А потокът автомобили между Атлантика и Пасифика не секва
КОРАБ „ РОДИНА “, АМЕРИКАНСКИ БЕЛЕЖНИК
06.03. – 11.03.1993 година, преход Ашдод – Гибралтар
Новият елмеханик, прелестен експерт и два пъти човек, не сколаса да се оправи с казуса на дизел генератор № 2, само че единствено затова не може да се отсрочва отплаването. В България е същинска зима, и Средиземно море не е китка, само че се понася.
Нормално е да има общокорабно заседание при започване на същинската част на автобуса. Не ме изненада главната тематика – дисциплината, а акцентът върху режима на хранене. В офицерския салет обядът не може да стартира преди капитанът да пожелае „ Наздраве! “ Никакво предсрочие или просрочие, планувано в разписанието „ от – до “. Забранено е в моряшкия салет някой да вечеря, а карето към този момент да си подмята карти. Само дето не получих изясненост на какъв брой залъка да се поема закуската, обядът и вечерята. Прилича на казармени порядки, напряко нелогични на тежък за обслужване карго транспортен съд, на който следва да пресича Атлантика. Идва ми изведнъж, въпреки всичко това е шестият ми транспортен съд и осмият капитан, само че, както се споделя, постоянно има първи път. Няма да ни е елементарно с този сухар.
12.03.1993 година, Гибралтар – рейдът
Слизане на бряг за по няколко часа няма да има. Технически шипшандлер (варели с масло, бидони с химикали, проволки, електрически крушки, батерии) и бункер (гориво) от кипърски съд с гръцки капитан, екипаж от тъмнокожи, араби и източноазиатци. Интер екипаж под британски байрак.
Слава Богу, офанзивата на дископатия, която ме удари поради чокойския мраз преди месец в Румъния, с помощта на корабния доктор отзвуча. Изкарах устойчиво на крайник 16-часов работен ден. Изправи ми се гребенът.
13.03. – 27.03.1993 година, преход Гибралтар – Северна Каролина
Наоколо се е проснал сивият Северен Атлантик, дъждовно начумерен, а от време на време за броени минути – спестовно безоблачен. Пак по този начин за броени минути Варна Радио проби, само че връзката с „ Родина “ се разпадна и не съумях да чуя глас от вкъщи. Хванах „ Дойче Веле “ с неприятна вест. По цялото атлантическо крайбрежие на Съединени американски щати е оповестено бедствено състояние. Ураган, събрал 100-годишни бесове. Според прогнозата, след няколко часа ние навлизаме в зона на меланхолия. Тъкмо опция да употребявам океана като пералня. Гащеризон, вързан на хвъргало и метнат от кърмата на няколко метра зад винта в центрофугираната вадичка, за няколко часа просто светва и от мазутените петна няма диря.
При четвъртия опит връзката с пловдивския ми дом въпреки всичко стана, въпреки единствено за 30 секунди, преди отново да се разпадне. Дъщерята. Защо трябваше да съм някъде в безкрая, с цел да схвана какъв тоник с батерия е обръщението „ Тате “? Бях си въобразил, че единствено когато съм на транспортен съд в мен и към мен става нещо в действителност значимо. Красива заблуда, преходна…
Стихията се кротва все по на север край крайбрежията на Канада, само че оставя след себе си злополучие. Потъна транспортен съд с 33-членен екипаж. Над 100 жертви от Флорида до Мейн, Кънектикът и други щати са евакуирали популацията от прибрежни региони. И сняг, пълен към метър.
Оглеждам параметри преди сдаването на вахтата от среднощ до 04,00 часа и към този момент се катеря по трапа към централния пулт, когато ме пресрещна могъща река и една не ме събори. Какво друго може да си намерения човек? Пробойна! Не, оказа се, че е навън кришката (капакът) на могъщия водо-воден охладител, макар многочислените дебели шпилки, прегризани от корозията благодарение на вибрациите. С ками, разпорки, крикове, заварки загубихме няколко часа в опити да закърпим ситуацията. Неуспешно. Стана ясно, че се постанова фитерът шлосер да измайстори нови шпилки. Времеемко, само че неизбежно. Подходящ материал, популярност Богу, имаме. Така корабът се трансформира в захвърлено в океана парче вестник. И какво ни грее това, че над Ню Йорк се появи слънце. Пълен напред при 96 оборота в минута след 40 часа без ход.
Най-възрастен съм измежду четиримата мотористи. Все свестни момчета и никакви проблеми с никого. Шефът е класическа чучулига, мъчно се удържа безсънен след 21,00 часа, по тази причина пък в четири след среднощ към този момент е накрак и, казано под секрет, необезпокояван от никого, написа стихове. Четвъртият монтьор е на първи автобус след Морското, той пък изобщо не сяда, най-вече се заседява при опреснителя, който обезсолява морската вода, в централния пулт влиза, едвам си вземе нещо от закуската в хладилника. Имам възприятието, че е постоянно гладен. Младо момче. Фитерите също са свестни мъже на междинна възраст. Елмеханикът, човек с очебийна просветеност, след първия неудачен опит крепко се е захванал да вкара в употреба разваления генератор, а елтехникът заеква и заради говорния недостатък очевидно се въздържа от контакти. С третия монтьор рано-рано си обърнахме тил и по този начин ще е до края на автобуса. Селяндур, късно му е да бъде доотглеждан и довъзпитаван, а му се дощя като ординарец да прислугвам ритуалното кафе по време на вахта, въпреки да знаеше, че ползата ми към тази напитка е нулев. Може би пресолих реакцията си, той освен не отрони дума в отговор, ами се сконфузи. Боцманът, риболовец от Поморие, има денонощна настройка за пиянство на всевъзможен концентрат, въпреки да сме в прилежащи каюти, нямаме допирни точки. Паснах си с втория монтьор. Як мъж в цветущо здраве пред пенсия. Стара школа. Преди време работил няколко години в Съюз на съветските социалистически републики. Носеше си от там едно четиристишие, превърнато в рефрен на сивия моряшки живот. Пееше го на драго сърце, с очебийно ръмжене, по няколко пъти на вахта:
Когда меня мать рожала
вся милиция дрожала.
Родила опять бандита,
закричал майор сердито.
Това е машинна команда. Всички имаме пропуски през първите седем години, единствено на третия монтьор, към този момент на 57-58, му липсват първите 70. Никой не си прави заблуда, че ще успеем да вкараме техниката в допустим най-малко, обединихме се зад желанието да изкараме до ремонта. Приличаме на екип, тръгнал през пустиня с разхлопан джип, а теч от радиатора е запушен с съчка. Още 6 часа без ход за промяна фенера на седмо придвижване. И всеки ден някакъв проблем за „ Добро утро “: въздиша клапан на основна машина, дюза на елемент пикае газьол… Така, както се влечем с 8-9 възела и с чести прекъсвания, ще стигнем до Америка по-скоро на дрейф, в сравнение с ход. Голямо огледало е океанът, няма къде да укриеш облика си – нито от другите, нито от себе си. А не съм поглеждал зад ръб нито за летящите риби, нито за саргасови водорасли.
Към Северна Америка, изключително в Канада, се идва с еднопосочен билет. А ние имаме да разтоварваме 10 000 тона от някаква бяла пушилка, химия, несъмнено. В американско пристанище, дружно с административните процедури, с маневрите за заставане и отплаване, това не може да значи повече от денонощие престой.
28.03.1993 година, Морхед сити – рейдът
Америка ни посреща много хладно. Температурата на морската вода беше 24 градуса, а с приближаването на брега внезапно падна на 17. Падна и бягане за притваряне на охладители. Никакви небостъргачи отсреща, дори не виждам населено място. Няколко уикенд яхти, щъкат и риболовен корабчета. Изненадващо семпло. Но това е Америка, автоцензурата не ми разрешава да кажа неугледно.
29.03.1993 година, Морхед сити – кеят
В два след среднощ ме разсъниха, с цел да се явя пред контролата. Червендалест и на електрическо осветяване чиновник с килограми над стоте открива връзката сред мен и фотографията в моряшкия паспорт. Разбира се, слушам общоприетото „ Тенкю “. Връщам язвително „ Спосибо “. Руски порядки в Америка, това в Китай го няма.
Да забележим къде сме, въпреки всичко? Няма и помен от урагана, шетъл по тези места преди две седмици. Градче, очевидно под 10 000 поданици. Едноетажна, евентуално еднофамилна Америка с много дървени къщи. Китни дворове с шубраци роза. Пипнах входната врата – отворено. Рози без бодли и без аромат. И зеленото в краката ми не е като британското.
Първа баптистка черква. Първа презвитерианска църка. Епископат от 1797 година Ограничение на скоростта до 25 благи към черква. Твърде доста забрани за паркиране. А покривните материали, в това число на църквите, са униформено идентични. Нещо като насмолена мушама, най-вече в масленозелено, която имитира теракотени блокчета. Не знам какъв брой е надеждна, на няколко места видях покатерени на покриви мъже, заети с пролетни ремонтни работи. На открита повърхност попаднах на група манекени, сходни на витринните, които посочваха музейни дрехи: риболовци, индианци и на първо място униформи от времето на Гражданската война. Но по-дълго се заседях пред картини онлайн. Бабки на към 85 години с широкополи шапки, къси панталони и бели маратонки слизат от коли, които наподобяват на първокласни старешки домове. Събират се на компании по масите навън с мелби и сокове, поддържат връзка с италианска гласовитост, а усмивките не слизат от лицата им. Такова успокоение в градчето, атмосфера на провинциална глухота, никакви пешеходци, а потокът коли по автомагистралата в посока към тихоокеанското крайбрежие не секва.
Това, че американските електроуреди работят със 110 волта, а за използването им при български условия е нужен адаптер, потуши моряшката буря за покупки. Момчетата компенсираха със списание „ Плейбой “. Приятен сателит към Ню Орлиънс, Луизиана и река Мисисипи.
Нейко ДАМЯНОВ
06.03. – 11.03.1993 година, преход Ашдод – Гибралтар
Новият елмеханик, прелестен експерт и два пъти човек, не сколаса да се оправи с казуса на дизел генератор № 2, само че единствено затова не може да се отсрочва отплаването. В България е същинска зима, и Средиземно море не е китка, само че се понася.
Нормално е да има общокорабно заседание при започване на същинската част на автобуса. Не ме изненада главната тематика – дисциплината, а акцентът върху режима на хранене. В офицерския салет обядът не може да стартира преди капитанът да пожелае „ Наздраве! “ Никакво предсрочие или просрочие, планувано в разписанието „ от – до “. Забранено е в моряшкия салет някой да вечеря, а карето към този момент да си подмята карти. Само дето не получих изясненост на какъв брой залъка да се поема закуската, обядът и вечерята. Прилича на казармени порядки, напряко нелогични на тежък за обслужване карго транспортен съд, на който следва да пресича Атлантика. Идва ми изведнъж, въпреки всичко това е шестият ми транспортен съд и осмият капитан, само че, както се споделя, постоянно има първи път. Няма да ни е елементарно с този сухар.
12.03.1993 година, Гибралтар – рейдът
Слизане на бряг за по няколко часа няма да има. Технически шипшандлер (варели с масло, бидони с химикали, проволки, електрически крушки, батерии) и бункер (гориво) от кипърски съд с гръцки капитан, екипаж от тъмнокожи, араби и източноазиатци. Интер екипаж под британски байрак.
Слава Богу, офанзивата на дископатия, която ме удари поради чокойския мраз преди месец в Румъния, с помощта на корабния доктор отзвуча. Изкарах устойчиво на крайник 16-часов работен ден. Изправи ми се гребенът.
13.03. – 27.03.1993 година, преход Гибралтар – Северна Каролина
Наоколо се е проснал сивият Северен Атлантик, дъждовно начумерен, а от време на време за броени минути – спестовно безоблачен. Пак по този начин за броени минути Варна Радио проби, само че връзката с „ Родина “ се разпадна и не съумях да чуя глас от вкъщи. Хванах „ Дойче Веле “ с неприятна вест. По цялото атлантическо крайбрежие на Съединени американски щати е оповестено бедствено състояние. Ураган, събрал 100-годишни бесове. Според прогнозата, след няколко часа ние навлизаме в зона на меланхолия. Тъкмо опция да употребявам океана като пералня. Гащеризон, вързан на хвъргало и метнат от кърмата на няколко метра зад винта в центрофугираната вадичка, за няколко часа просто светва и от мазутените петна няма диря.
При четвъртия опит връзката с пловдивския ми дом въпреки всичко стана, въпреки единствено за 30 секунди, преди отново да се разпадне. Дъщерята. Защо трябваше да съм някъде в безкрая, с цел да схвана какъв тоник с батерия е обръщението „ Тате “? Бях си въобразил, че единствено когато съм на транспортен съд в мен и към мен става нещо в действителност значимо. Красива заблуда, преходна…
Стихията се кротва все по на север край крайбрежията на Канада, само че оставя след себе си злополучие. Потъна транспортен съд с 33-членен екипаж. Над 100 жертви от Флорида до Мейн, Кънектикът и други щати са евакуирали популацията от прибрежни региони. И сняг, пълен към метър.
Оглеждам параметри преди сдаването на вахтата от среднощ до 04,00 часа и към този момент се катеря по трапа към централния пулт, когато ме пресрещна могъща река и една не ме събори. Какво друго може да си намерения човек? Пробойна! Не, оказа се, че е навън кришката (капакът) на могъщия водо-воден охладител, макар многочислените дебели шпилки, прегризани от корозията благодарение на вибрациите. С ками, разпорки, крикове, заварки загубихме няколко часа в опити да закърпим ситуацията. Неуспешно. Стана ясно, че се постанова фитерът шлосер да измайстори нови шпилки. Времеемко, само че неизбежно. Подходящ материал, популярност Богу, имаме. Така корабът се трансформира в захвърлено в океана парче вестник. И какво ни грее това, че над Ню Йорк се появи слънце. Пълен напред при 96 оборота в минута след 40 часа без ход.
Най-възрастен съм измежду четиримата мотористи. Все свестни момчета и никакви проблеми с никого. Шефът е класическа чучулига, мъчно се удържа безсънен след 21,00 часа, по тази причина пък в четири след среднощ към този момент е накрак и, казано под секрет, необезпокояван от никого, написа стихове. Четвъртият монтьор е на първи автобус след Морското, той пък изобщо не сяда, най-вече се заседява при опреснителя, който обезсолява морската вода, в централния пулт влиза, едвам си вземе нещо от закуската в хладилника. Имам възприятието, че е постоянно гладен. Младо момче. Фитерите също са свестни мъже на междинна възраст. Елмеханикът, човек с очебийна просветеност, след първия неудачен опит крепко се е захванал да вкара в употреба разваления генератор, а елтехникът заеква и заради говорния недостатък очевидно се въздържа от контакти. С третия монтьор рано-рано си обърнахме тил и по този начин ще е до края на автобуса. Селяндур, късно му е да бъде доотглеждан и довъзпитаван, а му се дощя като ординарец да прислугвам ритуалното кафе по време на вахта, въпреки да знаеше, че ползата ми към тази напитка е нулев. Може би пресолих реакцията си, той освен не отрони дума в отговор, ами се сконфузи. Боцманът, риболовец от Поморие, има денонощна настройка за пиянство на всевъзможен концентрат, въпреки да сме в прилежащи каюти, нямаме допирни точки. Паснах си с втория монтьор. Як мъж в цветущо здраве пред пенсия. Стара школа. Преди време работил няколко години в Съюз на съветските социалистически републики. Носеше си от там едно четиристишие, превърнато в рефрен на сивия моряшки живот. Пееше го на драго сърце, с очебийно ръмжене, по няколко пъти на вахта:
Когда меня мать рожала
вся милиция дрожала.
Родила опять бандита,
закричал майор сердито.
Това е машинна команда. Всички имаме пропуски през първите седем години, единствено на третия монтьор, към този момент на 57-58, му липсват първите 70. Никой не си прави заблуда, че ще успеем да вкараме техниката в допустим най-малко, обединихме се зад желанието да изкараме до ремонта. Приличаме на екип, тръгнал през пустиня с разхлопан джип, а теч от радиатора е запушен с съчка. Още 6 часа без ход за промяна фенера на седмо придвижване. И всеки ден някакъв проблем за „ Добро утро “: въздиша клапан на основна машина, дюза на елемент пикае газьол… Така, както се влечем с 8-9 възела и с чести прекъсвания, ще стигнем до Америка по-скоро на дрейф, в сравнение с ход. Голямо огледало е океанът, няма къде да укриеш облика си – нито от другите, нито от себе си. А не съм поглеждал зад ръб нито за летящите риби, нито за саргасови водорасли.
Към Северна Америка, изключително в Канада, се идва с еднопосочен билет. А ние имаме да разтоварваме 10 000 тона от някаква бяла пушилка, химия, несъмнено. В американско пристанище, дружно с административните процедури, с маневрите за заставане и отплаване, това не може да значи повече от денонощие престой.
28.03.1993 година, Морхед сити – рейдът
Америка ни посреща много хладно. Температурата на морската вода беше 24 градуса, а с приближаването на брега внезапно падна на 17. Падна и бягане за притваряне на охладители. Никакви небостъргачи отсреща, дори не виждам населено място. Няколко уикенд яхти, щъкат и риболовен корабчета. Изненадващо семпло. Но това е Америка, автоцензурата не ми разрешава да кажа неугледно.
29.03.1993 година, Морхед сити – кеят
В два след среднощ ме разсъниха, с цел да се явя пред контролата. Червендалест и на електрическо осветяване чиновник с килограми над стоте открива връзката сред мен и фотографията в моряшкия паспорт. Разбира се, слушам общоприетото „ Тенкю “. Връщам язвително „ Спосибо “. Руски порядки в Америка, това в Китай го няма.
Да забележим къде сме, въпреки всичко? Няма и помен от урагана, шетъл по тези места преди две седмици. Градче, очевидно под 10 000 поданици. Едноетажна, евентуално еднофамилна Америка с много дървени къщи. Китни дворове с шубраци роза. Пипнах входната врата – отворено. Рози без бодли и без аромат. И зеленото в краката ми не е като британското.
Първа баптистка черква. Първа презвитерианска църка. Епископат от 1797 година Ограничение на скоростта до 25 благи към черква. Твърде доста забрани за паркиране. А покривните материали, в това число на църквите, са униформено идентични. Нещо като насмолена мушама, най-вече в масленозелено, която имитира теракотени блокчета. Не знам какъв брой е надеждна, на няколко места видях покатерени на покриви мъже, заети с пролетни ремонтни работи. На открита повърхност попаднах на група манекени, сходни на витринните, които посочваха музейни дрехи: риболовци, индианци и на първо място униформи от времето на Гражданската война. Но по-дълго се заседях пред картини онлайн. Бабки на към 85 години с широкополи шапки, къси панталони и бели маратонки слизат от коли, които наподобяват на първокласни старешки домове. Събират се на компании по масите навън с мелби и сокове, поддържат връзка с италианска гласовитост, а усмивките не слизат от лицата им. Такова успокоение в градчето, атмосфера на провинциална глухота, никакви пешеходци, а потокът коли по автомагистралата в посока към тихоокеанското крайбрежие не секва.
Това, че американските електроуреди работят със 110 волта, а за използването им при български условия е нужен адаптер, потуши моряшката буря за покупки. Момчетата компенсираха със списание „ Плейбой “. Приятен сателит към Ню Орлиънс, Луизиана и река Мисисипи.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ