След толкова години платоническа любов какви уроди могат да се народят?
КОРАБ „ ОБОРИЩЕ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
25.02. – 18.03.1991 година, преход Сиенфуегос – Варна
Откритият Атлантик ни посреща с откровена тунджа, вълната удря на ръб тежко натоварения транспортен съд и финестринът ми постоянно остава под водата, само че към момента не чупим курса. Ставам за вахта, а леглото ми наподобява на тепих, въпреки всичко спечелвам по някоя точка в битката с Морфей. В моряшкия салет сварвам единствено камериера Гигор, който вместо с „ Добро утро “ ме посреща с псувни против 1300-годишната история на България, тъй като заварил три счупени чаши. Погром!
Първият ми обществен спомен от детството е парцалената топка и футболните борби в махалата. И ето ме в този момент, мъж в години, не на зелена поляна, а върху зелените плитове на долната площадка – подбутвам топка парцали и ограбвам локвичките масла. Като видях по какъв начин се срина Куба след сриването на социалистическия лагер, тревожа се за посоката на България и освен поради икономическа отпадналост. По-лошото е, че се трансформираме в общество без полезности: концепциите, институциите, добродетелите и животът даже към този момент костват колкото парцалената топка в краката ми. Да го дострашее човек да слуша новините на „ Хоризонт “. Престъпността евентуално пораства с темповете на повишаването на живота.
Майна, аз не съм трети монтьор, а горивен монтьор. Той дава отговор за горивата – газьол и мазут – наличност, сепариране, разход, само че обгрижва всяко кътче на машинното поделение и пипа с вещината на умел механик. И почтен човек. С него към този момент бяхме ритуализирали началото на вахтата от среднощ до 4 сутринта. Чух нормалното:
- Майна, аз отивам до тоалетна.
Това значи пауза от половин час. Време за разсънваща цигара. Не че нямам кибрит в джоба, само че по-сладко ми е да запаля, като нажежа до алено парче електрод на шмиргела. Позабавих се в работилницата, само че ме стреснаха удари на желязо о желязо. Машината агонизира. Инстинктивно се спуснах по трапа към централния пулт и дръпнах рейката на нулева позиция. Тишината ми се стори оглушителна, няколко секунди ми трябваха, с цел да чуя, боботенето на дежурния елемент.
Първи се появи горивният монтьор с още незапасани гащи.
- Не знам какво стана, Трети.
- Стара история, Майна.
Оказа се, че без да е известна повода, от време на време се къса болтовата връзка между носовата и кърмовата част на разпределителния вал, центровката се разпада и става това, което стана. Събра се цялата машинна команда, воглаве с началник механика. Подмяната на болтовете стана относително бързо, при към момента топъл мазут в автомагистралата машината възпламени от раз. Само не разбрах за какво във вахтения вестник не бе маркиран спешен стоп и ремонт.
Свалям му шапка на машинния боцман за уменията, той беше водещата фигура в нощното премеждие, този път обществено. Иначе не разрешава да виждам какво прави и по какъв начин пипа, да не би да „ купя “ нещо от занаята му. Психика от края на 40-те и началото на 50-те години, такова е било държанието на заводските майстори през ранния социализъм. Някои стругари са работели нощем.
От Куба до Гибралтар на два пъти бяхме медийни герои. Националното радио посредством своя сътрудник от Варна осведомява обществеността за придвижването на кораба, т.е. в коя точка на океана и на какъв брой дни път от пристанището е чаканата от цялата страна захар. Е, при толкоз доста брегови неналичия, единственото предимство на моряка е в отсъствието на битови проблеми. През целия Атлантик чак до Гибралтар не видях нито един транспортен съд, а пейзажа с остров Мадейра, най-големия в архипелага, просто проспах. Денем в океана към този момент дремя по-добре, в сравнение с нощем, може би тъй като тъмнината е по-страшната пропаст. И единствено един път на линията на хоризонта ме зарадва надничащо облаче – като корабно платно.
Но на нас не ни липсва захар и освен по тази причина не бързаме. Навремето битката за символичната „ Синя лента “ при най-скоростно секване на Атлантика е означавала експедитивност, повече експедитивност. Сега работата за зелените американски гущери просто упорства за постепенно, в случай че може още по-бавно. Командировъчни пари, заплаща се дневно.
Mare nostrum, Нашето море, само че за античните римляни, за нас е Средиземното. Малко италианска телевизия, особено за моряци. Тия от Апенините сякаш се интересуват най-вече от спагети и цици. Сутринта „ Хоризонт “ успокои българските слушатели, че захарният транспортен съд напредва съгласно упованията. След което заяви, че вятърът носи песъчинки, които се сипят по улиците. Излизам на палубата, замязяла надали не на плажна линия – пясък под стъпките ми. Ясно, подарък от Сахара, който споделяме със съотечествениците. Тичам при радиста с молба посредством Варна радио да заяви, че ние, с изключение на захар, караме към България и пясък. Не мога да направя това без позволение на капитана. Така и не го получи, предложено му било да не се занимава с нелепости. На мене ми докривя, само че се разсърди Малкият Бискай, ветрената фуния под Апенините сред Сицилия и Гърция. Щормова конюнктура право по носа, вършим не повече от 6-7 възла. Все едно преходът свършва.
19.03.1991 година, Варна – кеят
Маневра за заставане от ход, като в западно пристанище, разтоварването на захарта стартира минути след контролата. Но телефонната връзка с Пловдив пресече насладата ми.
- Тате, баба умря.
Майка ми. Научавам 44 дни след гибелта й. Получих право на един ден сред два нощни влака. Закъснели надгробни сълзи.
28.03.1991 година, Херсон – рейдът
Трети ден висим тук с водач на борда. На външния рейд спряхме, с цел да изкачаем (изхвърлим) варненския баласт и да приемем локален. Водите на Черно море стават все по-чернобилски, няма по какъв начин да пристигнем с баласт от Рилските езера.
20.03.1991 година, Херсон – кеят
Величествена река е Днепър, само че първото ми усещане от борда е висока постройка със „ Слава партии Ленина! “ Град с казармена архитектура, образ на укрепен лагер, необявено военно състояние и усилени патрули. На пропуща на пристанището униформената служителка, откакто прегледа българските паспорти, ни поздрави за това, че сме най-миролюбивия народ в света. Интересно самопризнание. Телевизорът в моряшкия клуб включи изказване на Горбачов, а лицата на локалните незабавно излъчиха нещо наежено. След минута-две юноша на не повече от 20 години стана и угаси приемника. „ Правильно поступил “, насърчи го женски глас под одобрителните погледи на още неколцина. Една ера си отива, а новото провокира повече опасения, в сравнение с оптимизъм. Затова пък тук с Оги, сътрудник моторист, направихме 15 рубли в действителност моряшка вересия. Нямаме през днешния ден, ще платим на следващия ден. Не зная дали това може да ни се случи другаде някъде по света?
01.04.1991 година, котва на Днепър
Товарът – заплатен. БМФ е платило таксите за водач, кейово място и така нататък, сметките са уредени още на 27 март, само че не щеш ли втори ден висим тук. Инфлот не знае какво става. Икономика по първоаприлски. Но Оги пресмята, че губим по 1000 $, които в по-доброто остаряло време можехме да докараме от всякакви игри по съветската линия. Лошо, излизаме от историята на флота. От кърмата виждам преминаващите лодки. Информационна дупка, „ Селената “ се тресе от разстройства, в Сиенфуегос през хиляди благи много по-чисто ловях радиовести, в сравнение с тук, единствено на няколко стотици километра от България. И въпреки всичко по този начин, както ми е писвало от бряг, на море още не ми се е случвало.
04.04. – 05.04.1991 година, преход Херсон – Варна
Петдневното пленничество на натоварения транспортен съд свърши. Вероятно бяхме заложници в комплицирана игра на национално равнище. След толкоз години платоническа обич, тревожа се да си помисля какви уроди могат да се народят. Тези дни без всевъзможен шовинизъм назовавам: Днепър Гибралтар да стане! По-лошо е, че все по-здраво ме върти рамото, и колкото по-надясно отивам като нрав, толкоз повече работа разпореждам на лявата ръка.
06.04.1991 година, Варна – рейдът
Да го дострашее човек да приближи български бряг. Котва хвърлихме малко след среднощ, а още преди обед се разхвърча перушина. Дойдоха смени на втория монтьор (слава Богу), радиста и камериера. За страдание – и на четвъртия монтьор Мирко, единствено той слезе по копнеж. Разделихме се със здрава мъжка прегръдка.
Нейко ДАМЯНОВ
25.02. – 18.03.1991 година, преход Сиенфуегос – Варна
Откритият Атлантик ни посреща с откровена тунджа, вълната удря на ръб тежко натоварения транспортен съд и финестринът ми постоянно остава под водата, само че към момента не чупим курса. Ставам за вахта, а леглото ми наподобява на тепих, въпреки всичко спечелвам по някоя точка в битката с Морфей. В моряшкия салет сварвам единствено камериера Гигор, който вместо с „ Добро утро “ ме посреща с псувни против 1300-годишната история на България, тъй като заварил три счупени чаши. Погром!
Първият ми обществен спомен от детството е парцалената топка и футболните борби в махалата. И ето ме в този момент, мъж в години, не на зелена поляна, а върху зелените плитове на долната площадка – подбутвам топка парцали и ограбвам локвичките масла. Като видях по какъв начин се срина Куба след сриването на социалистическия лагер, тревожа се за посоката на България и освен поради икономическа отпадналост. По-лошото е, че се трансформираме в общество без полезности: концепциите, институциите, добродетелите и животът даже към този момент костват колкото парцалената топка в краката ми. Да го дострашее човек да слуша новините на „ Хоризонт “. Престъпността евентуално пораства с темповете на повишаването на живота.
Майна, аз не съм трети монтьор, а горивен монтьор. Той дава отговор за горивата – газьол и мазут – наличност, сепариране, разход, само че обгрижва всяко кътче на машинното поделение и пипа с вещината на умел механик. И почтен човек. С него към този момент бяхме ритуализирали началото на вахтата от среднощ до 4 сутринта. Чух нормалното:
- Майна, аз отивам до тоалетна.
Това значи пауза от половин час. Време за разсънваща цигара. Не че нямам кибрит в джоба, само че по-сладко ми е да запаля, като нажежа до алено парче електрод на шмиргела. Позабавих се в работилницата, само че ме стреснаха удари на желязо о желязо. Машината агонизира. Инстинктивно се спуснах по трапа към централния пулт и дръпнах рейката на нулева позиция. Тишината ми се стори оглушителна, няколко секунди ми трябваха, с цел да чуя, боботенето на дежурния елемент.
Първи се появи горивният монтьор с още незапасани гащи.
- Не знам какво стана, Трети.
- Стара история, Майна.
Оказа се, че без да е известна повода, от време на време се къса болтовата връзка между носовата и кърмовата част на разпределителния вал, центровката се разпада и става това, което стана. Събра се цялата машинна команда, воглаве с началник механика. Подмяната на болтовете стана относително бързо, при към момента топъл мазут в автомагистралата машината възпламени от раз. Само не разбрах за какво във вахтения вестник не бе маркиран спешен стоп и ремонт.
Свалям му шапка на машинния боцман за уменията, той беше водещата фигура в нощното премеждие, този път обществено. Иначе не разрешава да виждам какво прави и по какъв начин пипа, да не би да „ купя “ нещо от занаята му. Психика от края на 40-те и началото на 50-те години, такова е било държанието на заводските майстори през ранния социализъм. Някои стругари са работели нощем.
От Куба до Гибралтар на два пъти бяхме медийни герои. Националното радио посредством своя сътрудник от Варна осведомява обществеността за придвижването на кораба, т.е. в коя точка на океана и на какъв брой дни път от пристанището е чаканата от цялата страна захар. Е, при толкоз доста брегови неналичия, единственото предимство на моряка е в отсъствието на битови проблеми. През целия Атлантик чак до Гибралтар не видях нито един транспортен съд, а пейзажа с остров Мадейра, най-големия в архипелага, просто проспах. Денем в океана към този момент дремя по-добре, в сравнение с нощем, може би тъй като тъмнината е по-страшната пропаст. И единствено един път на линията на хоризонта ме зарадва надничащо облаче – като корабно платно.
Но на нас не ни липсва захар и освен по тази причина не бързаме. Навремето битката за символичната „ Синя лента “ при най-скоростно секване на Атлантика е означавала експедитивност, повече експедитивност. Сега работата за зелените американски гущери просто упорства за постепенно, в случай че може още по-бавно. Командировъчни пари, заплаща се дневно.
Mare nostrum, Нашето море, само че за античните римляни, за нас е Средиземното. Малко италианска телевизия, особено за моряци. Тия от Апенините сякаш се интересуват най-вече от спагети и цици. Сутринта „ Хоризонт “ успокои българските слушатели, че захарният транспортен съд напредва съгласно упованията. След което заяви, че вятърът носи песъчинки, които се сипят по улиците. Излизам на палубата, замязяла надали не на плажна линия – пясък под стъпките ми. Ясно, подарък от Сахара, който споделяме със съотечествениците. Тичам при радиста с молба посредством Варна радио да заяви, че ние, с изключение на захар, караме към България и пясък. Не мога да направя това без позволение на капитана. Така и не го получи, предложено му било да не се занимава с нелепости. На мене ми докривя, само че се разсърди Малкият Бискай, ветрената фуния под Апенините сред Сицилия и Гърция. Щормова конюнктура право по носа, вършим не повече от 6-7 възла. Все едно преходът свършва.
19.03.1991 година, Варна – кеят
Маневра за заставане от ход, като в западно пристанище, разтоварването на захарта стартира минути след контролата. Но телефонната връзка с Пловдив пресече насладата ми.
- Тате, баба умря.
Майка ми. Научавам 44 дни след гибелта й. Получих право на един ден сред два нощни влака. Закъснели надгробни сълзи.
28.03.1991 година, Херсон – рейдът
Трети ден висим тук с водач на борда. На външния рейд спряхме, с цел да изкачаем (изхвърлим) варненския баласт и да приемем локален. Водите на Черно море стават все по-чернобилски, няма по какъв начин да пристигнем с баласт от Рилските езера.
20.03.1991 година, Херсон – кеят
Величествена река е Днепър, само че първото ми усещане от борда е висока постройка със „ Слава партии Ленина! “ Град с казармена архитектура, образ на укрепен лагер, необявено военно състояние и усилени патрули. На пропуща на пристанището униформената служителка, откакто прегледа българските паспорти, ни поздрави за това, че сме най-миролюбивия народ в света. Интересно самопризнание. Телевизорът в моряшкия клуб включи изказване на Горбачов, а лицата на локалните незабавно излъчиха нещо наежено. След минута-две юноша на не повече от 20 години стана и угаси приемника. „ Правильно поступил “, насърчи го женски глас под одобрителните погледи на още неколцина. Една ера си отива, а новото провокира повече опасения, в сравнение с оптимизъм. Затова пък тук с Оги, сътрудник моторист, направихме 15 рубли в действителност моряшка вересия. Нямаме през днешния ден, ще платим на следващия ден. Не зная дали това може да ни се случи другаде някъде по света?
01.04.1991 година, котва на Днепър
Товарът – заплатен. БМФ е платило таксите за водач, кейово място и така нататък, сметките са уредени още на 27 март, само че не щеш ли втори ден висим тук. Инфлот не знае какво става. Икономика по първоаприлски. Но Оги пресмята, че губим по 1000 $, които в по-доброто остаряло време можехме да докараме от всякакви игри по съветската линия. Лошо, излизаме от историята на флота. От кърмата виждам преминаващите лодки. Информационна дупка, „ Селената “ се тресе от разстройства, в Сиенфуегос през хиляди благи много по-чисто ловях радиовести, в сравнение с тук, единствено на няколко стотици километра от България. И въпреки всичко по този начин, както ми е писвало от бряг, на море още не ми се е случвало.
04.04. – 05.04.1991 година, преход Херсон – Варна
Петдневното пленничество на натоварения транспортен съд свърши. Вероятно бяхме заложници в комплицирана игра на национално равнище. След толкоз години платоническа обич, тревожа се да си помисля какви уроди могат да се народят. Тези дни без всевъзможен шовинизъм назовавам: Днепър Гибралтар да стане! По-лошо е, че все по-здраво ме върти рамото, и колкото по-надясно отивам като нрав, толкоз повече работа разпореждам на лявата ръка.
06.04.1991 година, Варна – рейдът
Да го дострашее човек да приближи български бряг. Котва хвърлихме малко след среднощ, а още преди обед се разхвърча перушина. Дойдоха смени на втория монтьор (слава Богу), радиста и камериера. За страдание – и на четвъртия монтьор Мирко, единствено той слезе по копнеж. Разделихме се със здрава мъжка прегръдка.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ