Бончук Андонов: Успехът на Парк де Пренс е един от най-щастливите мигове в живота ми
Kорифеят на спортната снимка в България – Бончук Андонов гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Голът на Емил Костадинов на “Парк де Пренс”, рекордният скок на Стефка Костадинова в Рим, олимпийското злато на герой №1 на ХХ век Валентин Йорданов в Атланта. Триумфът на ЦСКА над великия Ливърпул. Попадението на Христо Стоичков над немската стена в Ню Йорк. Всичко това е запечатано от обектива на Андонов, който неотдавна чества 70-годишнина.
- Здравей, Бончук! Поздравления за 70-годишнината, която навърши неотдавна! Как се чувстваш в ролята на доайен в гилдията на спортните фотографи?
- Да те нарекат доайен е нещо доста особено, даже и за мен, само че и доста задължава. Да работиш интензивно на тази възраст значи, че дълги години си се мъчил да отстояваш позициите, до които си достигнал.
- Днес всеки човек е надали не фотограф, тъй като разполага с камера на мобилния си телефон. Как приемаш този факт?
- Не можем да се върнем обратно – технологиите се развиват и напредват. Така и подобряването на качеството на фотосите от мобилните телефони е със приемлива заостреност. Но не трябва да забравяме, че не е значимо да имаш обектив, а да има фотограф зад устройството.
- Кога получи първия си фотоапарат и направи първите си фотоси?
- За страдание прекомерно късно в живота на един човек. Това се случи в казармата, където попаднах в поделение, което се занимаваше с разследваща активност. Там ми връчиха фотоапарат и споделиха, че би трябвало да работя с него, единствено тъй като съм приключил „ Полиграфия и фотоцинкография “. Без да знам и думичка за фотографското изкуство.
- Хубави фотоси ли направи тогава като шпионин?
- Трудно беше, само че в казармата връщане обратно няма. Когато ти слагат нещо като задача, все едно, че е свършено.
- Всеки човек има някаква детска фантазия – твоята каква беше?
- Детската ми фантазия беше историята. Смятах, че ще стана историк. В следствие като приключих „ Полиграфия “ мислех, че ще стана един добър полиграфист. Исках да аплайвам в Германия висше обучение „ Полиграфия “, само че в казармата прочетох във вестник „ Народна юноша “, че този институт е закрит, а кандидатстването става със напълно други предмети, за които не съм подготвен. Това стана 20 дни преди явяването ми на изпит. Тогава разбрах по какъв начин един човек като мен е изпаднал в дупка – нямаш избор, няма какво да правиш. Офицерът, който ми водеше батареята, виждайки ме смутен, ме попита какво се е случило. Обясних му, а той сподели: „ Не се притеснявай. Много добре се справяш с фотографията тук. Защо не се опиташ да завършиш „ Фотография “ и това да ти стане специалност? “ Не се замислих доста и се записах да изучавам в Полиграфическия колеж след приблизително обучение, където се образоваха фотографите. Така в действителност казармата ме трансформира от един кандидат-историк или полиграфист във фотограф. А повода да стана състезателен фотограф? Правехме едни макетни списания, с цел да знаем по какъв начин се прави фотожурналистика и в тях ходех да фотографирам доста футбол. Направих една страхотна фотография на Цецо Атанасов от ЦСКА в младежкия народен тим. Учителят по физкултура на Полиграфическия колеж попита кой е направил фотографията и ми сподели: „ Бончук, за какво не избереш спортната снимка за твоя специалност? “ Това е вторият късмет, който ме насочи към спортната снимка и към дипломната ми работа за футболния ентусиаст.
- Спомняш ли си първата оповестена твоя фотография и по какъв начин го одобри?
- Първите ми оповестени фотоси бяха във военния вестник, само че не го споделям, тъй като е било и като мое обвързване, а не като някаква креативна демонстрация. А другояче първата ми оповестена фотография е в „ Старт “ на скиора Иван Пенев. Всички снимаха отдалеко, а аз заради липса на добра техника, отидох и се заврях под едно скочище на ските. Направих страхотна фотография, която в следствие ми оказа помощ да аплайвам в „ Старт “, да печеля и да бъда назначен там.
- Доколко има разлика за фотографа, когато снима олимпиада или да вземем за пример селска спартакиада?
- Навремето селската спартакиада беше едно съществено спортно събитие за България. Олимпиадата е фантазия за всеки, само че не всеки може да се добере и да отиде на снима олимпийски игри. Не всеки може да се допре до това, което предлага олимпиадата – да снимаш олимпийски първенци.
- Какво отношение чувстваш от страна на спортистите, които снимаш? Как ги предразполагаш?
- В началото на моята кариера като състезателен фотограф избягвах да влизам в директни контакти със спортистите. По-скоро се срамих и притеснявах. Но с течение на годините ужасно доста ми оказа помощ това, че съм стажувал при Петър Спасов от „ Народен спорт “, който беше царят на фоторепортажа и умееше да подготвя хората по този начин, че да наподобяват съвършено на първа страница. В следствие взех да го ползвам. Сега като отида на спортно събитие, огромна част от по-младите сътрудници споделят: „ Щом Бончук е тук, той ще подреди спортистите и ще създадем фотография. “ За огромна моя наслада и синът ми върви по този път. Често пъти му споделям: „ Аз, тате, ги наредя, те снимат зад мен и създадат по-хубава фотография. А аз до момента в който се подготвя, те са създали фотографията. “
- Синът ти Костадин Андонов към този момент е лична марка в спортната снимка, само че ти към момента си сериозен към него…
- От дребен отношението ми към сина ми е такова. Целувал съм го единствено когато спи. Аз съм дете израсло без татко и упътванията на майка ми постоянно бяха, че родителят би трябвало да се отнася съществено към детето – да бъде образец за него и да му демонстрира, че в последна сметка той не е чак толкоз съумял, колкото си мисли. Затова по този начин подобавам към моя наследник. Иначе той върви в доста вярна посока. Имам забележки, че не се обръща доста към моите фотоархиви. Разбира се, когато мен няма да ме има, той ще би трябвало да се занимава с това нещо. Това е моят съвет към него.
- Твоята специалност ти дава опция да си наоколо до доста огромни спортисти на България. Какво от усещанията и от контакта с тях остава прикрито за всеобщата аудитория? Кой спорт е най-лесен и кой най-труден за фотоси?
- Според мен най-трудният спорт за снимане е футболът. Трябва да разполагаш с прилична техника и обективи, с цел да направиш прилична футболна фотография.
- Монтирал ли си топка?
- Никога в живота ми. Аз съм безжалостен съперник на монтажите. Те изкривяват визията за футболната фотография. Действа ти добре, на пръв взор виждаш идеално – скочили са двама души, главите им са се блъснали съвсем и топката цъфти над главата им. То е нереално това нещо.
- Понякога две топки в една фотография са излизали в пресата.
- Едно време идва Чаушеску и на аерогарата го снимат дружно с Тодор Живков. Хората в Българска телеграфна агенция, които определяха коя ще бъде фотографията за всички вестници, виждат, че Чаушеску няма бомбе на главата и на бърза ръка му инсталират едно бомбе. На другия ден се появява фотография, на която двамата са с бомбета, а Чаушеску държи аварийно бомбе. Всички мои учители по снимка в никакъв случай не са ме учили да върша това нещо. Въпреки че съм виждал Петър Спасов, един занаятчия на монтажа, от три хокейни фотоси да направи една, която наподобява съвършено. Но като я видят хокеистите, схващат, че е доста смешно. След футбола най-труден за снимане е волейболът.
- А от личностите кой е най-лесен и кой най-труден?
- Навремето имаше една доста добра дискохвъргачка Мария Вергова, само че тя и нейният треньор ненавиждаха фотографите. В момента, в който се появиш с дългофокусния обектив, отдалеко треньорът стартира да крещи. Спира се надпреварата, гонят се фотографи. Имали сме и други случаи, само че фотографът е човек, който би трябвало и да се преценява с наличието си.
- Кога се получава хубавата фотография? Как се усеща един български фотограф, който е запечатал паметния миг на „ Парк де Пренс “ - голът на Емил Костадинов, с който елиминирахме Франция или на Стоичков против Германия на популярното американско лято през 1994 година? Не ти ли идва да хвърлиш апарата и да участваш в празника на терена?
- Отиваме с Митьо Ексеров, господ да го елементарни, един ослепителен футболен публицист, на шампионат в Петрич, където се готвеха доста тимове през пролетната подготовка. Започна да вали страховит дъжд през целия ден. На стадиона Ексеров ми споделя: „ Бончук, направи две-три фотоси и ела при мен в ложата да си приказваме, няма смисъл да те вали. “ Но като слязох на терена, видях, че стартира една люта борба сред тогавашния тим на Съветския съюз и различен отбор. Локви, тиня, вода – взех решение, че е закононарушение да напусна поста си на състезателен фотограф в подобен миг. Продължих да фотографирам и направих блестяща фотосерия, която ми донесе най-голямата премия в живота. А „ Парк де Пренс “ е един от най-щастливите мигове в живота ми. Тогава се почувствах част от този огромен тим. Благодарение на умелите организаторски умения на Вальо Михов прекарахме чудесна нощ в Париж. На другия ден на стадиона ръмеше лек дъжд. Заредих единия уред, само че забравих да заредя втория. Мачът стартира – фотографирам, фотографирам, фотографирам, променям с другия уред, не преставам да фотографирам. Тогава Емо Костадинов вкара първия гол, а аз бях благополучен човек, тъй като го имам на фотоси. Но свърши полувремето, отворих фотоапарата и видях, че е празен. Това е нещо, което не поисквам на никого да изпита в живота си. Разбира се, когато те покрие шансът, което е доста значимо и в нашата специалност, а и господ ти помогне, имах щастието да направя 17 фотоси на победния гол и по-късно на насладата на хората от щаба и от тима. А Съединени американски щати е друга тематика. Нямаше да отпътува за Щатите, заради обстоятелството, че основният ми редактор тогава отхвърли акредитация пред Футболния съюз. Разбрах, че няма да пътувам в последния миг. Мечтаех да бъда на международно състезание с тези фамозни български герои, играещи по целия свят. Но се откри един добър човек, който разбра моите болки, съумя да ми помогне финансово, а Вальо Михов издейства нова акредитация. Така отпътувах за Щатите, с цел да направя може би най-хубавите си футболни фотоси в живота.
- Как оцеля като експерт в смутните времена на прехода, когато бяха закрити много вестници, нямаше средства за заплати, за командировки, за фотографска техника?
- Наистина бяха тежки времена. Когато един човек купи вестник „ Старт “, фотоотделът не пожела да бъде платен. Останахме самодействащи хора и започнахме да оказваме помощ на други вестници, както и на самия „ Старт “, само че при избрани условия. Почти бях станал щатен фотограф на „ Труд “, тъй като тамошните сътрудници не изпитваха особена обич към спортната снимка. В тези сложни времена се опитахме да намерим ново занятие, само че то не ме задоволи. Срещнах остарелия футболен коментатор Николай Колев – Мичмана, който ми даде един скъп съвет. Каза ми: „ Бончук, за какво седиш там и правиш кафе? Ти си Бончук Андонов. Кой няма да желае да има фотография от Бончук Андонов? Зарежи всичко и си почни специалността – това, което можеш “. И в действителност до ден-днешен последвам препоръките му.
- Изпитваш ли носталгия към старите черно-бели фотофилми?
- Черно-бялата снимка най-вече се практикуваше преди време, без значение, че в „ Старт “ снимахме и цветно. Бяхме първият и единствен огромен седмичник, който имаше и цветна снимка, само че проблемите бяха доста огромни, тъй като нужните филми за спортна снимка се доставяха по второ направление. Янко Гъров правеше какви ли не скиважи пред външнотърговски компании да ни дадат малко филми, които те реекспортираха за чужбина и не ги доставяха за нас. Най-хубавата снимка за мен си остава черно-бялата кино, тъй като тя е същинска снимка. Там не можеш тутакси да смениш топката, не можеш да дадеш различен декор. Там се изискват умения във фотолабораторията, където по химически път се прави фотографията. Това е класика в жанра.
- Кога един фотограф е удовлетворен от фотосите, които е направил?
- Ние, фотографите, постоянно мислим, че не сме създали най-хубавата си фотография. Всеки път, когато ходя на спортно събитие, било то по-малко като мащабност, било то по-голямо, ми е като за първи път. Преглеждам апаратурата, сегашните филми, т. е. картите, батериите да са заредени… Тогава към този момент отиваш да работиш. А дали ще направиш хубава фотография, отново зависи от ориста и от мястото, което си избрал. Имаше един баскетболен край за купата на България в Севлиево. Започна загрявката и видях по какъв начин един от американците по този начин забива, че има огромна възможност да смъкна коша. Мачът стартира и всички избраха да снимат от мястото, което е по-удобно за стоене на фотографите. А аз избрах мястото, където този човек ще нападна. И в действителност на второто забиване, топката влетя и кошът беше в ръцете му. Направих фотография, която провокира огромен възторг в печата, а и самият аз бях удовлетворен, че съм направил нещо хубаво, с помощта на опита, който имам, както сподели в следствие един различен състезателен фотограф.
- До каква степен фотоапаратът въздейства за хубавата фотография?
- Много мъчно е да се каже в проценти. Навремето, когато снимахме футболен мач с филмовите фотоапарати, опциите бяха да създадем най-много 10-12 фотоси. Сега това звучи смешно, тъй като през днешния ден вършим по 10 хиляди фрагмента на една среща. Но възползвайки се от новата техника, човек снима безпределно толкоз доста, че не му остава време да подбере най-хубавото. Времето в никакъв случай не стига.
- Кои спортисти са оставили най-силен отпечатък в твоя фотоапарат и в твоите мемоари?
- Като новак фотограф, а и преди този момент като футболен почитател, няма да скрия, че съм обикалял стадионите в София и в провинцията. Бях доста завързан към огромните български футболисти, които играеха по това време. За страдание не можах да фотографирам Котков и Аспарухов, които бяха безпределно забавни за снимане хора. Наследих архивите на един мой преподавател – Димитър Михайлов, който беше фотограф на БСФС по това време. Преди да почине той ми даде цялата си филмотека да я употребявам. Постъпи към мен като към собствен наследник, за което съм безпределно признателен. Но да се докоснеш до Боян Радев, да имаш удоволствието да си до Иванка Христова, да бъдеш признат от Стефка Костадинова, Христо Марков… Както и от Валентин Йорданов, който от едно оскъдно момче от едно село се трансформира в идол на българската битка. Докоснах се до него, снимайки го от най-ранната му възраст до последните му дни като състезател, а и в следствие като началник на българската битка. Изпитвам страхопочитание като срещна Боян Радев, тъй като той постоянно намира какво да каже, да те поздрави по необикновен метод. Понякога може да ти каже някоя остра дума, само че може да ти каже и нещо, което бих желал да споделя. Каза ми: „ Бончук, ти си нашият олимпийски първенец по снимка! Ти израсна в торта на българските спортисти. “ Ето какво този човек от село Мошино сътвори в главата си. Да не приказваме за сегашната му активност, в която демонстрира съвършени качества на човек.
- Докъде са границите на контакта на един състезателен фотограф с огромните звезди?
- Всичко би трябвало да има мярка. Никога не трябва да я прехвърляш. Когато си на полето, в областта на надпреварата, можеш да правиш всичко, с цел да успееш да хванеш това нещо, което не всички виждат по малкия екран за даден състезател. Но когато си в дома му или той е в ресторант, или на публично място, в никакъв случай не съм си разрешавал да ги трежова да ги фотографирам, в случай че те самите не ме поканят, макар че съм с фотоапарат. Никога не съм се опитвал да прекрача тази граница, когато има напълно интимни неща сред спортистите и техните фамилии, в случай че не бъда позволен да фотографирам. Настоявал съм да отида в домовете на известни спортисти. Някои от тях са се съгласявали, други не са желали. Всичко е въпрос на персонална сделка и персонални взаимоотношения.
- Предстои да излезе следващ пети фотоалбум от поредицата за огромните български спортисти, в които най-малко 80% от фотосите са твои. След Христо Стоичков, Стефка Костадинова, Валентин Йорданов и Армен Назарян, в този момент Любо Ганев ще ни показа своята история…
- Удоволствие е за мен да вземам участие в изработката на тези фотоалбуми, тъй като те са нещо ново в българския щемпел. В стотици книги има мои фотоси, само че не и такова всеобщо наличие на фотографа в дадена книга. Това са фотоалбуми за живота на тези хора и в частност на Любо Ганев, който безпределно доста одобрявам като състезател. Той беше превъзходен обект за снимане. Като забиеше топката, той се обръщаше, забиваше ръка и споделяше: „ Браво, Бай Ганьо! “ Това, в случай че можех да го снима със тон, би било отлично. Затова съм благополучен, че мога да вземам участие в изработката на тези фотоистории за огромните български спортисти.
- Здравей, Бончук! Поздравления за 70-годишнината, която навърши неотдавна! Как се чувстваш в ролята на доайен в гилдията на спортните фотографи?
- Да те нарекат доайен е нещо доста особено, даже и за мен, само че и доста задължава. Да работиш интензивно на тази възраст значи, че дълги години си се мъчил да отстояваш позициите, до които си достигнал.
- Днес всеки човек е надали не фотограф, тъй като разполага с камера на мобилния си телефон. Как приемаш този факт?
- Не можем да се върнем обратно – технологиите се развиват и напредват. Така и подобряването на качеството на фотосите от мобилните телефони е със приемлива заостреност. Но не трябва да забравяме, че не е значимо да имаш обектив, а да има фотограф зад устройството.
- Кога получи първия си фотоапарат и направи първите си фотоси?
- За страдание прекомерно късно в живота на един човек. Това се случи в казармата, където попаднах в поделение, което се занимаваше с разследваща активност. Там ми връчиха фотоапарат и споделиха, че би трябвало да работя с него, единствено тъй като съм приключил „ Полиграфия и фотоцинкография “. Без да знам и думичка за фотографското изкуство.
- Хубави фотоси ли направи тогава като шпионин?
- Трудно беше, само че в казармата връщане обратно няма. Когато ти слагат нещо като задача, все едно, че е свършено.
- Всеки човек има някаква детска фантазия – твоята каква беше?
- Детската ми фантазия беше историята. Смятах, че ще стана историк. В следствие като приключих „ Полиграфия “ мислех, че ще стана един добър полиграфист. Исках да аплайвам в Германия висше обучение „ Полиграфия “, само че в казармата прочетох във вестник „ Народна юноша “, че този институт е закрит, а кандидатстването става със напълно други предмети, за които не съм подготвен. Това стана 20 дни преди явяването ми на изпит. Тогава разбрах по какъв начин един човек като мен е изпаднал в дупка – нямаш избор, няма какво да правиш. Офицерът, който ми водеше батареята, виждайки ме смутен, ме попита какво се е случило. Обясних му, а той сподели: „ Не се притеснявай. Много добре се справяш с фотографията тук. Защо не се опиташ да завършиш „ Фотография “ и това да ти стане специалност? “ Не се замислих доста и се записах да изучавам в Полиграфическия колеж след приблизително обучение, където се образоваха фотографите. Така в действителност казармата ме трансформира от един кандидат-историк или полиграфист във фотограф. А повода да стана състезателен фотограф? Правехме едни макетни списания, с цел да знаем по какъв начин се прави фотожурналистика и в тях ходех да фотографирам доста футбол. Направих една страхотна фотография на Цецо Атанасов от ЦСКА в младежкия народен тим. Учителят по физкултура на Полиграфическия колеж попита кой е направил фотографията и ми сподели: „ Бончук, за какво не избереш спортната снимка за твоя специалност? “ Това е вторият късмет, който ме насочи към спортната снимка и към дипломната ми работа за футболния ентусиаст.
- Спомняш ли си първата оповестена твоя фотография и по какъв начин го одобри?
- Първите ми оповестени фотоси бяха във военния вестник, само че не го споделям, тъй като е било и като мое обвързване, а не като някаква креативна демонстрация. А другояче първата ми оповестена фотография е в „ Старт “ на скиора Иван Пенев. Всички снимаха отдалеко, а аз заради липса на добра техника, отидох и се заврях под едно скочище на ските. Направих страхотна фотография, която в следствие ми оказа помощ да аплайвам в „ Старт “, да печеля и да бъда назначен там.
- Доколко има разлика за фотографа, когато снима олимпиада или да вземем за пример селска спартакиада?
- Навремето селската спартакиада беше едно съществено спортно събитие за България. Олимпиадата е фантазия за всеки, само че не всеки може да се добере и да отиде на снима олимпийски игри. Не всеки може да се допре до това, което предлага олимпиадата – да снимаш олимпийски първенци.
- Какво отношение чувстваш от страна на спортистите, които снимаш? Как ги предразполагаш?
- В началото на моята кариера като състезателен фотограф избягвах да влизам в директни контакти със спортистите. По-скоро се срамих и притеснявах. Но с течение на годините ужасно доста ми оказа помощ това, че съм стажувал при Петър Спасов от „ Народен спорт “, който беше царят на фоторепортажа и умееше да подготвя хората по този начин, че да наподобяват съвършено на първа страница. В следствие взех да го ползвам. Сега като отида на спортно събитие, огромна част от по-младите сътрудници споделят: „ Щом Бончук е тук, той ще подреди спортистите и ще създадем фотография. “ За огромна моя наслада и синът ми върви по този път. Често пъти му споделям: „ Аз, тате, ги наредя, те снимат зад мен и създадат по-хубава фотография. А аз до момента в който се подготвя, те са създали фотографията. “
- Синът ти Костадин Андонов към този момент е лична марка в спортната снимка, само че ти към момента си сериозен към него…
- От дребен отношението ми към сина ми е такова. Целувал съм го единствено когато спи. Аз съм дете израсло без татко и упътванията на майка ми постоянно бяха, че родителят би трябвало да се отнася съществено към детето – да бъде образец за него и да му демонстрира, че в последна сметка той не е чак толкоз съумял, колкото си мисли. Затова по този начин подобавам към моя наследник. Иначе той върви в доста вярна посока. Имам забележки, че не се обръща доста към моите фотоархиви. Разбира се, когато мен няма да ме има, той ще би трябвало да се занимава с това нещо. Това е моят съвет към него.
- Твоята специалност ти дава опция да си наоколо до доста огромни спортисти на България. Какво от усещанията и от контакта с тях остава прикрито за всеобщата аудитория? Кой спорт е най-лесен и кой най-труден за фотоси?
- Според мен най-трудният спорт за снимане е футболът. Трябва да разполагаш с прилична техника и обективи, с цел да направиш прилична футболна фотография.
- Монтирал ли си топка?
- Никога в живота ми. Аз съм безжалостен съперник на монтажите. Те изкривяват визията за футболната фотография. Действа ти добре, на пръв взор виждаш идеално – скочили са двама души, главите им са се блъснали съвсем и топката цъфти над главата им. То е нереално това нещо.
- Понякога две топки в една фотография са излизали в пресата.
- Едно време идва Чаушеску и на аерогарата го снимат дружно с Тодор Живков. Хората в Българска телеграфна агенция, които определяха коя ще бъде фотографията за всички вестници, виждат, че Чаушеску няма бомбе на главата и на бърза ръка му инсталират едно бомбе. На другия ден се появява фотография, на която двамата са с бомбета, а Чаушеску държи аварийно бомбе. Всички мои учители по снимка в никакъв случай не са ме учили да върша това нещо. Въпреки че съм виждал Петър Спасов, един занаятчия на монтажа, от три хокейни фотоси да направи една, която наподобява съвършено. Но като я видят хокеистите, схващат, че е доста смешно. След футбола най-труден за снимане е волейболът.
- А от личностите кой е най-лесен и кой най-труден?
- Навремето имаше една доста добра дискохвъргачка Мария Вергова, само че тя и нейният треньор ненавиждаха фотографите. В момента, в който се появиш с дългофокусния обектив, отдалеко треньорът стартира да крещи. Спира се надпреварата, гонят се фотографи. Имали сме и други случаи, само че фотографът е човек, който би трябвало и да се преценява с наличието си.
- Кога се получава хубавата фотография? Как се усеща един български фотограф, който е запечатал паметния миг на „ Парк де Пренс “ - голът на Емил Костадинов, с който елиминирахме Франция или на Стоичков против Германия на популярното американско лято през 1994 година? Не ти ли идва да хвърлиш апарата и да участваш в празника на терена?
- Отиваме с Митьо Ексеров, господ да го елементарни, един ослепителен футболен публицист, на шампионат в Петрич, където се готвеха доста тимове през пролетната подготовка. Започна да вали страховит дъжд през целия ден. На стадиона Ексеров ми споделя: „ Бончук, направи две-три фотоси и ела при мен в ложата да си приказваме, няма смисъл да те вали. “ Но като слязох на терена, видях, че стартира една люта борба сред тогавашния тим на Съветския съюз и различен отбор. Локви, тиня, вода – взех решение, че е закононарушение да напусна поста си на състезателен фотограф в подобен миг. Продължих да фотографирам и направих блестяща фотосерия, която ми донесе най-голямата премия в живота. А „ Парк де Пренс “ е един от най-щастливите мигове в живота ми. Тогава се почувствах част от този огромен тим. Благодарение на умелите организаторски умения на Вальо Михов прекарахме чудесна нощ в Париж. На другия ден на стадиона ръмеше лек дъжд. Заредих единия уред, само че забравих да заредя втория. Мачът стартира – фотографирам, фотографирам, фотографирам, променям с другия уред, не преставам да фотографирам. Тогава Емо Костадинов вкара първия гол, а аз бях благополучен човек, тъй като го имам на фотоси. Но свърши полувремето, отворих фотоапарата и видях, че е празен. Това е нещо, което не поисквам на никого да изпита в живота си. Разбира се, когато те покрие шансът, което е доста значимо и в нашата специалност, а и господ ти помогне, имах щастието да направя 17 фотоси на победния гол и по-късно на насладата на хората от щаба и от тима. А Съединени американски щати е друга тематика. Нямаше да отпътува за Щатите, заради обстоятелството, че основният ми редактор тогава отхвърли акредитация пред Футболния съюз. Разбрах, че няма да пътувам в последния миг. Мечтаех да бъда на международно състезание с тези фамозни български герои, играещи по целия свят. Но се откри един добър човек, който разбра моите болки, съумя да ми помогне финансово, а Вальо Михов издейства нова акредитация. Така отпътувах за Щатите, с цел да направя може би най-хубавите си футболни фотоси в живота.
- Как оцеля като експерт в смутните времена на прехода, когато бяха закрити много вестници, нямаше средства за заплати, за командировки, за фотографска техника?
- Наистина бяха тежки времена. Когато един човек купи вестник „ Старт “, фотоотделът не пожела да бъде платен. Останахме самодействащи хора и започнахме да оказваме помощ на други вестници, както и на самия „ Старт “, само че при избрани условия. Почти бях станал щатен фотограф на „ Труд “, тъй като тамошните сътрудници не изпитваха особена обич към спортната снимка. В тези сложни времена се опитахме да намерим ново занятие, само че то не ме задоволи. Срещнах остарелия футболен коментатор Николай Колев – Мичмана, който ми даде един скъп съвет. Каза ми: „ Бончук, за какво седиш там и правиш кафе? Ти си Бончук Андонов. Кой няма да желае да има фотография от Бончук Андонов? Зарежи всичко и си почни специалността – това, което можеш “. И в действителност до ден-днешен последвам препоръките му.
- Изпитваш ли носталгия към старите черно-бели фотофилми?
- Черно-бялата снимка най-вече се практикуваше преди време, без значение, че в „ Старт “ снимахме и цветно. Бяхме първият и единствен огромен седмичник, който имаше и цветна снимка, само че проблемите бяха доста огромни, тъй като нужните филми за спортна снимка се доставяха по второ направление. Янко Гъров правеше какви ли не скиважи пред външнотърговски компании да ни дадат малко филми, които те реекспортираха за чужбина и не ги доставяха за нас. Най-хубавата снимка за мен си остава черно-бялата кино, тъй като тя е същинска снимка. Там не можеш тутакси да смениш топката, не можеш да дадеш различен декор. Там се изискват умения във фотолабораторията, където по химически път се прави фотографията. Това е класика в жанра.
- Кога един фотограф е удовлетворен от фотосите, които е направил?
- Ние, фотографите, постоянно мислим, че не сме създали най-хубавата си фотография. Всеки път, когато ходя на спортно събитие, било то по-малко като мащабност, било то по-голямо, ми е като за първи път. Преглеждам апаратурата, сегашните филми, т. е. картите, батериите да са заредени… Тогава към този момент отиваш да работиш. А дали ще направиш хубава фотография, отново зависи от ориста и от мястото, което си избрал. Имаше един баскетболен край за купата на България в Севлиево. Започна загрявката и видях по какъв начин един от американците по този начин забива, че има огромна възможност да смъкна коша. Мачът стартира и всички избраха да снимат от мястото, което е по-удобно за стоене на фотографите. А аз избрах мястото, където този човек ще нападна. И в действителност на второто забиване, топката влетя и кошът беше в ръцете му. Направих фотография, която провокира огромен възторг в печата, а и самият аз бях удовлетворен, че съм направил нещо хубаво, с помощта на опита, който имам, както сподели в следствие един различен състезателен фотограф.
- До каква степен фотоапаратът въздейства за хубавата фотография?
- Много мъчно е да се каже в проценти. Навремето, когато снимахме футболен мач с филмовите фотоапарати, опциите бяха да създадем най-много 10-12 фотоси. Сега това звучи смешно, тъй като през днешния ден вършим по 10 хиляди фрагмента на една среща. Но възползвайки се от новата техника, човек снима безпределно толкоз доста, че не му остава време да подбере най-хубавото. Времето в никакъв случай не стига.
- Кои спортисти са оставили най-силен отпечатък в твоя фотоапарат и в твоите мемоари?
- Като новак фотограф, а и преди този момент като футболен почитател, няма да скрия, че съм обикалял стадионите в София и в провинцията. Бях доста завързан към огромните български футболисти, които играеха по това време. За страдание не можах да фотографирам Котков и Аспарухов, които бяха безпределно забавни за снимане хора. Наследих архивите на един мой преподавател – Димитър Михайлов, който беше фотограф на БСФС по това време. Преди да почине той ми даде цялата си филмотека да я употребявам. Постъпи към мен като към собствен наследник, за което съм безпределно признателен. Но да се докоснеш до Боян Радев, да имаш удоволствието да си до Иванка Христова, да бъдеш признат от Стефка Костадинова, Христо Марков… Както и от Валентин Йорданов, който от едно оскъдно момче от едно село се трансформира в идол на българската битка. Докоснах се до него, снимайки го от най-ранната му възраст до последните му дни като състезател, а и в следствие като началник на българската битка. Изпитвам страхопочитание като срещна Боян Радев, тъй като той постоянно намира какво да каже, да те поздрави по необикновен метод. Понякога може да ти каже някоя остра дума, само че може да ти каже и нещо, което бих желал да споделя. Каза ми: „ Бончук, ти си нашият олимпийски първенец по снимка! Ти израсна в торта на българските спортисти. “ Ето какво този човек от село Мошино сътвори в главата си. Да не приказваме за сегашната му активност, в която демонстрира съвършени качества на човек.
- Докъде са границите на контакта на един състезателен фотограф с огромните звезди?
- Всичко би трябвало да има мярка. Никога не трябва да я прехвърляш. Когато си на полето, в областта на надпреварата, можеш да правиш всичко, с цел да успееш да хванеш това нещо, което не всички виждат по малкия екран за даден състезател. Но когато си в дома му или той е в ресторант, или на публично място, в никакъв случай не съм си разрешавал да ги трежова да ги фотографирам, в случай че те самите не ме поканят, макар че съм с фотоапарат. Никога не съм се опитвал да прекрача тази граница, когато има напълно интимни неща сред спортистите и техните фамилии, в случай че не бъда позволен да фотографирам. Настоявал съм да отида в домовете на известни спортисти. Някои от тях са се съгласявали, други не са желали. Всичко е въпрос на персонална сделка и персонални взаимоотношения.
- Предстои да излезе следващ пети фотоалбум от поредицата за огромните български спортисти, в които най-малко 80% от фотосите са твои. След Христо Стоичков, Стефка Костадинова, Валентин Йорданов и Армен Назарян, в този момент Любо Ганев ще ни показа своята история…
- Удоволствие е за мен да вземам участие в изработката на тези фотоалбуми, тъй като те са нещо ново в българския щемпел. В стотици книги има мои фотоси, само че не и такова всеобщо наличие на фотографа в дадена книга. Това са фотоалбуми за живота на тези хора и в частност на Любо Ганев, който безпределно доста одобрявам като състезател. Той беше превъзходен обект за снимане. Като забиеше топката, той се обръщаше, забиваше ръка и споделяше: „ Браво, Бай Ганьо! “ Това, в случай че можех да го снима със тон, би било отлично. Затова съм благополучен, че мога да вземам участие в изработката на тези фотоистории за огромните български спортисти.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ