Оставих отворена врата за друг авантюрист, наложи се да мина през нея
КОРАБ „ ОБОРИЩЕ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
Надявам се и след този автобус да не оставя неприятно име след себе си. Това не е самовлюбеност, просто желая вратата да остане отворена и за още един авантюрист от нашата колегия, който би поискал да тръгне по моята вадичка.
Това са редове от дневника ми, воден на транспортен съд „ Любен Каравелов “ от 18.03.1987 година до 02.01.1988 година Бях изцяло уверен, че съм преплавал последната си миля, само че прекомерно скоро се наложи да побягна назад към морето, към този момент не като случка, а като опция. Три пъти бях преодолявал административните затруднения, три пъти бях „ публицист с краткотрайна месторабота “, с три кораба на Български морски флот имах три дестинации – Западна Европа, Латинска Америка, Далечния изток.
Първи напуснах редакцията. Не беше елементарно решение. Завеждащ отдел, член на редколегия… Ти вманиачен ли си, нали таман в този момент в действителност ще вършим публицистика, дивяха се сътрудниците. Не, в този момент занаятът в действителност ще се трансформира в слугинаж, няма да вземам участие в това. И обърнах тил на кипналия от пристрастености бряг.
12.10.1990 година, Азовско море, Мариупол – рейдът
От шести октомври съм в екипажа на транспортен съд „ Оборище “ – тъкмо 10 години, откогато стъпих на борда на първия ми транспортен съд „ Пловдив “. И отново по същия метод – с рейдовата лодка, само че този път не в Бургаския, а във Варненския залив. Гъсто обитаем с кораби на котва. Няколко души слязоха по трапа, няколко тръгнахме нагоре, в това време веселяци от лодката ни взеха на майтап: „ Абе вие нали бяхте „ Тодорище “, по кое време успяхте да станете „ Оборище? “ Цели 21 години не съм бил в Съюз на съветските социалистически републики, тогава минах сухоземно през Лвов към Полша. А в този момент първото ми пристанище е Мариупол, неотдавна възвърнал историческото си име. Да забележим.
13.10.1990 година, Мариупол – кеят
Вятърът гони прахоляк по въглищарския пристан. Тук към момента, най-малко съгласно плакатната пропаганда, „ Наша цел - коммунизм! “. Покрай „ Слава труду! “ чета и апели за предварително осъществяване на следващата петилетка. В магазините, както и в българските, 2 - 3 хубави дами. Пиянки надигат бирени шишета по пейките пред сиво-сумрачни жилищни блокове и пикаят безогледно по не чак толкоз дискретни ъгълчета. Събота. Шипшандлер няма да има, а се надявах, нямам капка концентрат в каютата си. Не ми провървя тук, а сякаш е обичаният ми октомври. И откакто нямам репортажни планове, записките ми не са всекидневни.
18.10.1990 година, Топлоелектрическа централа Варна – кеят
Вече 4-5 дни съм хремав. Около спомагателния казан е горещина, под вентилаторите – вихрушка. Дали тропикът ми понасяше по-добре, годините ли стартират да ме натискат, или пък е от есента? За първи път на море изпитвам някакво неразположение. Каквото премета по пода в каютата и всякакви хартийки, групирам и мятам не в Черно, а в Азовско море. Все отново тип национализъм. Но към пластмасата имам особено отношение – на никое място нищо зад ръб.
23.10.1990 година, Мариупол – кеят
Есен. Азовско море е нервно, за разлика от Черното. Започвам да вниквам в порядките на съветската линия: спринтьорски автобуси, до момента в който отплаваш и към този момент си дошъл, заставаш на кея, а на осведомителното табло към този момент свети тебеширено конкретизиране за часа на заминаването. Уловената в Азовско море риба отлежава в камера на ледник и… се носи вкъщи. Едва ли единствено по тази причина момчетата от Варна са множеството в екипажния лист. С Митю Гагауза от палубна команда се улучихме попътно към града, само че ползите ни са разнообразни и няма по какъв начин да оформим тандем. Той предлага да седнем в питейно заведение и да се наквасим с водка. Не, не съм привикнал да закусвам по този метод. Шляя се в универмаг. Кротко изчаквам реда си на опашка пред кулинарен щанд и апелирам за бонбониера. Лелката поклаща глава, знак за отричане, и безмълвно разперва ръце. Посочвам лъскавите кутии на рафта над главата й. След пауза слушам процеденото с отвращение:
- Это пустые коробки!
Странно, в Пловдив при толкоз доста дефицитки, сред които прахуляк за пране, шоколад не липсва, тук е противоположното. Щом действителностите са такива, връщам се на кораба с покупка за домашната пералня. На мен персонално на кораба нищо не ми липсва, нервирам се от висенето на котва пред Мариупол. От Варна дотук идваме за по-малко от три денонощия, а няколко дни чакаме на рейда, преди да застанем на въглищарския пристан.
04.05.11.1990 година, Топлоелектрическа централа Варна – кеят
И в Мариупол, и тук постоянно заставаме с ляв ръб и поради пушилката не мога да отворя филистрина (илюминатора) на каютата си. Вечер пред тв приемника в салета се навъртаме единствено „ непрекъснатото наличие “ на кораба. Варненци нощуват вкъщи. Неписана привилегия. Внезапно се наложи да подготвим хамбарите за пшеница в посока Сирия. При предходен товар въглища покриването на новите условия се равнява на два хубави щорма. Аврал, откакто силите на палубна команда не са задоволителни. Самостоятелната пристанищната вахта на мотористите вземат механиците, а ние слизаме в хамбарите. Както е известно, светофарът постоянно може да бъде сменен от полицай. Моряците одобряват шегата ми, само че не и корабните инженери.
17.11.1990 година, Варна – кеят
Край отворените хамбари мирише на зряло жетварско лято. Към края си е товаренето на пшеница за Сирия. Есенното Черно море пази съвсем монументално успокоение, щормът е по площадите. На всички е ясно, че нищо не може да остане същото, само че превъзбудата към този момент е всеобща неуравновесеност. Какъв преход ни чака при изчезнала просвета на смяната?
Нямам никакво желание да се трансформирам, макар че смених работата си. В машинното поделение на кораба, където работата е шеф, виреят останки от йерархични казармени порядки. Има хора, които считат, че им се поставя да бъдат обслужвани. Не съм тук, с цел да сварявам кафета и да прибирам непознати фасове. С втория монтьор може би нещата няма да излязат от параметър, само че с машинния боцман не виждам по какъв начин няма да станем на кълбо.
Раздиплях по-топла покривка за напредващата есен, а във вълненото одеяло открих от дълго време закътан женски косъм. Каютата, в която живее моята самотност, в действителност се стопли от този мъничък знак за честите минути на някой от многочислените ми прародители.
Кораб „ Оборище “ е към този момент 23-годишен, прилична възраст за морски деец. Моите са два пъти повече. Стареем, приятелю, може би Нептун ще се смили над есента ни.
На фотографията: Моторният транспортен съд „ Оборище ”, сниман в канадското пристанище Ванкувър на 10 септември 1969 година Фотографията е от сбирката на Александър Симеонов.
Това са мемоари в дневници, водени 3414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
Надявам се и след този автобус да не оставя неприятно име след себе си. Това не е самовлюбеност, просто желая вратата да остане отворена и за още един авантюрист от нашата колегия, който би поискал да тръгне по моята вадичка.
Това са редове от дневника ми, воден на транспортен съд „ Любен Каравелов “ от 18.03.1987 година до 02.01.1988 година Бях изцяло уверен, че съм преплавал последната си миля, само че прекомерно скоро се наложи да побягна назад към морето, към този момент не като случка, а като опция. Три пъти бях преодолявал административните затруднения, три пъти бях „ публицист с краткотрайна месторабота “, с три кораба на Български морски флот имах три дестинации – Западна Европа, Латинска Америка, Далечния изток.
Първи напуснах редакцията. Не беше елементарно решение. Завеждащ отдел, член на редколегия… Ти вманиачен ли си, нали таман в този момент в действителност ще вършим публицистика, дивяха се сътрудниците. Не, в този момент занаятът в действителност ще се трансформира в слугинаж, няма да вземам участие в това. И обърнах тил на кипналия от пристрастености бряг.
12.10.1990 година, Азовско море, Мариупол – рейдът
От шести октомври съм в екипажа на транспортен съд „ Оборище “ – тъкмо 10 години, откогато стъпих на борда на първия ми транспортен съд „ Пловдив “. И отново по същия метод – с рейдовата лодка, само че този път не в Бургаския, а във Варненския залив. Гъсто обитаем с кораби на котва. Няколко души слязоха по трапа, няколко тръгнахме нагоре, в това време веселяци от лодката ни взеха на майтап: „ Абе вие нали бяхте „ Тодорище “, по кое време успяхте да станете „ Оборище? “ Цели 21 години не съм бил в Съюз на съветските социалистически републики, тогава минах сухоземно през Лвов към Полша. А в този момент първото ми пристанище е Мариупол, неотдавна възвърнал историческото си име. Да забележим.
13.10.1990 година, Мариупол – кеят
Вятърът гони прахоляк по въглищарския пристан. Тук към момента, най-малко съгласно плакатната пропаганда, „ Наша цел - коммунизм! “. Покрай „ Слава труду! “ чета и апели за предварително осъществяване на следващата петилетка. В магазините, както и в българските, 2 - 3 хубави дами. Пиянки надигат бирени шишета по пейките пред сиво-сумрачни жилищни блокове и пикаят безогледно по не чак толкоз дискретни ъгълчета. Събота. Шипшандлер няма да има, а се надявах, нямам капка концентрат в каютата си. Не ми провървя тук, а сякаш е обичаният ми октомври. И откакто нямам репортажни планове, записките ми не са всекидневни.
18.10.1990 година, Топлоелектрическа централа Варна – кеят
Вече 4-5 дни съм хремав. Около спомагателния казан е горещина, под вентилаторите – вихрушка. Дали тропикът ми понасяше по-добре, годините ли стартират да ме натискат, или пък е от есента? За първи път на море изпитвам някакво неразположение. Каквото премета по пода в каютата и всякакви хартийки, групирам и мятам не в Черно, а в Азовско море. Все отново тип национализъм. Но към пластмасата имам особено отношение – на никое място нищо зад ръб.
23.10.1990 година, Мариупол – кеят
Есен. Азовско море е нервно, за разлика от Черното. Започвам да вниквам в порядките на съветската линия: спринтьорски автобуси, до момента в който отплаваш и към този момент си дошъл, заставаш на кея, а на осведомителното табло към този момент свети тебеширено конкретизиране за часа на заминаването. Уловената в Азовско море риба отлежава в камера на ледник и… се носи вкъщи. Едва ли единствено по тази причина момчетата от Варна са множеството в екипажния лист. С Митю Гагауза от палубна команда се улучихме попътно към града, само че ползите ни са разнообразни и няма по какъв начин да оформим тандем. Той предлага да седнем в питейно заведение и да се наквасим с водка. Не, не съм привикнал да закусвам по този метод. Шляя се в универмаг. Кротко изчаквам реда си на опашка пред кулинарен щанд и апелирам за бонбониера. Лелката поклаща глава, знак за отричане, и безмълвно разперва ръце. Посочвам лъскавите кутии на рафта над главата й. След пауза слушам процеденото с отвращение:
- Это пустые коробки!
Странно, в Пловдив при толкоз доста дефицитки, сред които прахуляк за пране, шоколад не липсва, тук е противоположното. Щом действителностите са такива, връщам се на кораба с покупка за домашната пералня. На мен персонално на кораба нищо не ми липсва, нервирам се от висенето на котва пред Мариупол. От Варна дотук идваме за по-малко от три денонощия, а няколко дни чакаме на рейда, преди да застанем на въглищарския пристан.
04.05.11.1990 година, Топлоелектрическа централа Варна – кеят
И в Мариупол, и тук постоянно заставаме с ляв ръб и поради пушилката не мога да отворя филистрина (илюминатора) на каютата си. Вечер пред тв приемника в салета се навъртаме единствено „ непрекъснатото наличие “ на кораба. Варненци нощуват вкъщи. Неписана привилегия. Внезапно се наложи да подготвим хамбарите за пшеница в посока Сирия. При предходен товар въглища покриването на новите условия се равнява на два хубави щорма. Аврал, откакто силите на палубна команда не са задоволителни. Самостоятелната пристанищната вахта на мотористите вземат механиците, а ние слизаме в хамбарите. Както е известно, светофарът постоянно може да бъде сменен от полицай. Моряците одобряват шегата ми, само че не и корабните инженери.
17.11.1990 година, Варна – кеят
Край отворените хамбари мирише на зряло жетварско лято. Към края си е товаренето на пшеница за Сирия. Есенното Черно море пази съвсем монументално успокоение, щормът е по площадите. На всички е ясно, че нищо не може да остане същото, само че превъзбудата към този момент е всеобща неуравновесеност. Какъв преход ни чака при изчезнала просвета на смяната?
Нямам никакво желание да се трансформирам, макар че смених работата си. В машинното поделение на кораба, където работата е шеф, виреят останки от йерархични казармени порядки. Има хора, които считат, че им се поставя да бъдат обслужвани. Не съм тук, с цел да сварявам кафета и да прибирам непознати фасове. С втория монтьор може би нещата няма да излязат от параметър, само че с машинния боцман не виждам по какъв начин няма да станем на кълбо.
Раздиплях по-топла покривка за напредващата есен, а във вълненото одеяло открих от дълго време закътан женски косъм. Каютата, в която живее моята самотност, в действителност се стопли от този мъничък знак за честите минути на някой от многочислените ми прародители.
Кораб „ Оборище “ е към този момент 23-годишен, прилична възраст за морски деец. Моите са два пъти повече. Стареем, приятелю, може би Нептун ще се смили над есента ни.
На фотографията: Моторният транспортен съд „ Оборище ”, сниман в канадското пристанище Ванкувър на 10 септември 1969 година Фотографията е от сбирката на Александър Симеонов.
Това са мемоари в дневници, водени 3414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ