Под Южния кръст по Рио де ла Плата към Аржентина
КОРАБ „ РОДИНА “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
13.06. – 25.06.1993 година, Гибралтар – Сан Лоренцо
Няколко дни на юг от екватора водата в Атлантика към момента е 26,5 градуса, само че вятърът стартира да припомня, че посоката му е откъм Антарктида. Върти ни като великански миксер, още ненабрал скорост. При прелестна видимост се появи брегът на Бразилия, първата земя, откакто преди повече от 10 дни загубихме от взор Гран Канария.
Океанът позагуби синевата си и стартира да сивее. Призори, когато леко подминахме конзола на Монтевидео, а от изток избухна заревото на изгрева, като че ли гигантска плам птица разпери криле над града. От брега на Аржентина към момента няма и диря, а от уругвайския иде мраз. На палубата излизаме с шапки и якета. Зимата в Южното полукълбо настава.
От Рекалада, пилотско място, където дадохме „ Стоп “ единствено за десетина минути, стартира безкрайна маневра по обозначен фарватер. Според четвъртия асистент тази голяма водна фуния, формирана от сливането на Парана и река Уругвай, се назовава Рио де ла Плата. Басейн, по-широк от Янцзъ преди Шанхай и надалеч от концепцията за река.
Буенос Айрес подминахме нощем. Под най-срамежливата фаза на новолунието видях единствено корабните светлини на рейда. Нататък в посока запад това към този момент е Парана, само че към момента не наподобява на река. Дотук по-скоро е необятна степ, спрямо която Мисисипи наподобява на улей за бобслей.
Безкраен маневрен режим. В среднощ минахме край Росарио, а сутринта е време за котва. Край на прехода. Чакаме контрола и с изненада научаваме, че за издаване на документи за краткотрайно престояване в Аржентина (паса) питат за дребното име на майката. А това, че вземат намастилен отпечатък от палеца, не може да впечатли моряк. Момчетата разясняват позакъснялата заповед на капитана да не се готви шкембе супа, с цел да не мирише корабът на храна за кучета и котки, когато на борда се сменят водачи, а в този момент наближава и нашествието на докерите. Все ми е едно, без друго от дълго време като самосиндикален митинг бойкотирам супата, приготвяна с вода от изпарителя, нормалната ми закуска е самун и салфетка. От няколко дни ме мъчи зъбобол и дясната ми буза стартира да наподобява на надуващ се плондер.
Крайно обикновен пейзаж. Сивопепелява река, стръмен десен бряг с три силоза, един транспортен съд, който сега приема товар, и ние в очакване на котва. Може би за два дни? Палубна команда без проблеми потвърди годността на хамбарите да одобряват царевица на зърно, откакто в Гърция и Италия разтоварихме пшеница. Момчетата заслужават да разхлабен, стампомът им даде „ едва “. Главният монтьор разгласи атака в машинното поделение: разпиляхме фенера на трето придвижване на основния мотор, отворихме подбуталните пространства и ресивера.
26.06. – 29.06.1993 година, Сан Лоренцо – кеят
Четвъртият монтьор също има стоматологичен проблем и Доки провежда посещаване при експерт. На кея ни чакаше посивяла от пушилката на силоза кола. Минахме по дълга основна улица с два реда магазини и заведения. Първият дентист не пожела да си скапва уикенда, само че вторият се отзова. Колкото и повърхностни да са усещанията ми, не можех да не виждам, че дойде с форд, напряко първокласен спрямо всичко друго, търкалящо автомобилни гуми. Достолепен мъж в преддверието на третата възраст. Свали белите ръкавици, поздрави ни със крепко здрависване. Блестящ от непорочност кабинет със стол-легло и мраморен под. Комуникацията не потръгна. Стоматологът опитва със непретенциозен британски, корабният Доки изтезава испанския, само че това не провокира професионални проблеми. След като отдели 10-12 секунди на последния ми зъб долу вдясно, чух предстоящото:
- Тейк навън!
- Окей.
Младото момче също загуби зъб, само че остана на стола съвсем два часа и стана с лимонов цвят на лицето. Прибрахме се на кораба по мрачно. Имах време единствено да се полюбувам на първокласната визитна картичка на доктор Хектор Раул Бенитез, да облека гащеризона и да сляза на вахта от 20,00 до среднощ.
Имах свободен неделен следобяд. Приятно озеленен град в съдействие сред индивида и природата. Величествени скулптурни сюжети липсват, обезщетени от особено обгрижен древен дървесен тип с височината на бряст и грамадна корона. Минават първокласни двуетажни рейсове, евентуално това е връзката с Росарио и Буенос Айрес. Дисциплинирани и вежливи водачи, а не виждам нито един служител на реда. Полъх на здрави нрави по улиците, по които млади фамилии се разхождат с по две деца за ръце. Не срещнах кола единствено с водача в купето, както в Западна Европа и Съединени американски щати. Мъже разнасят транзистори и надават ухо за ставащото по терените на футболна Аржентина в неделя. С принуда поемам към кораба, не ми се поддържа връзка с никого, даже и със себе си.
През нощта дежурният помощник-капитан прозяпал товаренето на първи хамбар, надрусал го с 500 тона повече и корабът заби муцуната. Грубо противоречие, за естествена мореходност кърмата би трябвало да е по-ниско от носовата част. Капитанът разпореди отклонението да бъде поправено с прекачване на мазут от бака към кърмата. Студен мазут – то е като да трошиш асфалт със зъби. Да го подгреем, пък тогава. Не, незабавно. Пуснахме прекачващата помпа с солидно туловище като хипопотам. Завъртя с хъркане и след 5-6 минути млъкна. Тъкмо с двамата фитери започвахме демонтажа, само че спешно бяхме извикани на палубата. Третият монтьор надвишил вместимостта на цистерната, просрочен с изключването на помпата и на основна палуба протекъл мазут. Добре че палубният боцман отрано провел задръстване на шпигатите, което предотврати разлив на чернилка в река Парана. По-голямата част от екипажа с пилки, парцали и псувни до късно вечерта се занимаваше с казуса, който бе комплициран с мазутени стъпки из канижелите на надстройката и към машинното поделение. А по отвесния бряг край силозите с алпийска техника се спускат двама мъже с мачете в ръце. Разчистват обрастването с треви и шубраци като противопожарна мярка. Всеки с проблемите си.
Шефът разгласи за сериозна точка ремонта на прекачващата помпа и вкара удължено работно време. Имам колосален опит за провиране в теснотии, само че тази ми описа играта. Цопнал съм в сантините с ботуши и прегънат на две, лашкам гайки, на които това се случва за първи път, откогато корабът е на вода. Не е като в автосервиз с канал. Пред шефа фитерите възроптаха поради отсъствието на машинния боцман, който и в този миг плете риболовен мрежи в каютата си. Любимото му упражнение. Интересен човек, притежател на лодка, добър експерт, капризен, неконфликтен, постоянно под въздействието на умерено количество алкохол, само че в никакъв случай пийнал. Обитаваме прилежащи каюти, без да сме разменяли визити. През късата обедна отмора шефът надникна при него и чух апел:
- Боцмане, помпата!
- Ебал съм ти помпата.
Така и не си мръдна пръста да помогне. Както и чакахме, стоманената 36-милиметрова ос на помпата извадихме счупена. Позната история. Новото за мен бе това, че не последва никаква глоба за държанието на боцмана, който изцяло заслужаваше да бъде откомандирован на лични разходи от Буенос Айрес към България. Шефът си знае за какво избра да не помни случая. Една от странностите на корабния метод на живот.
30.06. – 02.07.1993 година, преход Сан Лоренцо – Некочея
Маневра за отплаване. Отлепихме се от кея-силоз без влекачи, каквито тук, за разлика от Мисисипи, не се употребяват, и тръгваме по течението на Парана. Отиваме да дотоварваме в друго аржентинско пристанище, само че към този момент сме наясно и с крайната точка на автобуса. Не е Иран, както смятаха докерите в Сан Лоренцо, а Израел. И още веднъж минахме около столичния град нощем. Електрически сияния, билдинги, излитащи и кацащи самолети, към Атлантика тече ширналата се Рио де ла Плата. В океана още веднъж съумях да видя Южния кръст. Затварям очи и си го представям като изхвърчал от Буенос Айрес аероплан. Не, това е размахано за богослов разпятие. Обзема ме примирение под купола на звездната катедрала.
03.07. – 05.07.1993 година, Некочея – кеят
Достигнах най-южната си географска точка – Некочея. Курортен град с към 100 000 поданици на брега на Атлантика. Малко по на юг е Бая Бланка, последните две товарни пристанища на БМФ, близо до нос Хорн. Грамадният силоз, от който ще дотоварим хамбарите, е на Асоциацията на кооперативите в Аржентина.
Студено. Това е януари на Южното полукълбо. При 3-4 градуса температура позамръзнах, само че си разреших нескончаем пешеходен преход. Тук не знаят грам британски, на въпроса ми приказват ли го, получавам неизменимото „ Но! “, произнесено с испанска интонация. Обаче продължих да върша опити за контакти със скромния си пристанищен британски, макар че същото бих постигнал и на родния български. Така и не разбрах за какво се върша на чужденец пред самия себе си.
Великолепна, пространно необятна плажна линия. Няколко тенис корта, в този момент позасипани от пясъка, върху който мързеливо се излежават кучета. На първа линия са сгушени в самотата си барчета и заведения за хранене, сред които не може да няма „ Посейдон “, обаче доминират надписи като „ Атлантико “, „ Среща на контрабандисти “ и „ Корсар “. Разходки с коли по мократа част на плажната линия, само че шумът на моторите се губи под ниагарския тътнеж на прибоя край брега на зимния Южен Атлантик. На рейда зъзнат няколко кораба. Далеч обратно се извисяват 18-20-етажни здания, сходни на панелните страшилища в огромните български градове. Разбира се, че в дребните форми на плажния атракцион има повече архитектурна фикция, в сравнение с в билдинговия декор.
Попаднах на феномен – 35-метров мравуняк с няколко естествени серпентини заради характера на терена. Невярващ, няколко пъти мерих с крачки. Няма неточност, 35 метра и нито сантиметър по-малко. Неуморни труженици с групова двигателна сила като на впрегатно животно. Съвсем наоколо е ограден терен с размера на две футболни стадиони. Два непокорни жребеца препускат и дълго не се дават на несръчните каубои, които не съумяват да ги спрат с ласо. По-интересен ми е и повече се заседявам край маратона на мравуняка.
Монумент на военачалник Хосе де Сан Мартин, народен воин на Аржентина, Чили и Перу. Два високи пилона от камък и по-нисък фундамент за генерала, бронзов и в натурален растеж, подпрян на сабята си. Орел с разперени криле в нозете му. Три жертвеника тъдява. Монументално.
На към 300 метра от паметника – група от 6-7 бидонвили. Градеж от ръждясала ламарина, шир с пране, пернати и невръстни деца в пейзажа. Зениците ми реагират като при ненадейно влизане на мрачно. Лаещ надзирател се втурва да ме прогони, само че вниманието му е привлечено от млада двойка, скулптурно изваяна в безкрайна целувка. Кучето гръмогласно се пренасочва към любовта, само че на няколко метра от живия паметник уважително стопира и млъква. Младите въобще не го виждат. Наблизо препускат първокласни рейсове с надписи „ Кондор “ и групи колоездачи.
А това е католическа черква с покрив от… гълъби. Птиците са се сгушили една в друга и са заели всеки квадратен сантиметър от покривната структура. Под нея отекват единствено самотните ми стъпки. Не, на Кръстния път съм се нагледал в катедрали. Излизам на открито и дълго не отронвам очи от гълъбите керемиди над Божия храм. Възхитително е.
Време е за противоположния път освен към кораба, само че и към дома. Какво отнасям от Аржентина? Пристанищната механа в някакъв фургон с цена на бирата като в Шератон. Магазини, сладкарници, нощни заведения, зали за електронни игри… Дългокоси мъже по улиците, чиито прически не са хипи мода, а латино традиция. Силозите, докерите, реката, футболната полуда? Нека да обобщя по този начин: в случай че си се родил в Аржентина и не си Марадона, пробвай се да станеш сътрудник на доктор Хектор Раул Бенитез.
Нейко ДАМЯНОВ
13.06. – 25.06.1993 година, Гибралтар – Сан Лоренцо
Няколко дни на юг от екватора водата в Атлантика към момента е 26,5 градуса, само че вятърът стартира да припомня, че посоката му е откъм Антарктида. Върти ни като великански миксер, още ненабрал скорост. При прелестна видимост се появи брегът на Бразилия, първата земя, откакто преди повече от 10 дни загубихме от взор Гран Канария.
Океанът позагуби синевата си и стартира да сивее. Призори, когато леко подминахме конзола на Монтевидео, а от изток избухна заревото на изгрева, като че ли гигантска плам птица разпери криле над града. От брега на Аржентина към момента няма и диря, а от уругвайския иде мраз. На палубата излизаме с шапки и якета. Зимата в Южното полукълбо настава.
От Рекалада, пилотско място, където дадохме „ Стоп “ единствено за десетина минути, стартира безкрайна маневра по обозначен фарватер. Според четвъртия асистент тази голяма водна фуния, формирана от сливането на Парана и река Уругвай, се назовава Рио де ла Плата. Басейн, по-широк от Янцзъ преди Шанхай и надалеч от концепцията за река.
Буенос Айрес подминахме нощем. Под най-срамежливата фаза на новолунието видях единствено корабните светлини на рейда. Нататък в посока запад това към този момент е Парана, само че към момента не наподобява на река. Дотук по-скоро е необятна степ, спрямо която Мисисипи наподобява на улей за бобслей.
Безкраен маневрен режим. В среднощ минахме край Росарио, а сутринта е време за котва. Край на прехода. Чакаме контрола и с изненада научаваме, че за издаване на документи за краткотрайно престояване в Аржентина (паса) питат за дребното име на майката. А това, че вземат намастилен отпечатък от палеца, не може да впечатли моряк. Момчетата разясняват позакъснялата заповед на капитана да не се готви шкембе супа, с цел да не мирише корабът на храна за кучета и котки, когато на борда се сменят водачи, а в този момент наближава и нашествието на докерите. Все ми е едно, без друго от дълго време като самосиндикален митинг бойкотирам супата, приготвяна с вода от изпарителя, нормалната ми закуска е самун и салфетка. От няколко дни ме мъчи зъбобол и дясната ми буза стартира да наподобява на надуващ се плондер.
Крайно обикновен пейзаж. Сивопепелява река, стръмен десен бряг с три силоза, един транспортен съд, който сега приема товар, и ние в очакване на котва. Може би за два дни? Палубна команда без проблеми потвърди годността на хамбарите да одобряват царевица на зърно, откакто в Гърция и Италия разтоварихме пшеница. Момчетата заслужават да разхлабен, стампомът им даде „ едва “. Главният монтьор разгласи атака в машинното поделение: разпиляхме фенера на трето придвижване на основния мотор, отворихме подбуталните пространства и ресивера.
26.06. – 29.06.1993 година, Сан Лоренцо – кеят
Четвъртият монтьор също има стоматологичен проблем и Доки провежда посещаване при експерт. На кея ни чакаше посивяла от пушилката на силоза кола. Минахме по дълга основна улица с два реда магазини и заведения. Първият дентист не пожела да си скапва уикенда, само че вторият се отзова. Колкото и повърхностни да са усещанията ми, не можех да не виждам, че дойде с форд, напряко първокласен спрямо всичко друго, търкалящо автомобилни гуми. Достолепен мъж в преддверието на третата възраст. Свали белите ръкавици, поздрави ни със крепко здрависване. Блестящ от непорочност кабинет със стол-легло и мраморен под. Комуникацията не потръгна. Стоматологът опитва със непретенциозен британски, корабният Доки изтезава испанския, само че това не провокира професионални проблеми. След като отдели 10-12 секунди на последния ми зъб долу вдясно, чух предстоящото:
- Тейк навън!
- Окей.
Младото момче също загуби зъб, само че остана на стола съвсем два часа и стана с лимонов цвят на лицето. Прибрахме се на кораба по мрачно. Имах време единствено да се полюбувам на първокласната визитна картичка на доктор Хектор Раул Бенитез, да облека гащеризона и да сляза на вахта от 20,00 до среднощ.
Имах свободен неделен следобяд. Приятно озеленен град в съдействие сред индивида и природата. Величествени скулптурни сюжети липсват, обезщетени от особено обгрижен древен дървесен тип с височината на бряст и грамадна корона. Минават първокласни двуетажни рейсове, евентуално това е връзката с Росарио и Буенос Айрес. Дисциплинирани и вежливи водачи, а не виждам нито един служител на реда. Полъх на здрави нрави по улиците, по които млади фамилии се разхождат с по две деца за ръце. Не срещнах кола единствено с водача в купето, както в Западна Европа и Съединени американски щати. Мъже разнасят транзистори и надават ухо за ставащото по терените на футболна Аржентина в неделя. С принуда поемам към кораба, не ми се поддържа връзка с никого, даже и със себе си.
През нощта дежурният помощник-капитан прозяпал товаренето на първи хамбар, надрусал го с 500 тона повече и корабът заби муцуната. Грубо противоречие, за естествена мореходност кърмата би трябвало да е по-ниско от носовата част. Капитанът разпореди отклонението да бъде поправено с прекачване на мазут от бака към кърмата. Студен мазут – то е като да трошиш асфалт със зъби. Да го подгреем, пък тогава. Не, незабавно. Пуснахме прекачващата помпа с солидно туловище като хипопотам. Завъртя с хъркане и след 5-6 минути млъкна. Тъкмо с двамата фитери започвахме демонтажа, само че спешно бяхме извикани на палубата. Третият монтьор надвишил вместимостта на цистерната, просрочен с изключването на помпата и на основна палуба протекъл мазут. Добре че палубният боцман отрано провел задръстване на шпигатите, което предотврати разлив на чернилка в река Парана. По-голямата част от екипажа с пилки, парцали и псувни до късно вечерта се занимаваше с казуса, който бе комплициран с мазутени стъпки из канижелите на надстройката и към машинното поделение. А по отвесния бряг край силозите с алпийска техника се спускат двама мъже с мачете в ръце. Разчистват обрастването с треви и шубраци като противопожарна мярка. Всеки с проблемите си.
Шефът разгласи за сериозна точка ремонта на прекачващата помпа и вкара удължено работно време. Имам колосален опит за провиране в теснотии, само че тази ми описа играта. Цопнал съм в сантините с ботуши и прегънат на две, лашкам гайки, на които това се случва за първи път, откогато корабът е на вода. Не е като в автосервиз с канал. Пред шефа фитерите възроптаха поради отсъствието на машинния боцман, който и в този миг плете риболовен мрежи в каютата си. Любимото му упражнение. Интересен човек, притежател на лодка, добър експерт, капризен, неконфликтен, постоянно под въздействието на умерено количество алкохол, само че в никакъв случай пийнал. Обитаваме прилежащи каюти, без да сме разменяли визити. През късата обедна отмора шефът надникна при него и чух апел:
- Боцмане, помпата!
- Ебал съм ти помпата.
Така и не си мръдна пръста да помогне. Както и чакахме, стоманената 36-милиметрова ос на помпата извадихме счупена. Позната история. Новото за мен бе това, че не последва никаква глоба за държанието на боцмана, който изцяло заслужаваше да бъде откомандирован на лични разходи от Буенос Айрес към България. Шефът си знае за какво избра да не помни случая. Една от странностите на корабния метод на живот.
30.06. – 02.07.1993 година, преход Сан Лоренцо – Некочея
Маневра за отплаване. Отлепихме се от кея-силоз без влекачи, каквито тук, за разлика от Мисисипи, не се употребяват, и тръгваме по течението на Парана. Отиваме да дотоварваме в друго аржентинско пристанище, само че към този момент сме наясно и с крайната точка на автобуса. Не е Иран, както смятаха докерите в Сан Лоренцо, а Израел. И още веднъж минахме около столичния град нощем. Електрически сияния, билдинги, излитащи и кацащи самолети, към Атлантика тече ширналата се Рио де ла Плата. В океана още веднъж съумях да видя Южния кръст. Затварям очи и си го представям като изхвърчал от Буенос Айрес аероплан. Не, това е размахано за богослов разпятие. Обзема ме примирение под купола на звездната катедрала.
03.07. – 05.07.1993 година, Некочея – кеят
Достигнах най-южната си географска точка – Некочея. Курортен град с към 100 000 поданици на брега на Атлантика. Малко по на юг е Бая Бланка, последните две товарни пристанища на БМФ, близо до нос Хорн. Грамадният силоз, от който ще дотоварим хамбарите, е на Асоциацията на кооперативите в Аржентина.
Студено. Това е януари на Южното полукълбо. При 3-4 градуса температура позамръзнах, само че си разреших нескончаем пешеходен преход. Тук не знаят грам британски, на въпроса ми приказват ли го, получавам неизменимото „ Но! “, произнесено с испанска интонация. Обаче продължих да върша опити за контакти със скромния си пристанищен британски, макар че същото бих постигнал и на родния български. Така и не разбрах за какво се върша на чужденец пред самия себе си.
Великолепна, пространно необятна плажна линия. Няколко тенис корта, в този момент позасипани от пясъка, върху който мързеливо се излежават кучета. На първа линия са сгушени в самотата си барчета и заведения за хранене, сред които не може да няма „ Посейдон “, обаче доминират надписи като „ Атлантико “, „ Среща на контрабандисти “ и „ Корсар “. Разходки с коли по мократа част на плажната линия, само че шумът на моторите се губи под ниагарския тътнеж на прибоя край брега на зимния Южен Атлантик. На рейда зъзнат няколко кораба. Далеч обратно се извисяват 18-20-етажни здания, сходни на панелните страшилища в огромните български градове. Разбира се, че в дребните форми на плажния атракцион има повече архитектурна фикция, в сравнение с в билдинговия декор.
Попаднах на феномен – 35-метров мравуняк с няколко естествени серпентини заради характера на терена. Невярващ, няколко пъти мерих с крачки. Няма неточност, 35 метра и нито сантиметър по-малко. Неуморни труженици с групова двигателна сила като на впрегатно животно. Съвсем наоколо е ограден терен с размера на две футболни стадиони. Два непокорни жребеца препускат и дълго не се дават на несръчните каубои, които не съумяват да ги спрат с ласо. По-интересен ми е и повече се заседявам край маратона на мравуняка.
Монумент на военачалник Хосе де Сан Мартин, народен воин на Аржентина, Чили и Перу. Два високи пилона от камък и по-нисък фундамент за генерала, бронзов и в натурален растеж, подпрян на сабята си. Орел с разперени криле в нозете му. Три жертвеника тъдява. Монументално.
На към 300 метра от паметника – група от 6-7 бидонвили. Градеж от ръждясала ламарина, шир с пране, пернати и невръстни деца в пейзажа. Зениците ми реагират като при ненадейно влизане на мрачно. Лаещ надзирател се втурва да ме прогони, само че вниманието му е привлечено от млада двойка, скулптурно изваяна в безкрайна целувка. Кучето гръмогласно се пренасочва към любовта, само че на няколко метра от живия паметник уважително стопира и млъква. Младите въобще не го виждат. Наблизо препускат първокласни рейсове с надписи „ Кондор “ и групи колоездачи.
А това е католическа черква с покрив от… гълъби. Птиците са се сгушили една в друга и са заели всеки квадратен сантиметър от покривната структура. Под нея отекват единствено самотните ми стъпки. Не, на Кръстния път съм се нагледал в катедрали. Излизам на открито и дълго не отронвам очи от гълъбите керемиди над Божия храм. Възхитително е.
Време е за противоположния път освен към кораба, само че и към дома. Какво отнасям от Аржентина? Пристанищната механа в някакъв фургон с цена на бирата като в Шератон. Магазини, сладкарници, нощни заведения, зали за електронни игри… Дългокоси мъже по улиците, чиито прически не са хипи мода, а латино традиция. Силозите, докерите, реката, футболната полуда? Нека да обобщя по този начин: в случай че си се родил в Аржентина и не си Марадона, пробвай се да станеш сътрудник на доктор Хектор Раул Бенитез.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ