Политическите лидери на България се „хванаха за гушите“ в оспорван дебат
Костюмирани, гледащи строго, всичките изглеждаха като водачи, които знаят по какъв начин да преведат стадото (народа) към някое място без вълци, където тревата е постоянно зелена
Телевизионното студио бе пространно, издържано в контрастни цветове и прелестно осветено. В него един до различен се бяха наредили Бойко Борисов, Кирил Петков, Костадин Костадинов, Ахмед Доган, Делян Пеевски и… Румен Радев. Костюмирани, гледащи строго, всичките изглеждаха като водачи, които знаят по какъв начин да преведат стадото (народа) към някое място без вълци, където тревата е постоянно зелена.
Направи ми усещане наличието на основателя на Движение за права и свободи, който не бях виждал от доста години в директно предаване и пряк конфликт с съперници.
Според слуховете мисълта му към този момент не течеше безпрепятствено, както преди, и той избягваше сходни формати. Бодеше очите и неналичието на представител на Българска социалистическа партия. Но, до момента в който се чудех на всичко това, внезапно камерата сподели в наедрял проект Бойко Борисов и той заприказва:
- Уважаеми събеседници, аз може да съм всякакъв… само че ми позволете в този миг да въведа един метапоетичен прорез на фигурата на Иван Вазов, който преглеждам като книжовен пантеист на националния дух. Той е не просто създател, а епохална константа в българската литература, една групова проекция на националното съзнание, която действа като идеологическо ядро на културната еднаквост. Нека подчертая, че Вазов съумя да формулира една метахронична визия на българската орис - не просто огледало на обществото, само че и негов духовен регулатор и заветен етичен канон. С „ Под игото “ той реализира неповторима симбиоза сред реализма и идеализма, която, по мое непретенциозно мнение, съставлява по този начин нужната литературна вертикала, стабилизираща публичния морал. Неслучайно го назоваваме Патриарха. Той е морално-смислов катализатор, въвеждащ литературна синергия сред субект и колектив. При него виждаме едно показване на народа освен като етнос, само че и като историческо събитие. Мога да ви уверя, че ГЕРБ е призвана да запази точно тези полезности - непоклатимост, резистентност и центристка литературна мъдрост - които Вазов по този начин напълно отразява. Защото архетипният наративен хабитус, който той предлага, е необходим на нацията през днешния ден повече от всеки път!
„ Какво, по дяволите… “, помислих си. Облещих очи против тв приемника и за всеки случай си бих самичък един пестник. Същите до болежка познати лица останаха върху екрана. Но в действителност ли чух това, което чух?
В този миг фигурата отдясно внезапно се прокашля. Кирил Петков, очевидно нервиран от монологичната дрънканица на Борисов, уверено се намеси:
- Бойко, не можемЕ да отречемЕ цената на Вазов, само че разреши ми да изразя една по-европейска позиция! Вярно е, че Вазов съставлява, както бих споделил, един архетипен указател на националната наративност. Но за актуалния българин повече е нужна рецензия, способна да деконструира байганьовщината като национална болест. Алеко Константинов е първият български интелектуалец, който насочва своята сатирична оптика към българското национално съзнание, правейки го безмилостно уязвимо. Съчетавайки по един виртуозен метод литературната хипербола с психическата дълбочина, той съумя да проектира облик, който е по едно и също време драматичен и смешен, значи, както споделяме в нашите кръгове, изцяло предстоящ на постмодернистка деконструкция. Алеко е ерудит, авангардист, културен фланьор, който без подозрение би сложил България в подтекста на модерната европейска литературна мисъл. Ако желаеме да бъдемЕ съвременни, да тръгнемЕ към Европа, Константинов е нашият лидер. Само с подобен взор можемЕ да се реформираме. За „ Продължаваме промяната “ точно този книжовен дух би трябвало да бъде водещият.
Костадинов, който съвсем бе изгубил самообладание, повдигна ръка, като че ли с цел да спре този „ интелектуален разврат “ и заприказва с възторг:
- Уважаеми сътрудници, уповавам се, че няма да възразите, в случай че внеса малко онтологична дълбочина в този лекомислен разбор. С ваше разрешение, бих желал да се базира на дискурсивния автобиографизъм, характерен на Николай Хайтов, който е отдаден на културния код на българската психика, завещана ни от старите планини и прадедите. Хайтов е единственият създател, който съумя да реализира духовния синтез на битовото и сакралното, на кръвта и земята. Само един кьорав за онтологичната истина човек може да счита, че е допустимо национална литература да съществува без своите корени. Митологизираният субстрат на българската психика е основата, на която се крепи нашето бъдеще. Каквито и чуждоземни идеали да се търсят, ние не можем да се откажем от „ Дивите разкази “ като първообраз на българския екзистенциален разказ.
Доган, който наподобява беше в леко приповдигнато въодушевление, реши да се намеси с едно философско мигане:
- Виждате ли, уважаеми господа, всички вие говорите за индивида, за създателя, за създателя. А аз бих желал да прегледам националната приказка като групов палимпсест, като самобитен синкретичен текст на българо-турското, комбиниране, което обогатява нашата просвета с хитроумния мироглед на Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Нека не забравяме, че литературният симбиозис, присъщ за тези басни, е артикул на епохи на културна осмоза. И този симбиозис прониква надълбоко в националното схващане. Истинската българска просвета, бих споделил, е една диалектическа антиномия, и ние не можем да пренебрегваме този взаимно допълващ се разказ. Той съставлява хетерогенната тъкан на българската еднаквост. В умозаключение ще кажа, че както Хитър Петър не може без Настрадин Ходжа, по този начин и българите не могат без българските турци, които обогатяват нашия общ културен код.
Всички внезапно се обърнаха към Делян Пеевски, който до този миг единствено потриваше ръце, леко умислен. Той се поизкашля и стартира:
- Колеги, с риск да бъда наименуван материалист, ще припомня за психо-социо-икономическия подтекст, в който създателят би трябвало да оперира. Длъжен съм да посоча Димитър Димов като най-последователния анализатор на структурния детерминизъм на капиталистическите действителности, съумял да покаже властовите процеси и пазарната природа на човешките взаимоотношения. „ Тютюн “ е същинска диалектика на обществения конструктивизъм, разкриваща колаборацията сред идеализма и цинизма, сред алчността и любовта. Мога да ви уверя в това, защото и аз поназнайвам нещо за тютюна. Също по този начин имам непретенциозен принос за развиването на българския капитализъм. Но дано се върнем на Димов. Ние като общество би трябвало да разбираме тютюна като метафора на човешките зависимости, като еманация на пристрастяващите желания на актуалния човек, зависещ на цената на парите. И през днешния ден тематиките, които Димов преглежда, са изцяло настоящи, те са в основата на обществото, на държавността. Трябва да разберем цената на всичко, което ни заобикаля, с цел да го оценим.
Румен Радев, който до този миг слушаше с безизразната физиономия на умел въздушен ас с стоманени нерви, най-сетне взе думата, като че ли с цел да внесе последния щрих на дебата:
- Колеги, позволете ми да предложа една различна перспективна рецепция, която обгръща както епическия мащаб на обществения натурализъм, по този начин и критическия възторг на идеологията. Като представител и финален късмет на левите хора в България, аз считам, че никой различен с изключение на Богомил Райнов не е кадърен да трансформира литературния натурализъм в психоидеологическо оръжие. С неговата фройдистка интерпретация на моралния императив и проучването на груповото несъзнавано в персонажа на българския разузнавач, той уголемява литературната територия на левите хрумвания. Кой различен с изключение на него сътвори такава фигура на идеологическия боец, която комбинира метафизиката на социалистическата идея с драмата на персоналната всеотдайност? България има потребност от точно подобен повествовател, който по едно и също време разчупва и въздига архетипите на героичното. Райнов предлага това емпатийно обединение на литературата с идеологията, към което ние, обществено ангажираните читатели, постоянно се стремим. Към него би трябвало да се обърнем и през днешния ден в търсене на правилния път.
*
Изведнъж усетих, че съм безсънен. Отворих очи, прозях се и изломотих с още сънен глас:
- Бахти странния сън!
После незабавно включих тв приемника, с цел да се осведомявам по какъв начин върви развиването на абсурда с пиесата „ Оръжията и индивидът “ по Бърнард Шоу, която Джон Малкович се опитваше да сложи у нас.
Телевизионното студио бе пространно, издържано в контрастни цветове и прелестно осветено. В него един до различен се бяха наредили Бойко Борисов, Кирил Петков, Костадин Костадинов, Ахмед Доган, Делян Пеевски и… Румен Радев. Костюмирани, гледащи строго, всичките изглеждаха като водачи, които знаят по какъв начин да преведат стадото (народа) към някое място без вълци, където тревата е постоянно зелена.
Направи ми усещане наличието на основателя на Движение за права и свободи, който не бях виждал от доста години в директно предаване и пряк конфликт с съперници.
Според слуховете мисълта му към този момент не течеше безпрепятствено, както преди, и той избягваше сходни формати. Бодеше очите и неналичието на представител на Българска социалистическа партия. Но, до момента в който се чудех на всичко това, внезапно камерата сподели в наедрял проект Бойко Борисов и той заприказва:
- Уважаеми събеседници, аз може да съм всякакъв… само че ми позволете в този миг да въведа един метапоетичен прорез на фигурата на Иван Вазов, който преглеждам като книжовен пантеист на националния дух. Той е не просто създател, а епохална константа в българската литература, една групова проекция на националното съзнание, която действа като идеологическо ядро на културната еднаквост. Нека подчертая, че Вазов съумя да формулира една метахронична визия на българската орис - не просто огледало на обществото, само че и негов духовен регулатор и заветен етичен канон. С „ Под игото “ той реализира неповторима симбиоза сред реализма и идеализма, която, по мое непретенциозно мнение, съставлява по този начин нужната литературна вертикала, стабилизираща публичния морал. Неслучайно го назоваваме Патриарха. Той е морално-смислов катализатор, въвеждащ литературна синергия сред субект и колектив. При него виждаме едно показване на народа освен като етнос, само че и като историческо събитие. Мога да ви уверя, че ГЕРБ е призвана да запази точно тези полезности - непоклатимост, резистентност и центристка литературна мъдрост - които Вазов по този начин напълно отразява. Защото архетипният наративен хабитус, който той предлага, е необходим на нацията през днешния ден повече от всеки път!
„ Какво, по дяволите… “, помислих си. Облещих очи против тв приемника и за всеки случай си бих самичък един пестник. Същите до болежка познати лица останаха върху екрана. Но в действителност ли чух това, което чух?
В този миг фигурата отдясно внезапно се прокашля. Кирил Петков, очевидно нервиран от монологичната дрънканица на Борисов, уверено се намеси:
- Бойко, не можемЕ да отречемЕ цената на Вазов, само че разреши ми да изразя една по-европейска позиция! Вярно е, че Вазов съставлява, както бих споделил, един архетипен указател на националната наративност. Но за актуалния българин повече е нужна рецензия, способна да деконструира байганьовщината като национална болест. Алеко Константинов е първият български интелектуалец, който насочва своята сатирична оптика към българското национално съзнание, правейки го безмилостно уязвимо. Съчетавайки по един виртуозен метод литературната хипербола с психическата дълбочина, той съумя да проектира облик, който е по едно и също време драматичен и смешен, значи, както споделяме в нашите кръгове, изцяло предстоящ на постмодернистка деконструкция. Алеко е ерудит, авангардист, културен фланьор, който без подозрение би сложил България в подтекста на модерната европейска литературна мисъл. Ако желаеме да бъдемЕ съвременни, да тръгнемЕ към Европа, Константинов е нашият лидер. Само с подобен взор можемЕ да се реформираме. За „ Продължаваме промяната “ точно този книжовен дух би трябвало да бъде водещият.
Костадинов, който съвсем бе изгубил самообладание, повдигна ръка, като че ли с цел да спре този „ интелектуален разврат “ и заприказва с възторг:
- Уважаеми сътрудници, уповавам се, че няма да възразите, в случай че внеса малко онтологична дълбочина в този лекомислен разбор. С ваше разрешение, бих желал да се базира на дискурсивния автобиографизъм, характерен на Николай Хайтов, който е отдаден на културния код на българската психика, завещана ни от старите планини и прадедите. Хайтов е единственият създател, който съумя да реализира духовния синтез на битовото и сакралното, на кръвта и земята. Само един кьорав за онтологичната истина човек може да счита, че е допустимо национална литература да съществува без своите корени. Митологизираният субстрат на българската психика е основата, на която се крепи нашето бъдеще. Каквито и чуждоземни идеали да се търсят, ние не можем да се откажем от „ Дивите разкази “ като първообраз на българския екзистенциален разказ.
Доган, който наподобява беше в леко приповдигнато въодушевление, реши да се намеси с едно философско мигане:
- Виждате ли, уважаеми господа, всички вие говорите за индивида, за създателя, за създателя. А аз бих желал да прегледам националната приказка като групов палимпсест, като самобитен синкретичен текст на българо-турското, комбиниране, което обогатява нашата просвета с хитроумния мироглед на Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Нека не забравяме, че литературният симбиозис, присъщ за тези басни, е артикул на епохи на културна осмоза. И този симбиозис прониква надълбоко в националното схващане. Истинската българска просвета, бих споделил, е една диалектическа антиномия, и ние не можем да пренебрегваме този взаимно допълващ се разказ. Той съставлява хетерогенната тъкан на българската еднаквост. В умозаключение ще кажа, че както Хитър Петър не може без Настрадин Ходжа, по този начин и българите не могат без българските турци, които обогатяват нашия общ културен код.
Всички внезапно се обърнаха към Делян Пеевски, който до този миг единствено потриваше ръце, леко умислен. Той се поизкашля и стартира:
- Колеги, с риск да бъда наименуван материалист, ще припомня за психо-социо-икономическия подтекст, в който създателят би трябвало да оперира. Длъжен съм да посоча Димитър Димов като най-последователния анализатор на структурния детерминизъм на капиталистическите действителности, съумял да покаже властовите процеси и пазарната природа на човешките взаимоотношения. „ Тютюн “ е същинска диалектика на обществения конструктивизъм, разкриваща колаборацията сред идеализма и цинизма, сред алчността и любовта. Мога да ви уверя в това, защото и аз поназнайвам нещо за тютюна. Също по този начин имам непретенциозен принос за развиването на българския капитализъм. Но дано се върнем на Димов. Ние като общество би трябвало да разбираме тютюна като метафора на човешките зависимости, като еманация на пристрастяващите желания на актуалния човек, зависещ на цената на парите. И през днешния ден тематиките, които Димов преглежда, са изцяло настоящи, те са в основата на обществото, на държавността. Трябва да разберем цената на всичко, което ни заобикаля, с цел да го оценим.
Румен Радев, който до този миг слушаше с безизразната физиономия на умел въздушен ас с стоманени нерви, най-сетне взе думата, като че ли с цел да внесе последния щрих на дебата:
- Колеги, позволете ми да предложа една различна перспективна рецепция, която обгръща както епическия мащаб на обществения натурализъм, по този начин и критическия възторг на идеологията. Като представител и финален късмет на левите хора в България, аз считам, че никой различен с изключение на Богомил Райнов не е кадърен да трансформира литературния натурализъм в психоидеологическо оръжие. С неговата фройдистка интерпретация на моралния императив и проучването на груповото несъзнавано в персонажа на българския разузнавач, той уголемява литературната територия на левите хрумвания. Кой различен с изключение на него сътвори такава фигура на идеологическия боец, която комбинира метафизиката на социалистическата идея с драмата на персоналната всеотдайност? България има потребност от точно подобен повествовател, който по едно и също време разчупва и въздига архетипите на героичното. Райнов предлага това емпатийно обединение на литературата с идеологията, към което ние, обществено ангажираните читатели, постоянно се стремим. Към него би трябвало да се обърнем и през днешния ден в търсене на правилния път.
*
Изведнъж усетих, че съм безсънен. Отворих очи, прозях се и изломотих с още сънен глас:
- Бахти странния сън!
После незабавно включих тв приемника, с цел да се осведомявам по какъв начин върви развиването на абсурда с пиесата „ Оръжията и индивидът “ по Бърнард Шоу, която Джон Малкович се опитваше да сложи у нас.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ