Корупцията в България не е просто отклонение от правилата, а

Корупцията в България не е просто отклоняване от разпоредбите, а механизъм, посредством който системата постоянно действа на процедура. Това твърди Костадин Граматиков, който след дълги години живот в Съединени американски щати прави съпоставяне сред американския и българския модел на публично устройство. Според него историческите пластове, наследени от Османската империя и комунистическия режим, не престават да въздействат върху метода, по който работят институциите, а неналичието на доверие трансформира неофициалните връзки в паралелна система за решение на проблеми. Какво показа още той… Пред ФАКТИ приказва Костадин Граматиков, който бе бежанец в Съединени американски щати близо 30 години.

- Г-н Граматиков, корупция – това „ хубава “ дума ли е и в Съединени американски щати, и в България. Дълги години сте живял в Щатите, само че твърдите, че корупцията в България не е просто недостатък на системата, а механизъм, посредством който тя действа. Как стигнахте до този извод?
- Корупцията е легален метод на ръководство на България. Неписани правила, негласна, само че работи безотказно. Когато се приказва за корупцията в България, диалогът съвсем непроменяемо се води в юридически указател: слаби прокурори, непълен надзор, ниски заплати, аморални политици. Тази рамка не е неверна. Просто не е задоволително дълбока. След десетилетия в Калифорния и завръщане в България открих нещо по-трудно за наименуване. Корупцията тук не е най-вече щета в системата. В доста случаи тя е механизмът, посредством който системата действително действа.

Разликата е структурна, не морална.

В Съединените щати корупцията е значително институционализирана и нереална: лобизъм, регулаторен захват, финансово въздействие върху политиката. Системна, само че отдалечена. Обикновеният жител рядко я среща непосредствено. В България корупцията е процедурна и персонална. Живее в бюрокрацията, в безсмислени формуляри, спорни условия, дискреционни решения, невидими пазачи на порти. Гражданинът последователно схваща, че формалните правила действат по-малко като неутрални рамки, в сравнение с като спънки, към които би трябвало да се маневрира посредством неофициална медиация. Не просто четеш за корупцията в медиите. Усещаш нейната гравитация при всяко взаимоотношение с страната.

- Защо корупцията продължава да съществува без значение от политическите промени и многочислените антикорупционни акции?
- Поставяте въпрос, на който правната рамка не може да отговори: за какво тя продължава? Защо държавните управления се сменят, а изживяваната конструкция остава в основата си непроменена? Защо антикорупционните акции създават толкоз доста изразителност и толкоз малко промяна? Отговорът не е самостоятелен иморализъм. Той е историческо струпване.

- Кои са главните пластове, които съгласно поддържат корупционния модел в България?
- Корупцията в България действа посредством няколко утаечни пласта, всеки от които укрепва останалите. Най-дълбокият е устойчивостта на клановата и патронажна логичност под повърхността на модерната страна.

Да помагаш на родственици, другари и мрежата си не беше просто задоволително в условия на историческа неустановеност, беше оцеляване.

Модерните бюрократични страни изискват нещо психически извънредно: равно отнасяне на непознати съгласно нереални правила. Гражданите би трябвало да се доверяват на процедурите повече от хората. Тази смяна лиши епохи даже в Западна Европа. В България тя остава незавършена.

- Каква е историческата роля, зародено ли е да си „ човек на индивида “, с цел да оцелееш?
- Трябва да се върнем още в Османската империя, а след това да минем и през комунистическия интервал, с цел да си отговорим за образуването на тази система – корупцията. Като главен слой можем да посочим Османската административна традиция. При Османско ръководство, страната беше йерархична, персонализирана и дискреционна. Хората оцеляваха не посредством закона, а посредством медиация. Интелигентният човек не беше този, който следваше процедурата прецизно, а този, който познаваше някого, намираше неофициалния канал, договаряше изключението. Османската империя е изчезнала. Административната логика на психиката, която тя създаде - не. Силен слой е и комунизмът - освен като идеология, само че като технология на двойното схващане. Официалната изразителност провъзгласяваше тъждество и взаимност. Реалният живот функционираше посредством скрити привилегии, партиен достъп и спокоен продан. Гражданите се научиха да населяват по едно и също време две действителности: формалния разказ и оперативната истина. Когато пристигна 1989-а, формалната система се промени. Гражданската логика на психиката, към този момент надълбоко повредена, значително не се промени.

- Какво въздействие оказа емиграцията върху качеството на институциите в България?
- Към всичко към този момент казано би трябвало да се добави и още нещо съществено - емиграцията навръх тези хора, най-способни да построяват институции с висока степен на доверие. Така институциите започнаха да възпроизвеждат персони, най-добре приспособени да оцелеят вътре в тях – останалите. Не интрига. Ефект на селекция. Последствията са забележими в съвсем всеки административен орган, в множеството университети, в огромна част от правосъдната система.

– Казвате, че корупцията обезпечава и избрана непоклатимост в публичната среда. Не е ли това абсурд?
– Това, което прави всичко по-трудно очевидно и по-трудно за разглобяване, е, че корупцията тук обезпечава действителна непоклатимост. В среда с ниско доверие формалните институции се възприемат като случайни или недостъпни. Неформалните мрежи компенсират. Връзките вземат решение проблеми. Услугите форсират процесите. Гражданите могат да осъждат корупцията морално, до момента в който на практика зависят от нея и я практикуват. Същият човек, който приказва срещу системата на вечеря, на идната заран се обажда да изиска услуга. Това не е тъкмо двуличие, а рационалност вътре в една счупена конструкция.
Това е парадоксът, който антикорупционният дискурс рядко признава: корупцията оцелява частично, тъй като замества институционалната уязвимост. Премахването ѝ без създаване на обществено доверие може да създаде неустойчивост вместо неотложно усъвършенстване. Затова действителната промяна заплашва доста повече от политиците – тя заплашва неофициалните системи за сигурност, на които елементарните хора разчитат, с цел да си свършат работата.

– Защо европейската интеграция не съумя да промени тези механизми?
– Европейската интеграция направи всичко това по-странно, а не по-просто. България вкара обширни правни рамки, механизми за контрол и процедурни стандарти. Необходимият брой подписи се усили, само че доверието – не. Бюрократичната трудност се умножи, до момента в който жителите продължаваха да разчитат на неофициална медиация, с цел да я направляват.

Резултатът е хибрид: съвременни правни форми, съжителстващи с предмодерни обществени операционни системи. Архитектурата е на европейска страна, а оперативната логичност – на нещо доста по-старо.

И тук университетите заслужават особено внимание, тъй като разкриват механизма най-честно. По принцип университетите би трябвало да бъдат светилища на заслугите, самостоятелното мислене и институционалната храброст. На процедура те не съществуват отвън цивилизацията – те я отразяват. Академичната независимост изисква икономическа самостоятелност, транспарантна оценка и отбрана от репресии.
В общества с ниско доверие университетите безшумно се трансформират в патронажни екосистеми, където лоялността, стратегическото позициониране и вътрешните мрежи имат по-голямо значение от интелектуалната почтеност. Младите учени бързо научават този урок. Независимото мислене носи професионален риск, а конформизмът и стратегическите връзки обезпечават сигурност. Институцията интернализира същата скрита конституция, която действа в цялото общество, и по-късно образова идващото потомство в нея.

– Къде бъркат множеството антикорупционни стратегии? Какво следва от всичко това?
– Повечето антикорупционни стратегии се концентрират върху санкции, наблюдаване, комисии по нравственос, заявления, спомагателни организации и още наредби. Това не просто е незадоволително, а може да бъде и контрапродуктивно. Всяко излишно утвърждение основава лост. Всяко непрозрачно условие основава взаимозависимост. Всяко дискреционно позволение основава пазар за неофициално решение. Процедурната трудност не е решение на корупцията. В условия на ниско доверие тя е самото вещество, от което корупцията е направена.

– Какви съответни промени могат действително да лимитират корупцията?
– Първата същинска промяна би изисквала коренно опростяване. По-малко медиатори, по-малко пластове, по-малко точки на човешка дискреция. Простотата е по-трудна за корумпиране от сложността. Втората е дълбока цифровизация – не алегорична рационализация, а функционална автоматизация.

Човешката дискреция е кислородът на дребната корупция.

Естония показва, че постсъветските общества са способни на дълбока институционална промяна, когато цифровото ръководство стане структурно централно, а не декоративно.
Третото, и най-рядко обсъждано, касае престижа. В корумпираните общества уважаваната фигура нормално не е най-компетентната или най-почтената, а най-добре свързаната. Обществото се трансформира единствено когато престижът стартира да се свързва с надеждността, процедурната почтеност и институционалното доверие. Тази смяна не може да бъде законодателно открита. Тя е мудна, културна и изисква забележими образци – това, което може да се назова острови на интегритет: съдилища, общини, медийни институции, академични катедри, които са станали същински надеждни и са възприемани като такива.

– Казвате, че най-дълбокият проблем е психически, защото…
– Най-дълбокият проблем не е систематичен, а психически, тъй като генерации са израснали, възприемайки корупцията като натурализъм, а честността – като доверчивост. Човекът, който направлява неофициалната система, е прагматичен. Отказващият е доверчив или, още по-лошо, самобитно обществено задължение. Това инвертиране на престижа е това, което поддържа равновесието най-трайно – повече от който и да е обособен закон или политическа уредба.

– Откъде може да стартира същинската антикорупционна смяна в България?
– Антикорупционната гражданска война в България, в случай че се случи, няма да стартира с парламентарен избор или прокурорски арест. Тя ще стартира сега, в който институционалната почтеност стартира да наподобява освен нереално похвална, само че и на практика по-добра от неофициалната навигация. Когато младежи в университетите, администрацията и съдилищата открият, че транспарантната подготвеност не е минус. Това е цивилизационна преориентация, а не следващ реформен цикъл.

– В последна сметка допустимо ли е това равновесие да бъде променено?
– Трагедията не е, че корупцията съществува. Тя съществува на всички места, в разнообразни форми и с друга компактност. Трагедията е, че толкоз доста българи са се научили да я преглеждат като закрепена линия на действителността – естествена като географията, непрекъсната като историята. Тя не е нито едното, нито другото. Тя е научено равновесие. А равновесията могат да се трансформират. Въпросът е какво би предиздвикало хората да изискат това.