Приказно кътче на бахаите – може би от такова са прогонени Адам и Ева
КОРАБ „ СРЕДНА ГОРА “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
05.02. – 08.03.1994 година, Хайфа – Солун – Хайфа
Уж евреите почиват в събота, а застанахме на пристан от ход, незабавно след контролата отвориха хамбарите и подвигнаха пушилка. Някакъв циментов цех закъсал за клинкер. Появи се едва място в подготовката ми за автобуса. Към Далечния изток постоянно носех аварийни фотоси, а в този момент за издаване на пасо (разрешение за краткотрайно престояване, което върви дружно с моряшкия паспорт) – нямам. Взех „ заем “ от сътрудника Румен, технологията „ моментна фотография “ ни прави съвсем идентични. Номерът мина. Формалност.
И на транспортен съд “Родина “ не бяхме като екипаж за манастир, само че тук въобще няма юзда. Към Солун при към 4 бала вълна един от рулевите, който назовават Доктора, направи главата и стартира да замеря със столове четвъртия монтьор в моряшкия салет. При това в наличието на капитана. Сега палавникът спи, а палубният боцман му носи вахтата. И друга чудноватост виждам. Помощник-капитаните вървят по-изцапани от механиците, само че съм изумен повече от себе си. Мия си зъбите с минерална вода от дажбата. Нямам фикус за поливане, пък и тропиците са надалеч. Вече десетина дни в каютата ми се кипри цяла каса с кока кола, която няма кой да начене. Опитах използването й с паста за зъби. Бива.
Чужденец съм се чувствал на доста места по света, а в Солун ме споходи нещо ново – студенина. Вървя край представителни здания, под нозете си чувствам остаряла просвета, но… Това към този момент е отмалялост на сетивата. Най-приятна ми беше гледката при влизането на кораба в пристанището. На кея с багажа при нозе чакаше новият сътрудник, пратен като промяна на откомандирования заради болест от Хайфа. Две ръце повече – таман в точния момент.
Защото бояджилък съм виждал на всички кораби, само че това на „ Средна гора “ наподобява на аврал. Участват всички от машинна команда, персонално основният монтьор дирижира акцията с четка или валяк в ръка. Човекът се надява, че откакто началството види по какъв начин светят железата, ще му отпусне още един автобус преди пенсиониране.
При връщането в Хайфа застанахме на пристан, само че не се качи контрола. Около 21,30 часа в каютата ми нахлу човек с такава скорост, че едвам се удържа да не се пльосне по очи. Цивилен представител на митницата. Видя кашон без похлупак и направи опит да се гмурне в него. Това е моят огромен куфар, изяснявам с подчертана подигравка. Това в действителност е мастербокс за 50 стека цигари, само че сега предназначението му е за работни облекла. Неканеният посетител се изниза отчаян. Глутницата митничари ни събра в офицерския салет и предприе обиск на всички каюти. Готвачът Митко „ изгоря “ с 25 картона Асос, дърводелецът Вальо – с 12, и Доктора – с 6. Много над позволения един картон в каютата. И на всички постановиха идентична санкция по 850 $, плюс конфискация на стоката. Но не последва публично донесение до БМФ за митническо нарушаване, което би означавало уволняване и на тримата. Понасилихме моряшката взаимност и всички от екипажа дадохме по 20 $, общата сума на равни дялове получиха пострадалите. Бледа отплата на загубите, въпреки всичко нещо като утешителна облага от лотария.
Хванах края на съветската линия, когато от каймака бяха останали последните капки. Закъснях и за еврейската. Години наред момчетата тук са правили прилични удари от марфа (незаконна търговия) с алкохол и цигари, само че в този момент към този момент сме нарочени. Властите даже предизвестяват, че може да забранят визитите на български кораби в локални пристанища. Дотам надали ще се стигне, евентуално ще лимитират количествата за покупки от шипшандлер. Все ще остане нещичко за фонд „ и аз съм човек “, въпреки при нараснали опасности.
След още един скоростен автобус до Солун още веднъж сме в Хайфа. Изкачих хълма Кармел и се оказа, че градът не е единствено това, което се вижда от рейда. Отвъд билото той се простира широкоплощно. Особено прелестно е, че растителността господства над архитектурата. Може би зеленото и издигнатото е реми единствено в Свещеното място на бахаите. От няколко благи в морето то взема очите с блясъка на златно кубе. Вървя по керамична настилка измежду екзотична растителност и причудлива архитектура. Приказно е. Може би от сходно кътче в предбиблейски времена са прогонени Адам и Ева. Сега тук правдивост въздават млади, добре поставени мъже – охранители от Лагос.
Присламчих се към рускоезична туристическа група. Разтварям се в нея мълком, и както всички – необут, без чадър и фотоапарат. Бахайството поражда на територията на сегашен Иран през 19-и век, учредител е Бахаулла. През 20-и век то към този момент се счита за една от международните религии. На хълма Кармел е духовният и административен център на бахайската религия. Тук е Универсалният дом на справедливостта, именуван още Световен и Вселенски. Приятно ми е да чуя, че нагоре по хълма в бъдеще ще има модерна версия на висящите градини на Семирамида. Успях да поговоря с екскурзовода. Руски евреин, който към този момент 20 години е в Хайфа и няма нищо общо с бахаите. Похвали моя съветски, като не пропусна да подчертае, че съм бил задължен да го изучавам, само че внимателно не видя жонглирането с падежите.
Машинният боцман падна неприятно в един от хамбарите, подхлъзна се и се изтърва от една от степенките на трапа, добре най-малко това, че се случи ниско долу. Пристанищните кранисти постоянно издънват пайола (пода) на хамбарите, незабавно избива вода от баластните танкове. На борда няма фитер, единственият дипломиран заварчик е боцманът. С защити псувни одобри неизбежността да залага живота си, в тази ситуация с моя помощ. Тъкмо приключихме и прибирах принадлежности в работилницата, чух телефона. Сам съм в машинното поделение, отзовах се. Шефът е на пиво с Румен, желае да му занеса ножовката, тъй като спорят дали реже при ход напред или обратно. Впрегнах се крепко, само че вместо да му откажа, занесох я. Така я стоварих на масата, замалко да им потроша чашите. Размяната на остроти беше неизбежна. Попитах би ли желал по този начин, както съм по гащеризон, да стърча като паж до него и да му досипвам пиво? Докачи се на чест и даже се остави последното изречение да бъде мое. Не разбрах в чия изгода са решили разногласието, само че шефът персонално върна ножовката на мястото й.
Ходовата вахта ни трансформира в АГ поделение. Караме с памучни тампони в ушите – остарялото корито няма помещение, предпазено от високите децибели. Вид предимство – по-малко приказки, по-малко ежби. Слухът ни има потребност от отбрана и отвън машинното поделение. Около Хайфа ехтят образователни стрелби. Окупираните територии кипят. Бомбени атентати из Обетованата земя. Зад всеки ъгъл, от всеки авто багажник, към всяка постройка дебне дулото на омразата. Какво стана с живота на нашето потомство? Уж войната е студена, а като че ли мощен разлив на Мисисипи събори остарялото и го отнесе по течението на времето. За да започнеш още веднъж и изначало, би трябвало не толкоз младост, а най-малко малко да си американец.
В миг на отчаяние добра новина ме накара да скокна вътрешно. Следващият товар клинкер корабът ще вземе от Варна. За първи път българско пристанище не ми е последна, а междинна дестинация. Не съм в Далечния изток или запад, единствено след към месец и половина – освежителна пауза в България.
13.03. – 14.03.1994 година, Варна – запад, кеят
Може би ще мога да скокна за една нощ до Пловдив? Не става, тъй като това е кораб-самосвал, единствено 32 часа на пристан, нямам време за противоположния трен. Така че поех дежурството, а сътрудниците от Варна се разбягаха към дома. Като единствена отплата съумях да се обадя на сина си, студент в София, който рано сутринта бе в каютата ми. За няколко часа. Пак е нещо. При многомесечните отсъствия няма такива екстри.
Едва отплавахме, и се наложи да хвърляме котва във Варненското езеро. Спешно би трябвало да слезе радистът заради гибелта на татко му. Докато се качи промяната му, минават няколко часа. И нова котва преди навлизането в Босфора. Вися, увесил нос на бака. Униние след късата среща със сина ми. Самотата ми е задължение? Нима към този момент не мога да претърпявам най-естественото си положение? На брега живях задъхано, спринтьорски, пестях минутите, в този момент пропилявам време и спестявам американски центове. И не мога да се укорявам поради завистта към сътрудниците от Варна. Прибират се на кораба, а по лицата им личат следи от нацелувано бодърствуване.
18.03.1994 година, Хайфа – кеят
За разлика от Варна, тук имам няколко часа независимост. Човекът на портала вежливо допуска:
- „ Принцеса Виктория “?
Не, нямам нищо общо с акостиралия наоколо круизен красавец. В паспорта ми написа „ Средна гора “. Черноработник съм като кораба си.
Нейко ДАМЯНОВ
05.02. – 08.03.1994 година, Хайфа – Солун – Хайфа
Уж евреите почиват в събота, а застанахме на пристан от ход, незабавно след контролата отвориха хамбарите и подвигнаха пушилка. Някакъв циментов цех закъсал за клинкер. Появи се едва място в подготовката ми за автобуса. Към Далечния изток постоянно носех аварийни фотоси, а в този момент за издаване на пасо (разрешение за краткотрайно престояване, което върви дружно с моряшкия паспорт) – нямам. Взех „ заем “ от сътрудника Румен, технологията „ моментна фотография “ ни прави съвсем идентични. Номерът мина. Формалност.
И на транспортен съд “Родина “ не бяхме като екипаж за манастир, само че тук въобще няма юзда. Към Солун при към 4 бала вълна един от рулевите, който назовават Доктора, направи главата и стартира да замеря със столове четвъртия монтьор в моряшкия салет. При това в наличието на капитана. Сега палавникът спи, а палубният боцман му носи вахтата. И друга чудноватост виждам. Помощник-капитаните вървят по-изцапани от механиците, само че съм изумен повече от себе си. Мия си зъбите с минерална вода от дажбата. Нямам фикус за поливане, пък и тропиците са надалеч. Вече десетина дни в каютата ми се кипри цяла каса с кока кола, която няма кой да начене. Опитах използването й с паста за зъби. Бива.
Чужденец съм се чувствал на доста места по света, а в Солун ме споходи нещо ново – студенина. Вървя край представителни здания, под нозете си чувствам остаряла просвета, но… Това към този момент е отмалялост на сетивата. Най-приятна ми беше гледката при влизането на кораба в пристанището. На кея с багажа при нозе чакаше новият сътрудник, пратен като промяна на откомандирования заради болест от Хайфа. Две ръце повече – таман в точния момент.
Защото бояджилък съм виждал на всички кораби, само че това на „ Средна гора “ наподобява на аврал. Участват всички от машинна команда, персонално основният монтьор дирижира акцията с четка или валяк в ръка. Човекът се надява, че откакто началството види по какъв начин светят железата, ще му отпусне още един автобус преди пенсиониране.
При връщането в Хайфа застанахме на пристан, само че не се качи контрола. Около 21,30 часа в каютата ми нахлу човек с такава скорост, че едвам се удържа да не се пльосне по очи. Цивилен представител на митницата. Видя кашон без похлупак и направи опит да се гмурне в него. Това е моят огромен куфар, изяснявам с подчертана подигравка. Това в действителност е мастербокс за 50 стека цигари, само че сега предназначението му е за работни облекла. Неканеният посетител се изниза отчаян. Глутницата митничари ни събра в офицерския салет и предприе обиск на всички каюти. Готвачът Митко „ изгоря “ с 25 картона Асос, дърводелецът Вальо – с 12, и Доктора – с 6. Много над позволения един картон в каютата. И на всички постановиха идентична санкция по 850 $, плюс конфискация на стоката. Но не последва публично донесение до БМФ за митническо нарушаване, което би означавало уволняване и на тримата. Понасилихме моряшката взаимност и всички от екипажа дадохме по 20 $, общата сума на равни дялове получиха пострадалите. Бледа отплата на загубите, въпреки всичко нещо като утешителна облага от лотария.
Хванах края на съветската линия, когато от каймака бяха останали последните капки. Закъснях и за еврейската. Години наред момчетата тук са правили прилични удари от марфа (незаконна търговия) с алкохол и цигари, само че в този момент към този момент сме нарочени. Властите даже предизвестяват, че може да забранят визитите на български кораби в локални пристанища. Дотам надали ще се стигне, евентуално ще лимитират количествата за покупки от шипшандлер. Все ще остане нещичко за фонд „ и аз съм човек “, въпреки при нараснали опасности.
След още един скоростен автобус до Солун още веднъж сме в Хайфа. Изкачих хълма Кармел и се оказа, че градът не е единствено това, което се вижда от рейда. Отвъд билото той се простира широкоплощно. Особено прелестно е, че растителността господства над архитектурата. Може би зеленото и издигнатото е реми единствено в Свещеното място на бахаите. От няколко благи в морето то взема очите с блясъка на златно кубе. Вървя по керамична настилка измежду екзотична растителност и причудлива архитектура. Приказно е. Може би от сходно кътче в предбиблейски времена са прогонени Адам и Ева. Сега тук правдивост въздават млади, добре поставени мъже – охранители от Лагос.
Присламчих се към рускоезична туристическа група. Разтварям се в нея мълком, и както всички – необут, без чадър и фотоапарат. Бахайството поражда на територията на сегашен Иран през 19-и век, учредител е Бахаулла. През 20-и век то към този момент се счита за една от международните религии. На хълма Кармел е духовният и административен център на бахайската религия. Тук е Универсалният дом на справедливостта, именуван още Световен и Вселенски. Приятно ми е да чуя, че нагоре по хълма в бъдеще ще има модерна версия на висящите градини на Семирамида. Успях да поговоря с екскурзовода. Руски евреин, който към този момент 20 години е в Хайфа и няма нищо общо с бахаите. Похвали моя съветски, като не пропусна да подчертае, че съм бил задължен да го изучавам, само че внимателно не видя жонглирането с падежите.
Машинният боцман падна неприятно в един от хамбарите, подхлъзна се и се изтърва от една от степенките на трапа, добре най-малко това, че се случи ниско долу. Пристанищните кранисти постоянно издънват пайола (пода) на хамбарите, незабавно избива вода от баластните танкове. На борда няма фитер, единственият дипломиран заварчик е боцманът. С защити псувни одобри неизбежността да залага живота си, в тази ситуация с моя помощ. Тъкмо приключихме и прибирах принадлежности в работилницата, чух телефона. Сам съм в машинното поделение, отзовах се. Шефът е на пиво с Румен, желае да му занеса ножовката, тъй като спорят дали реже при ход напред или обратно. Впрегнах се крепко, само че вместо да му откажа, занесох я. Така я стоварих на масата, замалко да им потроша чашите. Размяната на остроти беше неизбежна. Попитах би ли желал по този начин, както съм по гащеризон, да стърча като паж до него и да му досипвам пиво? Докачи се на чест и даже се остави последното изречение да бъде мое. Не разбрах в чия изгода са решили разногласието, само че шефът персонално върна ножовката на мястото й.
Ходовата вахта ни трансформира в АГ поделение. Караме с памучни тампони в ушите – остарялото корито няма помещение, предпазено от високите децибели. Вид предимство – по-малко приказки, по-малко ежби. Слухът ни има потребност от отбрана и отвън машинното поделение. Около Хайфа ехтят образователни стрелби. Окупираните територии кипят. Бомбени атентати из Обетованата земя. Зад всеки ъгъл, от всеки авто багажник, към всяка постройка дебне дулото на омразата. Какво стана с живота на нашето потомство? Уж войната е студена, а като че ли мощен разлив на Мисисипи събори остарялото и го отнесе по течението на времето. За да започнеш още веднъж и изначало, би трябвало не толкоз младост, а най-малко малко да си американец.
В миг на отчаяние добра новина ме накара да скокна вътрешно. Следващият товар клинкер корабът ще вземе от Варна. За първи път българско пристанище не ми е последна, а междинна дестинация. Не съм в Далечния изток или запад, единствено след към месец и половина – освежителна пауза в България.
13.03. – 14.03.1994 година, Варна – запад, кеят
Може би ще мога да скокна за една нощ до Пловдив? Не става, тъй като това е кораб-самосвал, единствено 32 часа на пристан, нямам време за противоположния трен. Така че поех дежурството, а сътрудниците от Варна се разбягаха към дома. Като единствена отплата съумях да се обадя на сина си, студент в София, който рано сутринта бе в каютата ми. За няколко часа. Пак е нещо. При многомесечните отсъствия няма такива екстри.
Едва отплавахме, и се наложи да хвърляме котва във Варненското езеро. Спешно би трябвало да слезе радистът заради гибелта на татко му. Докато се качи промяната му, минават няколко часа. И нова котва преди навлизането в Босфора. Вися, увесил нос на бака. Униние след късата среща със сина ми. Самотата ми е задължение? Нима към този момент не мога да претърпявам най-естественото си положение? На брега живях задъхано, спринтьорски, пестях минутите, в този момент пропилявам време и спестявам американски центове. И не мога да се укорявам поради завистта към сътрудниците от Варна. Прибират се на кораба, а по лицата им личат следи от нацелувано бодърствуване.
18.03.1994 година, Хайфа – кеят
За разлика от Варна, тук имам няколко часа независимост. Човекът на портала вежливо допуска:
- „ Принцеса Виктория “?
Не, нямам нищо общо с акостиралия наоколо круизен красавец. В паспорта ми написа „ Средна гора “. Черноработник съм като кораба си.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ