да ги включват в описи за четене.
Абсолютно факсимиле е, че в България не се четат книги, за разлика от другите страни. Покрай интернационалните изложби имам опция да контактувам с доста издателства от други страни. Статистиката у нас не се разграничава от средноевропейската. Дори продажбите на книги в България са впечатляващи за експертите от по-големи страни. Така, че не съм склонен, че българинът не чете. Да не забравяме и ролята на актуалните технологии. В никакъв случай не отхвърлям компютрите и таблетите и най-вероятно ще рализирам план, в който ще съчетая книжните приказки, за какво не и с все по-привлекателната виртуална действителност. Физическият допир с книгата обаче има добавена стойност, която няма по какъв начин да бъде осъществена с компютър.
– Работите ли върху някой нов план?
– В момента отлежават в мозъка ми няколко плана. Следващата година най-вероятно ще работя по нов, само че към момента не съм решил кой тъкмо да избера. Трябва да напиша третата книга за таласъмчето, тъй като е замислено като трилогия, само че е допустимо нещо друго да предизвика повече интереса ми, а и желая да напипам фокуса на историята. Имам и други хрумвания, които са още по-нестандартни и разчупени – като игра. Те са сходни като механика на „ Приказка от два свята “, само че са за двама играчи и решенията, които единият взима, въздействат върху случките и прекарването на другия.
Аз работя много интензивно и реализирането на един план ми лишава към четири месеца.
– Завършил сте осведомителни технологии в Чикаго. След това сте се завърнал в България, с цел да работите тук. Днес живеете в старозагорското село Арнаутито. Защо един младеж, дружно със брачната половинка си, прави подобен избор – да живее в дълбоката провинция?
– Аз мисля, че всеки би трябвало да направи избор, който би го предиздвикал да се усеща благополучен. В множеството случаи ни е мъчно да пренебрегнем добре познатото и да създадем крачка към незнайното, само че аз обичам да вземам смели решения и тъкмо те са ме създали благополучен човек. Избрах да пребивавам на село поради тишината и спокойствието там. Едни от най-красивите ми мигове от детството са измежду природата, когато съм приключенствал край реката и желаех синът ми да пораства в такава среда, свободно да бяга и да играе. Ясни са преимуществата на живота в село, както и минусите. Повечето хора мислят, че минусите са повече, само че това напълно не е по този начин. Особено в случай че селото се намира покрай град. Хората в София да вземем за пример пътуват по-дълго в границите на града.
– Какво обичате да вършиме в свободното време?
– Обичам доста да чета, в това число детска и юношеска литература, да бъда, несъмнено, с другари, измежду природата, тъй като тя ме зарежда и въодушевява. Хоби сега нямам, тъй като моето занимание се трансформира в специалност. В тийнейджърските си години мечтаех да стана дизайнер на компютърни игри и до известна степен го реализирах, тъй като това, което върша е един тип компютърна игра на хартия.
Понякога сготвям. Получава се добре, само че рядко го върша. Иначе ми доставя наслаждение, само че не бих го определил като занимание.
– Напоследък в обществото ни господства едно враждебно другарство, което e минало границите на положителния звук. Обратимо ли е това? Вие работите със словото и несъмнено сте наясно?
– За мен езикът на омразата е симптоматика на доста от проблемите, които следим към нас. Според мен действителният проблем,не единствено в България, а и в актуалното общество, е че светът е извънредно материалистично насочен и духовното липсва, няма баланс сред материалното и полезностите. Има неравнопоставеност сред разнообразни хора по света – до момента в който едни умират от апетит, други изхвърлят храна и така нататък. Много неща могат да се поправят в България, в това число да се възвърне и положителният звук, само че това зависи единствено от нас. Човек е податлив постоянно да търси повода за проблемите си другаде, тъй като е доста по-лесно, само че смяната би трябвало да стартира от самите нас, тъй като това е най-голямата ни мощ.
Нашият посетител
Никола Райков е роден на 21 юни 1981 година в Стара Загора. Завършил е Природоматематическата гимназия “Гео Милев ”, с профил “Биология и британски език ”, а висшето си обучение – в Чикаго, компетентност “Информационни технологии ”. След завръщането си в България е работил като управител – логистика, имал е и лична компания за уеб дизайн. Автор е и основател на първите по рода си приказки-игри, в които децата имат опция да взимат решения по какъв начин да се развият историите в тях. До момента е издал четири книжки: “Голямото премеждие на дребното таласъмче ”, “Още по-голямото премеждие на дребното таласъмче ”, “Добросъците ” и “Приказка от два свята ”.
– Г-н Райков, разкажете ни освен това за вашата книжка-игра „ Приказка от два свята “, която взе участие в най-голямото международно ревю на книги във Франкфурт?
– „ Приказка от два свята “ е по-нестандартна, тя е доста по-различна от предходните ми три книги, тъй като съдържа съставни елементи, присъщи за настолните игри. Има голяма приключенска карта, върху която децата с изтриваем маркер записват локациите, които са посетили и това, което се е случило там. Също по този начин има картички с предмети, които те намират и употребяват в хода на историята… Книжката е доста игрива, приключенска и сигурно – новаторска и във Франкфурт провокира огромен интерес. Нямаше аналог, а ревюто на книгата там е в действителност голямо. В момента договарям с издателства от Румъния, Южна Корея, Индия, Беларус и Германия. Ще забележим кои от договарянията ще се увенчаят с триумф – книжката да бъде преведена и издадена в съответната страна. Хора, които са почитатели на първите ми три книжки, споделиха, че „ Приказка от два свята “ е обрала точките.
– Кои са двата свята, обединени в играта?
– Цялата история се споделя от гледната точка на основния воин. Той е творение, което съм нарекъл хонтолул и дружно с другите хонтолули живее на тавана в изоставена къща и всички са в непрекъснат боязън от света на открито. Всичко, което виждат те са сенките денем. Носят се митове, че в миналото там са живели могъщи и мощни създания като хората, само че са изчезнали. Една вечер основният воин взема решение да напусне тавана и да види какво съставлява светът отвън него и разказва това, което вижда посредством своите знания. Например за него тревата е като четина. Темата на книгата е, че непознатото е ужасно, само че единствено до момента в който не го опознаем.
– Опишете вашите книжки за тези, които не са ги виждали?
– Първите ми три книжки са по-стандартни. В края на всяка глава децата са сложени пред избор какво желае да направи основният воин. Те не се четат като елементарна книга, а според от решението на детето то би трябвало да се върне или да продължи към съответната глава в средата на книгата. Всеки път, когато препрочитат книгата, и изберат различен път с други решения, историята се развива по друг метод.
– Имате доста награди за книжки-игри. Кои са най-популярните?
Първата брошура е „ Голямото премеждие на дребното таласъмче “. Тя се появи преди пет години и продължава да бъде най-популярната. До момента е продаден над десетхиляден тираж в България, преведена е в Латвия. Има преводи на разнообразни езици на електронните u версии, с помощта на доброволци от целия свят. Книжката е притежател на седем награди и номинации.
Втората приказка-игра е „ Още по-голямото премеждие на дребното таласъмче “. Тя е притежател на най-престижната премия за детска литература в България на Министерството на културата. По-късно сътворих „ Добросъците “, която е малко по-различна като формат, тъй като има трима основни герои, които оферират разнообразни решения. Също беше доста добре призната и завоюва оценката „ Бисерче вълшебно “ с рекордните 648 гласа. Това е единствената премия, чийто притежател се дефинира от децата в България.
Най-ценната премия обаче е противоположната връзка, която получавам от децата – какъв брой доста обичат историите, които съм разказал. Получавам да вземем за пример фотоси от мои дребни фенове, които са изрисували на стена в стаята си мои герои, или се пробват и те сами да пишат приказки-игри. Много е вдъхновяващо!
– Какво ви притегли към детския хартиен свят?
– Винаги съм имал интерес към писане и описване на истории. Преди те бяха насочени към по-зрялата публика, само че когато синът ми стана на възраст, в която се четат детски книжки, взех решение че мога да се оправя по-добре от това, което се предлага на книжния пазар. Не ми допадаха негативните персонажи и насилието в тях тогава. Избрах този нетрадиционен формат, тъй като бях почитател на книгите-игри, които бяха известни през 90-те години на предишния век. За моя изненада се получи по-добре в сравнение с това, което пишех за възрастни, тъй като с деца като читатели, въображението не е лимитирано в някаква рамка. Много по-приятно ми е да създавам за деца, придвижвам се в техния свят, а и това ми разрешава да подкрепям детското у себе си. Чувствам се радостен и жизнеспособен.
– Обсъждате ли сюжетите на книжките с деветгодишния ви наследник?
– Предварително не, само че той е първият ми слушател. Прочитам всяка глава, която напиша, с цел да проследя реакцията му – дали схваща всяка думи, дали се засмива на моментите, на които трябва… Следя реакциите и на майка му, тъй като в книжките постоянно има и нещо, което е за възрастните хора. Те са първите ми тестери. Определено детето у дома оказва помощ, когато пишеш детска литература.
– Стигат ли вашите приказки-игри до учебните заведения?
– Получавам противоположна връзка от много учебни заведения и детски градини, че работят с книжките. Те са свободно налични и в електронен формат и преподавателите, без да вършат спомагателен разход, могат да ги изтеглят. Получавам и не малко предложения да гостувам в образователни часове. Много е прелестно, тъй като децата са доста въодушевена от взаимните ни срещи. Приказките-игри са подобаващи за просветителната система, тъй като децата се усещат деен участник, а освен въздържан четец. Те подтикват мисленето им и по-дълго време задържат вниманието им. А главната поука е, че нашият избор имат своите последици и по тази причина би трябвало да бъдем виновни. Радвам се, че книжките са добре признати и измежду децата, и измежду преподавателите и стартират да ги включват в описи за четене.
Абсолютно факсимиле е, че в България не се четат книги, за разлика от другите страни. Покрай интернационалните изложби имам опция да контактувам с доста издателства от други страни. Статистиката у нас не се разграничава от средноевропейската. Дори продажбите на книги в България са впечатляващи за експертите от по-големи страни. Така, че не съм склонен, че българинът не чете. Да не забравяме и ролята на актуалните технологии. В никакъв случай не отхвърлям компютрите и таблетите и най-вероятно ще рализирам план, в който ще съчетая книжните приказки, за какво не и с все по-привлекателната виртуална действителност. Физическият допир с книгата обаче има добавена стойност, която няма по какъв начин да бъде осъществена с компютър.
– Работите ли върху някой нов план?
– В момента отлежават в мозъка ми няколко плана. Следващата година най-вероятно ще работя по нов, само че към момента не съм решил кой тъкмо да избера. Трябва да напиша третата книга за таласъмчето, тъй като е замислено като трилогия, само че е допустимо нещо друго да предизвика повече интереса ми, а и желая да напипам фокуса на историята. Имам и други хрумвания, които са още по-нестандартни и разчупени – като игра. Те са сходни като механика на „ Приказка от два свята “, само че са за двама играчи и решенията, които единият взима, въздействат върху случките и прекарването на другия.
Аз работя много интензивно и реализирането на един план ми лишава към четири месеца.
– Завършил сте осведомителни технологии в Чикаго. След това сте се завърнал в България, с цел да работите тук. Днес живеете в старозагорското село Арнаутито. Защо един младеж, дружно със брачната половинка си, прави подобен избор – да живее в дълбоката провинция?
– Аз мисля, че всеки би трябвало да направи избор, който би го предиздвикал да се усеща благополучен. В множеството случаи ни е мъчно да пренебрегнем добре познатото и да създадем крачка към незнайното, само че аз обичам да вземам смели решения и тъкмо те са ме създали благополучен човек. Избрах да пребивавам на село поради тишината и спокойствието там. Едни от най-красивите ми мигове от детството са измежду природата, когато съм приключенствал край реката и желаех синът ми да пораства в такава среда, свободно да бяга и да играе. Ясни са преимуществата на живота в село, както и минусите. Повечето хора мислят, че минусите са повече, само че това напълно не е по този начин. Особено в случай че селото се намира покрай град. Хората в София да вземем за пример пътуват по-дълго в границите на града.
– Какво обичате да вършиме в свободното време?
– Обичам доста да чета, в това число детска и юношеска литература, да бъда, несъмнено, с другари, измежду природата, тъй като тя ме зарежда и въодушевява. Хоби сега нямам, тъй като моето занимание се трансформира в специалност. В тийнейджърските си години мечтаех да стана дизайнер на компютърни игри и до известна степен го реализирах, тъй като това, което върша е един тип компютърна игра на хартия.
Понякога сготвям. Получава се добре, само че рядко го върша. Иначе ми доставя наслаждение, само че не бих го определил като занимание.
– Напоследък в обществото ни господства едно враждебно другарство, което e минало границите на положителния звук. Обратимо ли е това? Вие работите със словото и несъмнено сте наясно?
– За мен езикът на омразата е симптоматика на доста от проблемите, които следим към нас. Според мен действителният проблем,не единствено в България, а и в актуалното общество, е че светът е извънредно материалистично насочен и духовното липсва, няма баланс сред материалното и полезностите. Има неравнопоставеност сред разнообразни хора по света – до момента в който едни умират от апетит, други изхвърлят храна и така нататък. Много неща могат да се поправят в България, в това число да се възвърне и положителният звук, само че това зависи единствено от нас. Човек е податлив постоянно да търси повода за проблемите си другаде, тъй като е доста по-лесно, само че смяната би трябвало да стартира от самите нас, тъй като това е най-голямата ни мощ.
Нашият посетител
Никола Райков е роден на 21 юни 1981 година в Стара Загора. Завършил е Природоматематическата гимназия “Гео Милев ”, с профил “Биология и британски език ”, а висшето си обучение – в Чикаго, компетентност “Информационни технологии ”. След завръщането си в България е работил като управител – логистика, имал е и лична компания за уеб дизайн. Автор е и основател на първите по рода си приказки-игри, в които децата имат опция да взимат решения по какъв начин да се развият историите в тях. До момента е издал четири книжки: “Голямото премеждие на дребното таласъмче ”, “Още по-голямото премеждие на дребното таласъмче ”, “Добросъците ” и “Приказка от два свята ”.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ