Отказвам да купя чувал дефицитна захар – ще се правя на американски моряк с ръце в джобовете
КОРАБ „ ОБОРИЩЕ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
05.02.1991 година, Гибралтар – рейдът
На десния ръб е бункеровчикът, а на левия - лодката с техническия шипшандлер. Човек може да се зачуди къде тъкмо е попаднал, екипажите на „ домакините “ са най-вече от индийци и африканци. Азиатците от лодката към този момент са усвоили нещо като аристократизъм, работят с дясната ръка, а в лявата държат кенче бира. Сапанът поема нагоре към палубата на кораба, а те ближат по няколко капки бира, не за хидратация, а за самочувствие, че бомбайската сиромашия е на хиляди километри зад тила им.
Имам четири часа на брега на тази испанска Англия. Това е най-цивилизованата канара в света, би трябвало да е европейският Сингапур, само че приликите не са доста. Не знам за какво по тези няколко улички изобилстват таксита, които не са товарни. Сенници по тротоарите, летни ризи, открити бебешки колички… Скалата не пречи да ловя осведомителните излъчвания на „ Хоризонт “, по изключение централният пладнешки бюлетин стартира със сводката за времето. Страхотен мраз, порт Варна – изток и запад – затворен. В момента обществената разлика е също като температурната.
06.02. – 19.02.1991 година, преход Гибралтар – Сиенфуегос
Под тежката облачност водите на Атлантика наподобяват пепеляво сиви. Едновременно се появиха саргасовите водорасли и летящите риби. Уви, пейзажът към този момент е напълно в периферията на зрението ми. След 23 години работа остарялото корито „ Оборище “ грохва. По трапа, който се спуска към тунела, имам възприятието, че без изпитание мога да си отчупя парче – толкоз ръждясало, накипнало и натръпнало е желязото на степенките, като че ли то се държи за мене, а не назад.
Моряците са из хамбарите, приготвят ги да одобряват чували със захар, напълно изчезнала в магазинната мрежа на България. Ние с четвъртия монтьор Мирко лазим в тунела, допустимо най-ниската точка, където може да допълзи човек. Смачкани сме от отмалялост, сгънати на две, трети ден опипваме тръби и клапани, дишайки вонята на амоняк, сяра, масла, нещо гранясало. Раменете ми, изключително дясното, ръмжат все по-предупредително. С Мирко се редуваме, ту на единия му се гади, ту другият съвсем припада. Студено ми е, оплаква се. Какъв мраз, потим се на най-малко 40 градуса топлик? Пийни глътка вода, с нищо не мога да те стопля. Не, изпей ми нещо, каквото и да е. Въпреки огромната възрастова разлика и по разнообразни аргументи и двамата сме затънали в отчаяние. Той знае, че мястото му не е във флота, а бракът му е пред разпад. След 20 години в главния си поминък, усещам се като казака Григорий Мелехов от „ Тихият Дон “, изгубил всичко в края на гражданската война. С тази разлика, че още при започване на митингуващата вълна на брега знаех, че съм изгубил обществения си облик. Поемам подобаващ претекст, протяжен и печален: „ Тежък камък ми е паднал / мене на сърцето. / Люта рана ми отвори, / помрачи лицето. “
Попадал е в ръцете ми хималайският дневник на Аврам Аврамов, началник на националната експедиция „ Еверест 84 “. Пише, че там човек не може да се почувства даже мравка. Дали океанът е по-либерален от планината, откакто тук, в тази корабна преизподня, се чувствам само като дребна точица от кастовото дъно на мравуняка – просто служащ. Черноработник.
На два дни път от Сиенфуегос, съвсем в Карибско море, в среднощ пипвам утринната емисия на „ Хоризонт “: „ Добро утро, уважаеми слушатели. “ У дома децата ми още не са закусили, а аз към този момент съм не запомнил вечерята. Шест часа разлика.
20.02. – 21.02.1991 година, Сиенфуегос – рейдът
Какво вършат с тези момчета за 5 години в Морското, какви излизат някои от тях? Вторият монтьор, който най-малко пред себе си назовавам второто инженерче, пробва да постанова казармено послушание. Глава – каска, а вътре в черепната кутия вместо мозък има още една каска. Като нищо може да му хрумне, когато сме на ход, да прати човек в ресивера с противогаз и весло в ръка да разкарва подбуталната каша. Засега въпреки всичко се задоволява с обичаното си изречение: „ Аз съм началникът тука, при мене е по този начин! “ Засега се пробвам да пущам байпас, не е елементарно, само че нямам никакво желание да се трансформирам в новобранец.
Корабната лодка вози мераклии до валутния магазин на брега, само че си спестих дребното премеждие. Ще се разтъпча из града, когато застанем на кея, не е нито Гибралтар, нито Сингапур, че да му смъквам шапка. Казват, че един мъж застарява, когато от две удоволствия избира това, което ще му разреши да се прибере по-рано у дома. Какво да кажа за моряк, много надвишил Христовата възраст, който подценява опцията да стъпи на твърда земя, оправдавайки се пред себе си с физическа отмалялост? Намерих си корабно наслаждение в този залив на делфини и сити пеликани. На здрачаване виждам по какъв начин граблива птица виси неподвижно на 15-16 метра над водата, спуска се стремително, цопва като изстрел на малокалибрено оръжие, изчезва за секунди, след това полита със сребърна лента в човката.
22.02. – 24.02.1991 година, Сиенфуегос – кеят
Локвите на кея миришат на петмез и ми припомнят детството, когато с часове се въртях към близката маслобойна фабрика и устните ми кървяха поради лакомото смучене на захарна тръстика. След толкоз години митингуване, Куба не можа да подслади живота си. Магазините са пустинно безлюдни, в действителност заради празните лавици за какво изобщо са отворени? Мъжете и дамите са еднообразно семпло облечени, съвсем като рядко преминаващите остарели модели москвич. Опитах питието, което би трябвало да се назовава бира, само че не съумях даже да го преполовя. Направо на тротоарите са опънати въжета, реплика на кръг, пред шумна аудитория малчугани се боксират като петлета. Брадати мъже на фона на Сиера Маестра към момента са емблема на предишното, което от дълго време би трябвало да стане бъдеще. В Португалия на улицата употребявам нормалното послание „ сеньор “, а тук нищо по-естествено от фамилиарното „ амиго “ – от докера до служителя на реда. Тази Куба е доста друга от онази, която видях през 1982 година Тогава тя бе Островът на свободата, обнадеждил цяла Южна Америка. Няма ги върволицата кораби от социалистически страни, основно от Съюз на съветските социалистически републики, икономическият удар е умопомрачителен. И въпреки всичко кубинецът е по-добре от севернокорееца, може би само поради циганската си душа.
На кораба домакинът записва за сладостен шипшандлер – всеки от екипажа има право да закупи съвсем на безценица един чувал захар по 46 кг. Как да го затътря до Пловдив с трен и дали въобще ще имам опция да прескоча до у дома? Записвам се, несъмнено, само че моето полагаемо отива за Мирко. Понеже не мога да продам дефицитната стока по пазарна цена, във Варна ще се върша на американски моряк с ръце в джобовете.
Сутринта след нощната вахта ме разсъни бълбукане. Изръмжах против себе си, че съм не запомнил отворен крана над мивката, станах и… цопнах във вода. Наводниха се всички каюти по канижела на левия ръб, моята бе втора по проваляне – вода до прага, кажи го 15 сантиметра. Аварийно подвигах чекмеджета и облекла нависоко. При зареждане с битова вода, изключително при противоположен диферент (кърмата по-високо от бака), остарелият транспортен съд пропуща отнякъде и тече най-вече в каютите, покрай огледалото (лицевата страна на надстройката). Някога гледах на сходни произшествия като на следващото премеждие, в този момент към този момент това е просто моряшка повинност. Преди отплаването се получи радиограма от параходството, че броя „ хазаин “ се редуцира.
Значи стартира се, само че това е единствено началото.
Нейко ДАМЯНОВ
На фотографията: Гибралтар
05.02.1991 година, Гибралтар – рейдът
На десния ръб е бункеровчикът, а на левия - лодката с техническия шипшандлер. Човек може да се зачуди къде тъкмо е попаднал, екипажите на „ домакините “ са най-вече от индийци и африканци. Азиатците от лодката към този момент са усвоили нещо като аристократизъм, работят с дясната ръка, а в лявата държат кенче бира. Сапанът поема нагоре към палубата на кораба, а те ближат по няколко капки бира, не за хидратация, а за самочувствие, че бомбайската сиромашия е на хиляди километри зад тила им.
Имам четири часа на брега на тази испанска Англия. Това е най-цивилизованата канара в света, би трябвало да е европейският Сингапур, само че приликите не са доста. Не знам за какво по тези няколко улички изобилстват таксита, които не са товарни. Сенници по тротоарите, летни ризи, открити бебешки колички… Скалата не пречи да ловя осведомителните излъчвания на „ Хоризонт “, по изключение централният пладнешки бюлетин стартира със сводката за времето. Страхотен мраз, порт Варна – изток и запад – затворен. В момента обществената разлика е също като температурната.
06.02. – 19.02.1991 година, преход Гибралтар – Сиенфуегос
Под тежката облачност водите на Атлантика наподобяват пепеляво сиви. Едновременно се появиха саргасовите водорасли и летящите риби. Уви, пейзажът към този момент е напълно в периферията на зрението ми. След 23 години работа остарялото корито „ Оборище “ грохва. По трапа, който се спуска към тунела, имам възприятието, че без изпитание мога да си отчупя парче – толкоз ръждясало, накипнало и натръпнало е желязото на степенките, като че ли то се държи за мене, а не назад.
Моряците са из хамбарите, приготвят ги да одобряват чували със захар, напълно изчезнала в магазинната мрежа на България. Ние с четвъртия монтьор Мирко лазим в тунела, допустимо най-ниската точка, където може да допълзи човек. Смачкани сме от отмалялост, сгънати на две, трети ден опипваме тръби и клапани, дишайки вонята на амоняк, сяра, масла, нещо гранясало. Раменете ми, изключително дясното, ръмжат все по-предупредително. С Мирко се редуваме, ту на единия му се гади, ту другият съвсем припада. Студено ми е, оплаква се. Какъв мраз, потим се на най-малко 40 градуса топлик? Пийни глътка вода, с нищо не мога да те стопля. Не, изпей ми нещо, каквото и да е. Въпреки огромната възрастова разлика и по разнообразни аргументи и двамата сме затънали в отчаяние. Той знае, че мястото му не е във флота, а бракът му е пред разпад. След 20 години в главния си поминък, усещам се като казака Григорий Мелехов от „ Тихият Дон “, изгубил всичко в края на гражданската война. С тази разлика, че още при започване на митингуващата вълна на брега знаех, че съм изгубил обществения си облик. Поемам подобаващ претекст, протяжен и печален: „ Тежък камък ми е паднал / мене на сърцето. / Люта рана ми отвори, / помрачи лицето. “
Попадал е в ръцете ми хималайският дневник на Аврам Аврамов, началник на националната експедиция „ Еверест 84 “. Пише, че там човек не може да се почувства даже мравка. Дали океанът е по-либерален от планината, откакто тук, в тази корабна преизподня, се чувствам само като дребна точица от кастовото дъно на мравуняка – просто служащ. Черноработник.
На два дни път от Сиенфуегос, съвсем в Карибско море, в среднощ пипвам утринната емисия на „ Хоризонт “: „ Добро утро, уважаеми слушатели. “ У дома децата ми още не са закусили, а аз към този момент съм не запомнил вечерята. Шест часа разлика.
20.02. – 21.02.1991 година, Сиенфуегос – рейдът
Какво вършат с тези момчета за 5 години в Морското, какви излизат някои от тях? Вторият монтьор, който най-малко пред себе си назовавам второто инженерче, пробва да постанова казармено послушание. Глава – каска, а вътре в черепната кутия вместо мозък има още една каска. Като нищо може да му хрумне, когато сме на ход, да прати човек в ресивера с противогаз и весло в ръка да разкарва подбуталната каша. Засега въпреки всичко се задоволява с обичаното си изречение: „ Аз съм началникът тука, при мене е по този начин! “ Засега се пробвам да пущам байпас, не е елементарно, само че нямам никакво желание да се трансформирам в новобранец.
Корабната лодка вози мераклии до валутния магазин на брега, само че си спестих дребното премеждие. Ще се разтъпча из града, когато застанем на кея, не е нито Гибралтар, нито Сингапур, че да му смъквам шапка. Казват, че един мъж застарява, когато от две удоволствия избира това, което ще му разреши да се прибере по-рано у дома. Какво да кажа за моряк, много надвишил Христовата възраст, който подценява опцията да стъпи на твърда земя, оправдавайки се пред себе си с физическа отмалялост? Намерих си корабно наслаждение в този залив на делфини и сити пеликани. На здрачаване виждам по какъв начин граблива птица виси неподвижно на 15-16 метра над водата, спуска се стремително, цопва като изстрел на малокалибрено оръжие, изчезва за секунди, след това полита със сребърна лента в човката.
22.02. – 24.02.1991 година, Сиенфуегос – кеят
Локвите на кея миришат на петмез и ми припомнят детството, когато с часове се въртях към близката маслобойна фабрика и устните ми кървяха поради лакомото смучене на захарна тръстика. След толкоз години митингуване, Куба не можа да подслади живота си. Магазините са пустинно безлюдни, в действителност заради празните лавици за какво изобщо са отворени? Мъжете и дамите са еднообразно семпло облечени, съвсем като рядко преминаващите остарели модели москвич. Опитах питието, което би трябвало да се назовава бира, само че не съумях даже да го преполовя. Направо на тротоарите са опънати въжета, реплика на кръг, пред шумна аудитория малчугани се боксират като петлета. Брадати мъже на фона на Сиера Маестра към момента са емблема на предишното, което от дълго време би трябвало да стане бъдеще. В Португалия на улицата употребявам нормалното послание „ сеньор “, а тук нищо по-естествено от фамилиарното „ амиго “ – от докера до служителя на реда. Тази Куба е доста друга от онази, която видях през 1982 година Тогава тя бе Островът на свободата, обнадеждил цяла Южна Америка. Няма ги върволицата кораби от социалистически страни, основно от Съюз на съветските социалистически републики, икономическият удар е умопомрачителен. И въпреки всичко кубинецът е по-добре от севернокорееца, може би само поради циганската си душа.
На кораба домакинът записва за сладостен шипшандлер – всеки от екипажа има право да закупи съвсем на безценица един чувал захар по 46 кг. Как да го затътря до Пловдив с трен и дали въобще ще имам опция да прескоча до у дома? Записвам се, несъмнено, само че моето полагаемо отива за Мирко. Понеже не мога да продам дефицитната стока по пазарна цена, във Варна ще се върша на американски моряк с ръце в джобовете.
Сутринта след нощната вахта ме разсъни бълбукане. Изръмжах против себе си, че съм не запомнил отворен крана над мивката, станах и… цопнах във вода. Наводниха се всички каюти по канижела на левия ръб, моята бе втора по проваляне – вода до прага, кажи го 15 сантиметра. Аварийно подвигах чекмеджета и облекла нависоко. При зареждане с битова вода, изключително при противоположен диферент (кърмата по-високо от бака), остарелият транспортен съд пропуща отнякъде и тече най-вече в каютите, покрай огледалото (лицевата страна на надстройката). Някога гледах на сходни произшествия като на следващото премеждие, в този момент към този момент това е просто моряшка повинност. Преди отплаването се получи радиограма от параходството, че броя „ хазаин “ се редуцира.
Значи стартира се, само че това е единствено началото.
Нейко ДАМЯНОВ
На фотографията: Гибралтар
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ