Кой би могъл да си представи в началото на 2000-те

Кой би могъл да си показа при започване на 2000-те години, че Европейският съюз и Русия на Владимир Путин един ден ще се окажат на ръба на война поради Украйна?

Тогава Русия беше сътрудник на Запада в битката против тероризма. Тя одобри построяването от Съединените щати на военни бази в Централна Азия в поддръжка на техните интервенции в Афганистан. Срещите на върха сред Русия и Европейски Съюз се организираха постоянно (два пъти годишно) - по-често, в сравнение с със Съединените щати - и Съюзът обмисляше сключването на " стратегическо партньорство " с тази страна...

В миг, когато Владимир Путин се готви да завоюва нови, изцяло следени избори, поглеждаме обратно към тези съвсем четвърт век връзки, които помнят някои възходи, само че на първо място доста падения. Това написа в своя публикация онлайн изданието The Conversation.

През 2000-те, в търсене на партньорства...

Въпреки разширението на Европейски Съюз и НАТО към страните от Централна и Източна Европа, Москва одобри основаването на Съвет НАТО-Русия през 2002 година и в интервала 2003 година - 2005 година приключи договарянията за " четирите пространства " на съдействието ЕС-Русия, по предложение на Франция и Германия: икономическа зона; зона на независимост, сигурност и правосъдие; зона за научни проучвания, обучение и култура; външна зона за сигурност. Докато Русия отхвърляше да бъде включена в " политиката на съседство " на Европейски Съюз, пътната карта за външната сигурност, която беше най-трудна за подписване, предвиждаше съглашение за ръководство на постсъветското пространство, предполагащо съдействие за стабилността на прилежащите на двете групи територии.

През 2006 година Европейски Съюз стартира договаряния за две нови паралелни съглашения с Украйна и Русия. Началото на договарянията с Русия беше отсрочено от Полша и Литва, само че те се състояха през 2008 година Въпреки войната в Грузия през лятото на 2008 година, полемиките по това ново съглашение бяха възобновени на срещата на върха в Ница през ноември, както искаше френският президент Никола Саркози, който тогава упражняваше ротационното председателство на Съюза. Въпреки подправеното отдръпване на Владимир Путин, разменяйки си функционалностите на президент и министър-председател с Дмитрий Медведев през май 2008 година, през 2010 година на срещата на върха в Ростов даже беше подписано партньорство за рационализация сред Европейски Съюз и Русия, а Русия влезе в СТО през 2011 година

... само че към този момент все по-чувствителни търкания

Не че проблемите към този момент не се бяха появили. Диалогът за правата на индивида, почнал през 2005 година, постоянно се превръщаше в разговор сред глухи. Западът, който получи от Русия (Срещата на върха на ОССЕ в Истанбул, 1999 г.) ангажимент да изтегли войските си от " замразените спорове " на някогашния Съветски съюз (Грузия, Молдова), смяташе, че Русия нарушава уговорките си и систематично отхвърля, от 2002 година, да одобри политическа декларация на годишните срещи на ОССЕ. От своя страна Путин втвърди позициите си. През 2005 година той назова рухването на Съветския съюз " най-голямата геополитическа злополука на 20-ти век ". През 2006 година той заплаши западняците, изкушени да признаят независимостта на Косово от Сърбия, да приложат същото решение към замразените спорове в някогашния Съюз на съветските социалистически републики. През 2007 година той изнесе заплашителна тирада против Запада и американския тесногръд метод на Мюнхенската конференция по сигурността. В същото време безмилостните репресии, ориентирани против съветските критици на режима, се ускориха, както го демонстрираха апропо зрелищните убийства на Анна Политковская и Александър Литвиненко през 2006 година

Началото на 2010-те, възходящо напрежение

Ако през 2008 година Владимир Путин се съобрази с настояванията на Запада, изключително американските, да не служи повече от два мандата като президент на Русия, както е планувано в съветската конституция, то задачата му в действителност беше да резервира по най-хубавия метод действителността на властта посредством контрола на " силовите структури ", по-специално службите за разузнаване и сигурност (Путин е бил офицер от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), преди да стане шеф на структурата, която пое ръководството след края на Съюз на съветските социалистически републики, ФСБ). От тогава стартира едно съдбовно развиване на нещата, като съветският водач легитимира властта си, ожесточавайки битката против Запада. Видяхме това по време на войната в Грузия, когато министър председателят Путин зае твърди позиции, до момента в който президентът Медведев преговаряше за решение със Саркози. И още веднъж по време на либийската рецесия през 2011 година, когато Путин подлага на критика Медведев за това, че е позволил Резолюция 1973 на Съвета за сигурност, разрешаваща интервенция на НАТО, като последната надвиши мандата, който й беше даден (защитата на цивилните в Бенгази), продължавайки интервенциите до рухването на Кадафи.

Украйна в основата на разногласията

Връщането на Путин на президентския пост през 2012 година, след конституционна смяна (сега позволяваща два поредни президентски мандата от по шест години), затова отвори пътя към борба. Тя беше обвързвана с Украйна. Още през 2004 година " Оранжевата гражданска война " в Киев провокира първата рецесия. Но взаимните дейности на Жак Ширак и Герхард Шрьодер, употребяващи въздействието си, с цел да успокоят съветския президент, и на Европейския съюз, настояващ за нови избори, които доведоха на власт " прозападния " президент Виктор Юшченко, направиха допустимо тя да бъде избегната. А през 2010 година Украйна даже си избра " проруски " президент - Виктор Янукович. По това време Съединените щати, ръководени от 2008 година от Барак Обама, към този момент не бяха толкоз враждебни към Москва, колкото администрацията на Буш, която значително насърчи " цветните революции " в Грузия и Украйна и отвори към тези страни вероятността за присъединение към НАТО на срещата на върха в Букурещ (2008 г.). Барак Обама предложи " рестартиране " на Русия през 2009 година Но Европейски Съюз, до момента в който продължаваше да договаря за ново съглашение с Русия, се стремеше към амбициозно съглашение за асоцииране с Украйна, в това число зона за доста обширна свободна търговия. Отказът на Янукович да подпише това съглашение, прокарано от Путин, провокира революцията на Майдана в края на 2013 година, ускорявайки рухването на украинския президент. Русия реагира брутално, като анексира Крим и изцяло поддържа въстанието в Донбас. Резултатът: същински раздор сред Европейски Съюз и Русия, завършек на срещите на върха и договарянията за партньорство и първите наказания, в това число оръжейно ембарго, финансови наказания и ограничение на вложенията в енергетиката. Франция и Германия (Оланд и Меркел) още веднъж изиграха посредническа роля, като улесниха Минските съглашения (2014-2015), които замразиха спора в Донбас, без да съумеят да го разрешат. Германия, посредством своето председателство на ОССЕ (2016 г.), по-късно Франция, с опитите на президента Еманюел Макрон да се свърже още веднъж с Русия, се пробваха без триумф да деблокират обстановката, блокирана от неизпълнението на споразуменията от Минск, които предвиждаха реинтеграцията на Донбас в Украйна.

Разривът от 24 февруари 2022 година

Остава мистерия точната мотивация, която тласна Владимир Путин да нападна Украйна на 24 февруари 2022 година Виждаше ли той, че страната попада от ден на ден и повече в западния лагер? Страхуваше ли се от украинска офанзива против Крим и против псевдорепубликите Донецк и Луганск, следени от Москва? Или надцени отслабването на Съединените щати след изтеглянето им от Афганистан? Изолиран поради Ковид, разреши ли си Путин да бъде измамен от службите, че може с лекост да размени властта в Киев с проруска? Все отново той извърши непоправимото, като влезе в ролята на агресор (много по-ясно, в сравнение с във войната в Грузия, където грузинският президент беше този, който пое самодейността на военните действия) и не съумя да поеме надзор над Украйна. Западът бързо одобри доста тежки стопански наказания против Русия и даде масирана помощ на Украйна, без това до момента да й е разрешило да си върне изгубените територии. Беше ли неминуем този драматичен излаз? Само на деспотичната, жадна за власт и с неограничени упоритости персона на Путин ли би трябвало да бъде приписван? Дали е разследване от съветската система, неспособна да вземе завоя към демократичната модерност и породила от дълбините си атавистичен империализъм?

Би ли била допустима друга траектория на развиване, при която европейците и Съединените щати щяха да се съобразят с съветската тирания и щяха да се отнасят към Русия като към велика мощ, признавайки я като имаща привилегировани ползи в постсъветското пространство. По първата точка, макар рецензиите за усилването на вътрешните репресии, Западът се съгласи да поддържа взаимоотношения с господаря на Кремъл до войната в Украйна. По втората обаче, той не отстъпи от правото на Украйна на независимост и суверенитет.

Днес е мъчно да се планува по кое време ще свърши войната в Украйна, до момента в който Путин е на власт. Но той без сянка на подозрение ще бъде избран отново с изумителен резултат този 17 март за шест години и ще може, в случай че пожелае, да се кандидатира още веднъж за шест спомагателни години през 2030 година (тази година той ще навърши 78 години ). За европейците следва ужасно тестване в миг, когато Съединените щати обмислят понижаване или даже преустановяване на поддръжката си за Украйна, изключително при положение на завръщане на Доналд Тръмп в Белия дом.

Слободан Милошевич, сръбският националистически водач от 90-те години, беше задържан поради своята политика на етническа принуда и в последна сметка загуби властта. Такъв сюжет не се обрисува през днешния ден против Русия на Путин.

Източник news.bg