На Франция мога да й се любувам, но в Португалия съм по-приспособим
КОРАБ „ ОБОРИЩЕ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
11.01. – 21.01.1991 година, порт Бордо – кеят
Сутрешната вахта 08,00 – 12,00 часа постави завършек на прехода. Сдавам на сътрудника при продължаващ маневрен режим и излизам на палубата. Че е река по двата борда, река е, само че коя? От сливането си нататък до вливането в Атлантика Гарона и Дордона одобряват името Жиронда. Миниатюрно селце по десния ръб с грандиозно преобладаваща черква в готически жанр. Безукорно чисти зелени имоти. Европейско кътче. А това към този момент е Бордо, ситуиран по двата бряга на Гарона. Пред такива пристанища няма очакване и висене на котва – влизаме от ход.
Две открития: Разликата в равнището на водата при прилив и отлив е към 4 метра, с това се привиква елементарно. Тук скромният ми британски в моряшки вид не прави никаква работа, приказва се единствено френски и толкова. Ще мина без това, все едно няма по какъв начин да взема изявление от президента. Бордо не е от най-големите градове на Франция, само че го назовават архитектурно копие на Париж. Третото изобретение е разочароващо. Безбожно безценен публичен превоз. В многомилионния Банкок на 10-12 километра се возиш на алегорична цена, спрямо тайландската столица Бордо е напряко джудже, само че няколко километра с рейс костват $ и половина. Няма по какъв начин затова да се задържам на кораба.
Пустиня – това е европейски град като Бордо в неделя следобяд. Тук-там по няколко афроазиатски физиономии вместо декоративни кактуси. Рокерски групи с мощни мотори форсират от светофар до светофар. По тротоарите не липсват кучешки екскременти – комуналните служби не работят. Казват, че площадът на Бордо е най-големият в Европа, само че моряк, навикнал на океански пространства до хоризонта, градският мащаб не може да го удиви. Катедралата „ Сен Андре “ провокира по едно и също време примирение и възхита. Дълго съм се дивил на катедралата в Брюксел. В изкуството, или по-скоро съгласно логиката на психиката, от две еднообразно хубави картини харесваш повече тази, на която се любуваш сега. Не, отхвърлям се да върша съпоставения пред това неземно предизвикателство в готически жанр. А пред траурния парк попаднах инцидентно и взех решение да надникна. Свръхмодерен мраморен знак за покой съседства със семпла гробница от 1809 година, очевидно поддържана не от наследници и близки, а от комунална работа. Респект, Франция.
Профучават коли, множеството от които с по един човек в купето, а самотните ми стъпки разлайват кучета зад високи преградни мрежи, очевидно съклетисани от липса на мотиви да употребят гърлата си по предопределение. Напът съм да заобичам пристанищата на река - село, градче, предградие, град, по този начин тази гирлянда е по-достъпна за окото.
В машинното поделение локална бригада инсталира новия корпус на носовата турбина. От четирима французи единият, несъмнено, е Жан. И един натурализиран испанец, някогашен моряк, в групата. Всеки идва на работа с персоналния си автомобил, а работните им облекла миришат на козметика. Почиват с кафе на крайник за няколко минути и не престават. Ние като подготовка не сме нещо друго от тях, само че не и като служащи, пък и сме баснословно небогати за техния свят. От Варна идва частна информация за идни огромни съкращения във флота. Да треперят служителите, аз съм се цанил за черноработник. Сега у нас хиляди някогашни наемници се пробват да станат дребни притежатели. Желая им триумф. А тук, колкото пъти изляза на палубата, покрай кораба лети трен стрела. Дано доживея да видя такава картина по български релси.
Войната в Персийския залив, в която Франция е съдружен участник, стига до кораба. За първи път, откогато съм на море, в 22,00 часа трапът се подвига, което значи вечерен час за целия екипаж. Нямаме друго средство против тероризъм. В хамбарите има товар за 2-3, дано да са 4 часа работа, само че към този момент е петък късен следобяд, а за работата си има понеделник. Никакво посягане върху уикенда. Тъкмо опция да видя по какъв начин се разсънва Бордо. Излизам рано в неделя. Колко доста възрастни велосипедисти по специфичната алея около автомагистралата. Единствен пешеходец съм пред учудените погледи на преминаващите с коли. Вероятно наподобявам на самоубиец, тръгнал в утрото да реши всички космополитен въпроси с един скок във водите на Гарона. Бродя из улици с изящни еднофамилни къщи. Учудвам се, че улуците са боядисани в бяло. Заради корозията или за наслада на окото? Всичко е направено по този начин, че да вдъхнеш по-дълбоко това мигновение, наречено живот. Виждал съм бидонвилска бедност в Латинска Америка, само че не съм се възприемал като паралия, а тук поради едни улуци се усещам бедняк. Няма смисъл да ги гоним нито американците, нито французите, ние хукнахме в друга посока. Още не сме изкопали демократичния мочур, а жабите небрежно се навъдиха. Измислям си неделно наслаждение. Заседявам се в тоалетната на супермаркет, където козметичен мирис гъделичка ноздрите. И през няколко минути няколко пъти мия ръцете си. Не, не съм Пилат.
23 -24.01.1991 година, Ла Палис рейдът – кеят
Този път хвърлихме котва единствено след 5-6 часа каботажно корабоплаване, единствен транспортен съд на рейда като за реклама на това френско градче. Градче, само че съгласно локалните мащаби, другояче си е град с към 80 000 поданици. Официалното му име е Ла Рошел, обаче във вахтения вестник пишем Ла Палис, по този начин е прочут освен в морските среди. Гигантски отлив, през филистрина на каютата виждам колите на кея от долу нагоре. Студ на кутийки, а на палубата мирише на жетварско лято, товарим зърно за Португалия. Минавам край непретенциозен автосервиз с няколко коли пред него. Млада жена отваря капака на багажника, изнася аварийна гума и прави опит да я понесе. На мига звучи зов с извинителна нотка „ Мадам! “, монтьорът минава на спринт късата права и взема от ръцете й колелото, което не е бижу за една дама. Много ми хареса тази несалонна галантност. Не съм виждал Атлантика от брега на Бискайския залив и не мога да пропусна тази опция. Хаплив вятър брули ушите ми, а Бискаят кротува като агънце. Слави се като Страшилището на Северния Атлантик. Не съм му сърбал попарата и не си я поисквам.
28 - 29.01.1991 година, Лисабон – кеят
Удоволствие е да се разхождаш измежду спокойни хора. Опитах да мина с ферибот на другия бряг на река Тежу, само че още нямам ескудо и пробвам да си купя билет с долари. Не се получи. Жената зад мен ме потупа по рамото, заплати с португалската парична единица и с ведра усмивка ми връчи хартийката. Дори не произнесох британската дума за признателност, направих го с очи. Въпреки напълно късия престой в Лисабон доброжелателни жестове на локални хора оставиха у мен усещането, че това се прави просто, с цел да бъде улеснен слисаният от идването си на тази земя чужденец.
Трамваите са една от атракциите на града. Реших да отида до последна спирка и да се върна назад. След няколко спирки возилото спря, наподобява породи проблем, и десетина минути не помръдна. Никаква реакция от никого. После трамваят пое в противоположна посока. Пак никаква реакция от никого. Спокойни хора.
Придружавах радиста при опита му да се освободи от дебела пачка рубли. Опитахме в обменни бюра по двата бряга на река Тежу. Отказ на всички места, който в действителност не ме изненада. Донякъде ме изненада водач на такси, който прояви благосклонност по тази причина, че България сменя политическата система. Възрастен мъж, видял Салазар, фашисти и комунисти, а индивидът просто желае либерта.
Азовско море е с цвят на река, а река Тежу има цвят на море. При отлив течението към океана е напряко скоростно. Стоя в подножието на внушителното разпятие Христово, покрай гигантския мост, свързващ двата бряга на реката, които ми се сториха архитектурно разнообразни – по-семпъл и колониално обилен. Има нещо проливно и полутропическо, което дочувам тук. Бог да благослови тази земя на мореплаватели.
И тук доста стока, ще се потроши от обилие. И вместо да въздъхна, че сме доста обратно от западноевропейското време, ни в чеп, ни в ръкав ми хрумва, че тази заетост по лавици и витрини е една от аргументите за земетресенията. Глупости, несъмнено. Но ми се коства, че тук съм по-приспособим, в сравнение с във Франция.
31.01. – 02.02.1991 година, Лейшоес – кеят
Името изписвам по този начин, както е във вахтения вестник. Това е пристанището на маломерно градче, което е напълно покрай Порто. Много пешеходци, малко коли, срещат се и просяци – и деца, и възрастни. Будка на входа на пристанището е наредила списания с голотия на титулната страница. Ако човек се заплесне по такива цици, като нищо може да не помни, че по-надолу има да взема решение по-сериозни проблеми. Щуротии спохождат главата ми, може би тъй като точно на Петльов ден завърши обработката на хамбарите и излязохме в Атлантика. Но не към Казабланка и Варна, а към Куба. Виетнам да беше, щях да скърбя по-малко. Тежко море, само че и на борда не е по-леко. Правило: в случай че морякът се усеща добре в диалог, задължен е да бъде два пъти по-добре в мълчанието. Вземаме бункер (гориво) от Гибралтар и след това ще си приказвам с Атлантика чак до Карибско море.
Нейко ДАМЯНОВ
11.01. – 21.01.1991 година, порт Бордо – кеят
Сутрешната вахта 08,00 – 12,00 часа постави завършек на прехода. Сдавам на сътрудника при продължаващ маневрен режим и излизам на палубата. Че е река по двата борда, река е, само че коя? От сливането си нататък до вливането в Атлантика Гарона и Дордона одобряват името Жиронда. Миниатюрно селце по десния ръб с грандиозно преобладаваща черква в готически жанр. Безукорно чисти зелени имоти. Европейско кътче. А това към този момент е Бордо, ситуиран по двата бряга на Гарона. Пред такива пристанища няма очакване и висене на котва – влизаме от ход.
Две открития: Разликата в равнището на водата при прилив и отлив е към 4 метра, с това се привиква елементарно. Тук скромният ми британски в моряшки вид не прави никаква работа, приказва се единствено френски и толкова. Ще мина без това, все едно няма по какъв начин да взема изявление от президента. Бордо не е от най-големите градове на Франция, само че го назовават архитектурно копие на Париж. Третото изобретение е разочароващо. Безбожно безценен публичен превоз. В многомилионния Банкок на 10-12 километра се возиш на алегорична цена, спрямо тайландската столица Бордо е напряко джудже, само че няколко километра с рейс костват $ и половина. Няма по какъв начин затова да се задържам на кораба.
Пустиня – това е европейски град като Бордо в неделя следобяд. Тук-там по няколко афроазиатски физиономии вместо декоративни кактуси. Рокерски групи с мощни мотори форсират от светофар до светофар. По тротоарите не липсват кучешки екскременти – комуналните служби не работят. Казват, че площадът на Бордо е най-големият в Европа, само че моряк, навикнал на океански пространства до хоризонта, градският мащаб не може да го удиви. Катедралата „ Сен Андре “ провокира по едно и също време примирение и възхита. Дълго съм се дивил на катедралата в Брюксел. В изкуството, или по-скоро съгласно логиката на психиката, от две еднообразно хубави картини харесваш повече тази, на която се любуваш сега. Не, отхвърлям се да върша съпоставения пред това неземно предизвикателство в готически жанр. А пред траурния парк попаднах инцидентно и взех решение да надникна. Свръхмодерен мраморен знак за покой съседства със семпла гробница от 1809 година, очевидно поддържана не от наследници и близки, а от комунална работа. Респект, Франция.
Профучават коли, множеството от които с по един човек в купето, а самотните ми стъпки разлайват кучета зад високи преградни мрежи, очевидно съклетисани от липса на мотиви да употребят гърлата си по предопределение. Напът съм да заобичам пристанищата на река - село, градче, предградие, град, по този начин тази гирлянда е по-достъпна за окото.
В машинното поделение локална бригада инсталира новия корпус на носовата турбина. От четирима французи единият, несъмнено, е Жан. И един натурализиран испанец, някогашен моряк, в групата. Всеки идва на работа с персоналния си автомобил, а работните им облекла миришат на козметика. Почиват с кафе на крайник за няколко минути и не престават. Ние като подготовка не сме нещо друго от тях, само че не и като служащи, пък и сме баснословно небогати за техния свят. От Варна идва частна информация за идни огромни съкращения във флота. Да треперят служителите, аз съм се цанил за черноработник. Сега у нас хиляди някогашни наемници се пробват да станат дребни притежатели. Желая им триумф. А тук, колкото пъти изляза на палубата, покрай кораба лети трен стрела. Дано доживея да видя такава картина по български релси.
Войната в Персийския залив, в която Франция е съдружен участник, стига до кораба. За първи път, откогато съм на море, в 22,00 часа трапът се подвига, което значи вечерен час за целия екипаж. Нямаме друго средство против тероризъм. В хамбарите има товар за 2-3, дано да са 4 часа работа, само че към този момент е петък късен следобяд, а за работата си има понеделник. Никакво посягане върху уикенда. Тъкмо опция да видя по какъв начин се разсънва Бордо. Излизам рано в неделя. Колко доста възрастни велосипедисти по специфичната алея около автомагистралата. Единствен пешеходец съм пред учудените погледи на преминаващите с коли. Вероятно наподобявам на самоубиец, тръгнал в утрото да реши всички космополитен въпроси с един скок във водите на Гарона. Бродя из улици с изящни еднофамилни къщи. Учудвам се, че улуците са боядисани в бяло. Заради корозията или за наслада на окото? Всичко е направено по този начин, че да вдъхнеш по-дълбоко това мигновение, наречено живот. Виждал съм бидонвилска бедност в Латинска Америка, само че не съм се възприемал като паралия, а тук поради едни улуци се усещам бедняк. Няма смисъл да ги гоним нито американците, нито французите, ние хукнахме в друга посока. Още не сме изкопали демократичния мочур, а жабите небрежно се навъдиха. Измислям си неделно наслаждение. Заседявам се в тоалетната на супермаркет, където козметичен мирис гъделичка ноздрите. И през няколко минути няколко пъти мия ръцете си. Не, не съм Пилат.
23 -24.01.1991 година, Ла Палис рейдът – кеят
Този път хвърлихме котва единствено след 5-6 часа каботажно корабоплаване, единствен транспортен съд на рейда като за реклама на това френско градче. Градче, само че съгласно локалните мащаби, другояче си е град с към 80 000 поданици. Официалното му име е Ла Рошел, обаче във вахтения вестник пишем Ла Палис, по този начин е прочут освен в морските среди. Гигантски отлив, през филистрина на каютата виждам колите на кея от долу нагоре. Студ на кутийки, а на палубата мирише на жетварско лято, товарим зърно за Португалия. Минавам край непретенциозен автосервиз с няколко коли пред него. Млада жена отваря капака на багажника, изнася аварийна гума и прави опит да я понесе. На мига звучи зов с извинителна нотка „ Мадам! “, монтьорът минава на спринт късата права и взема от ръцете й колелото, което не е бижу за една дама. Много ми хареса тази несалонна галантност. Не съм виждал Атлантика от брега на Бискайския залив и не мога да пропусна тази опция. Хаплив вятър брули ушите ми, а Бискаят кротува като агънце. Слави се като Страшилището на Северния Атлантик. Не съм му сърбал попарата и не си я поисквам.
28 - 29.01.1991 година, Лисабон – кеят
Удоволствие е да се разхождаш измежду спокойни хора. Опитах да мина с ферибот на другия бряг на река Тежу, само че още нямам ескудо и пробвам да си купя билет с долари. Не се получи. Жената зад мен ме потупа по рамото, заплати с португалската парична единица и с ведра усмивка ми връчи хартийката. Дори не произнесох британската дума за признателност, направих го с очи. Въпреки напълно късия престой в Лисабон доброжелателни жестове на локални хора оставиха у мен усещането, че това се прави просто, с цел да бъде улеснен слисаният от идването си на тази земя чужденец.
Трамваите са една от атракциите на града. Реших да отида до последна спирка и да се върна назад. След няколко спирки возилото спря, наподобява породи проблем, и десетина минути не помръдна. Никаква реакция от никого. После трамваят пое в противоположна посока. Пак никаква реакция от никого. Спокойни хора.
Придружавах радиста при опита му да се освободи от дебела пачка рубли. Опитахме в обменни бюра по двата бряга на река Тежу. Отказ на всички места, който в действителност не ме изненада. Донякъде ме изненада водач на такси, който прояви благосклонност по тази причина, че България сменя политическата система. Възрастен мъж, видял Салазар, фашисти и комунисти, а индивидът просто желае либерта.
Азовско море е с цвят на река, а река Тежу има цвят на море. При отлив течението към океана е напряко скоростно. Стоя в подножието на внушителното разпятие Христово, покрай гигантския мост, свързващ двата бряга на реката, които ми се сториха архитектурно разнообразни – по-семпъл и колониално обилен. Има нещо проливно и полутропическо, което дочувам тук. Бог да благослови тази земя на мореплаватели.
И тук доста стока, ще се потроши от обилие. И вместо да въздъхна, че сме доста обратно от западноевропейското време, ни в чеп, ни в ръкав ми хрумва, че тази заетост по лавици и витрини е една от аргументите за земетресенията. Глупости, несъмнено. Но ми се коства, че тук съм по-приспособим, в сравнение с във Франция.
31.01. – 02.02.1991 година, Лейшоес – кеят
Името изписвам по този начин, както е във вахтения вестник. Това е пристанището на маломерно градче, което е напълно покрай Порто. Много пешеходци, малко коли, срещат се и просяци – и деца, и възрастни. Будка на входа на пристанището е наредила списания с голотия на титулната страница. Ако човек се заплесне по такива цици, като нищо може да не помни, че по-надолу има да взема решение по-сериозни проблеми. Щуротии спохождат главата ми, може би тъй като точно на Петльов ден завърши обработката на хамбарите и излязохме в Атлантика. Но не към Казабланка и Варна, а към Куба. Виетнам да беше, щях да скърбя по-малко. Тежко море, само че и на борда не е по-леко. Правило: в случай че морякът се усеща добре в диалог, задължен е да бъде два пъти по-добре в мълчанието. Вземаме бункер (гориво) от Гибралтар и след това ще си приказвам с Атлантика чак до Карибско море.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ