Хонконг е като достъпно момиче за крачка встрани, а Сингапур – любовта на живота
КОРАБ „ ГЕО МИЛЕВ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
09.03.1992 година, Понтианак – рейдът
Поредната котвена стоянка, отворени люкови закрития на хамбарите, шалани, сапани… Но този път в името Понтианак, което чета във вахтения вестник, има нещо екзотично. Четвъртият помощник-капитан твърди, че се намираме навръх нулевата географска широчина (някои навигатори считат, че по-правилно е да се споделя широта). Много години съм мечтал да пресека екватора, случи ми се в Тихия океан край брега на Еквадор, беше грандиозна среща с повелителя на моретата и бурите Нептун, а не щеш ли в този момент това не е нито забележителност, нито ориентир. Чартьорът неуморно търси товари, кръстосваме ту на няколко градуса северна широчина, ту слизаме назад на няколко градуса южна. Зигзаг. Никакви страсти, не прави усещане на никого, само че за първи път ми носи възприятието, че съм по-далече от края на света.
Слава Богу, има какво да ме държи в тонус. Отново, още веднъж и още веднъж се връщам към най-хубавото време, когато децата ми бяха на две и четири години. Приключва следващото нощно дежурство, машината върти тиража на вестника, прекосявам спящия Пловдив и към 03,30 часа безшумно, на пръсти, стоя до креватчето на сина ми. Улична лампа разрежда сумрака в стаята, разтопен от деликатност се привеждам и целувам топлата бузка. Той промърморва в съня си:
- Довиждане, тате.
Току-що съм се прибрал, синко.
16.03.1992 година, Хонконг – рейдът
Тясна пазарска уличка, по чиято дължина клати и се губи в навалицата свеж ров. Върху пръстта лежи плот от дъски, пригоден като маса за четирима, които дирижират умело с пръчиците и си похапват, до момента в който черноработникът завира лопатата току под тях. Небе няма. Чувствам се смачкан от билдинговия чадър над мене. Дори Буда е настанен в параклисчета, по-скромни от моряшка каюта. Такава претъпканост, надали не като свръхплътността на черна дупка, запокитена някъде из Вселената.
Тази е в Азия, назовава се Хонконг. За първи път попадам в четвъртия Китай - след континенталния колос, Тайван и Сингапур. Великолепен залив, обсаден от небостъргачи. Сложно заставане на бочки, само че не с въжета, а с котвената верига, към която се прибавят специфични звена. Дъното е осеяно с кабели, течението е много бързо, а на бреговата линия, там където би могло да има кейови места, крепко е стъпил бетонът, удължен във висинето от алуминий и стъкло. Броиш до 50-ия етаж и се отказваш. Със специфични асансьори мият фасадите на билдингите. Кораби от целия свят се обработват с шалани, в близост ври от двупалубни фериботи, бързоходни първокласни яхти, профучават хидробуси на въздушна възглавница. Нито една сиромашка джонка, с каквито изобилства крайбрежието на Южнокитайско море.
Разбира се, с радиста не можем да пренебрегнем рейдовата лодка, единствения метод да стъпим на брега. Само няколко крачки с тил към морето и към този момент си молекула, разтворена в хаоса. Сред двуетажни рейсове, коли и трамваи младежи пристъпят делово, чуруликайки по отдалечените телефони. Пазач с пушка пред бижутериен магазин. Желязна врата, която трансформира частния дом в цитадела. Сградата – представителна, оградата – декоративна, само че единствено от настръхналите й орлови нокти може да се направи трактор. Състезават се архитектурни форми, при баснословните цени на педя земя и оскъдицата на пространство би трябвало първокласно да бъде ниското строителство, само че не е напълно по този начин. Попадаме на паркинг със седем места за леки коли – всеки сантиметър е функционално осмислен, а това „ оазисче “ евентуално придава на притежателя самочувствие на петролен шейх.
Бонвиванската физиономия е необичайност в азиатския югоизток, Хонконг е сред дребните изключения, само че и тук има просяци, човешки дрипи спят на походни кревати от… части кашони. В Сингапур, Тайван и дори Шанхай такава картина не може да се види. В някои магазини по-далечко от брега изобщо не обелват дума на британски, а не усетят ли в тебе заинтригуван клиент, могат да бъдат безцеремонни.
„ Максуел – новобранецът “ до биографичен портрет на „ Саддам Хюсеин “, политико-географски етюд за Съюз на съветските социалистически републики (който от няколко месеца не съществува), а на прилежащия рафт в книжарницата – „ Магията на секса “.
Засега градът е на таймчартър – през 1997-ма Китай ще възвърне своя суверенитет над него, изгубен през 1842 година Тук към момента е Англия, простряла надалеч на изток продължението на Гибралтар. И природата е по-щедра. Самотната Скала извисява над Гибралтар 426 метра, а Виктория пик господства с 521 метра фантазно начупената графика на прилежащите масиви. Разбира се, че най-хубавата позиция предлага върхът, само че той е привилегия на екскурзианта. В това пристанище привилегия на моряка е прелестната билдингова броеница, гледана от палубата на кораба. Но съпоставен с главния си съперник в района, Хонконг наподобява на айсберг, който крие магиите си под повърхността, до момента в който Сингапур по-скоро е бързоходен контейнеровоз. И тъй като, с изключение на за вълшебства, стана дума и за пристрастености, Хонконг е налично момиче за крачка настрана, а Сингапур – любовта на живота.
17.03.1992 година, Хонконг – рейдът
„ Гладно куче и на керемида скача “ – метафизичен заключи спътникът ми. Машинният боцман. Мъж, на който остават единствено три месеца до пенсията, а външният му тип излъчва спокойствието на духовна и физическа скала. Животът просто към този момент няма с какво да го изненада. Приключва последният автобус, довиждане на корабите, остават му грижите за дома и ранчото на двадесетина километра от Варна.
Обаче през днешния ден има още една грижа, толкоз човешка, че без спогодба ме направи съпричастен. Главният монтьор разпореди да го съпроводя. Бродим без посока из Хонконг и търсим лекарство за жена му, която се възвръща след тежка автозлополука. Преди да тръгнем, наложи се корабният доктор да препише на чисто рецептата – след несполучливи опити в Сингапур, Джакарта, Шанхай оригиналът бе към този момент съвсем неразбираем.
Допираме мокри плещи в навалицата и нито за момент не позволяваме да ни обсеби подозрение в сполуката. Щом не си намерил нещо в Сингапур, значи не си търсил добре. Същото важи и за Хонконг, всеки миг ще изправим пропуща. След допитване с десетки информатори в дванадесетата или петнадесетата аптека, не в първокласните билдинги с климатични съоръжения, а долу в сянката им, изтощено и зарадвано можем да се поздравим. Еврика!
Лицето на боцмана излъчваше задоволството на човек, преборил се за хиляден път с тегобите на живота. Затършува дискретно из торбичката, прозорливо стъкмена на кораба, извади две соди и… поляхме събитието с топлата течност. Разбира се, че можехме да се отбием в бирария, само че не са малко моряците, които наподобяват на предходните генерации българи, учили поминък и припечелили нещичко надалеч от вкъщи. Те стискат в потна шепа парите си и се боят от съблазните, с които изобилстват сокаците на Цариград. Подобно държание може да се изроди в карикатурни сходства, само че иронията е неуместна таман в този момент, когато още веднъж ни повлече балканската орис. Спастряй бели пари за черни дни, тъй като гладно куче и на керемида… нали?
Остатъка от времето си посветихме на нововъзникнал проблем. Рестото в хонконгски монети закръгляше тъкмо един щатски $. Най-прагматичното решение се откри при следващото отблъскване в аптека, където последният $ да трансформира в мъничко тигрово мазало.
Около 15,00 часа със стъпването на кораба попаднахме в спешен тупик. В машинното поделение свисти пробив на паропровод, а електромоторът на питателната помпа на котела дими и се пробва да направи пожар. Има някакъв проблем и във втори хамбар. Минути откакто навлече работната дреха, с боцмана се случи една от тези внезапности, които приключват със незабавно настаняване в болница. При опит да се оправи със засечка на междинните капаци под люковите закрития, които момчетата от палубна команда назовават ерманси, индивидът остана без палеца на дясната ръка. Дръпнат не от нокътя, а чак горе под китката. Аварийно прибиране с „ Луфтханза “ и трайна неработоспособност. След 30 години на море, без да се одраска и да кихне след елементарна настинка.
За всеки от нас, всеки миг следващият $ може да се окаже финален.
Нейко ДАМЯНОВ
09.03.1992 година, Понтианак – рейдът
Поредната котвена стоянка, отворени люкови закрития на хамбарите, шалани, сапани… Но този път в името Понтианак, което чета във вахтения вестник, има нещо екзотично. Четвъртият помощник-капитан твърди, че се намираме навръх нулевата географска широчина (някои навигатори считат, че по-правилно е да се споделя широта). Много години съм мечтал да пресека екватора, случи ми се в Тихия океан край брега на Еквадор, беше грандиозна среща с повелителя на моретата и бурите Нептун, а не щеш ли в този момент това не е нито забележителност, нито ориентир. Чартьорът неуморно търси товари, кръстосваме ту на няколко градуса северна широчина, ту слизаме назад на няколко градуса южна. Зигзаг. Никакви страсти, не прави усещане на никого, само че за първи път ми носи възприятието, че съм по-далече от края на света.
Слава Богу, има какво да ме държи в тонус. Отново, още веднъж и още веднъж се връщам към най-хубавото време, когато децата ми бяха на две и четири години. Приключва следващото нощно дежурство, машината върти тиража на вестника, прекосявам спящия Пловдив и към 03,30 часа безшумно, на пръсти, стоя до креватчето на сина ми. Улична лампа разрежда сумрака в стаята, разтопен от деликатност се привеждам и целувам топлата бузка. Той промърморва в съня си:
- Довиждане, тате.
Току-що съм се прибрал, синко.
16.03.1992 година, Хонконг – рейдът
Тясна пазарска уличка, по чиято дължина клати и се губи в навалицата свеж ров. Върху пръстта лежи плот от дъски, пригоден като маса за четирима, които дирижират умело с пръчиците и си похапват, до момента в който черноработникът завира лопатата току под тях. Небе няма. Чувствам се смачкан от билдинговия чадър над мене. Дори Буда е настанен в параклисчета, по-скромни от моряшка каюта. Такава претъпканост, надали не като свръхплътността на черна дупка, запокитена някъде из Вселената.
Тази е в Азия, назовава се Хонконг. За първи път попадам в четвъртия Китай - след континенталния колос, Тайван и Сингапур. Великолепен залив, обсаден от небостъргачи. Сложно заставане на бочки, само че не с въжета, а с котвената верига, към която се прибавят специфични звена. Дъното е осеяно с кабели, течението е много бързо, а на бреговата линия, там където би могло да има кейови места, крепко е стъпил бетонът, удължен във висинето от алуминий и стъкло. Броиш до 50-ия етаж и се отказваш. Със специфични асансьори мият фасадите на билдингите. Кораби от целия свят се обработват с шалани, в близост ври от двупалубни фериботи, бързоходни първокласни яхти, профучават хидробуси на въздушна възглавница. Нито една сиромашка джонка, с каквито изобилства крайбрежието на Южнокитайско море.
Разбира се, с радиста не можем да пренебрегнем рейдовата лодка, единствения метод да стъпим на брега. Само няколко крачки с тил към морето и към този момент си молекула, разтворена в хаоса. Сред двуетажни рейсове, коли и трамваи младежи пристъпят делово, чуруликайки по отдалечените телефони. Пазач с пушка пред бижутериен магазин. Желязна врата, която трансформира частния дом в цитадела. Сградата – представителна, оградата – декоративна, само че единствено от настръхналите й орлови нокти може да се направи трактор. Състезават се архитектурни форми, при баснословните цени на педя земя и оскъдицата на пространство би трябвало първокласно да бъде ниското строителство, само че не е напълно по този начин. Попадаме на паркинг със седем места за леки коли – всеки сантиметър е функционално осмислен, а това „ оазисче “ евентуално придава на притежателя самочувствие на петролен шейх.
Бонвиванската физиономия е необичайност в азиатския югоизток, Хонконг е сред дребните изключения, само че и тук има просяци, човешки дрипи спят на походни кревати от… части кашони. В Сингапур, Тайван и дори Шанхай такава картина не може да се види. В някои магазини по-далечко от брега изобщо не обелват дума на британски, а не усетят ли в тебе заинтригуван клиент, могат да бъдат безцеремонни.
„ Максуел – новобранецът “ до биографичен портрет на „ Саддам Хюсеин “, политико-географски етюд за Съюз на съветските социалистически републики (който от няколко месеца не съществува), а на прилежащия рафт в книжарницата – „ Магията на секса “.
Засега градът е на таймчартър – през 1997-ма Китай ще възвърне своя суверенитет над него, изгубен през 1842 година Тук към момента е Англия, простряла надалеч на изток продължението на Гибралтар. И природата е по-щедра. Самотната Скала извисява над Гибралтар 426 метра, а Виктория пик господства с 521 метра фантазно начупената графика на прилежащите масиви. Разбира се, че най-хубавата позиция предлага върхът, само че той е привилегия на екскурзианта. В това пристанище привилегия на моряка е прелестната билдингова броеница, гледана от палубата на кораба. Но съпоставен с главния си съперник в района, Хонконг наподобява на айсберг, който крие магиите си под повърхността, до момента в който Сингапур по-скоро е бързоходен контейнеровоз. И тъй като, с изключение на за вълшебства, стана дума и за пристрастености, Хонконг е налично момиче за крачка настрана, а Сингапур – любовта на живота.
17.03.1992 година, Хонконг – рейдът
„ Гладно куче и на керемида скача “ – метафизичен заключи спътникът ми. Машинният боцман. Мъж, на който остават единствено три месеца до пенсията, а външният му тип излъчва спокойствието на духовна и физическа скала. Животът просто към този момент няма с какво да го изненада. Приключва последният автобус, довиждане на корабите, остават му грижите за дома и ранчото на двадесетина километра от Варна.
Обаче през днешния ден има още една грижа, толкоз човешка, че без спогодба ме направи съпричастен. Главният монтьор разпореди да го съпроводя. Бродим без посока из Хонконг и търсим лекарство за жена му, която се възвръща след тежка автозлополука. Преди да тръгнем, наложи се корабният доктор да препише на чисто рецептата – след несполучливи опити в Сингапур, Джакарта, Шанхай оригиналът бе към този момент съвсем неразбираем.
Допираме мокри плещи в навалицата и нито за момент не позволяваме да ни обсеби подозрение в сполуката. Щом не си намерил нещо в Сингапур, значи не си търсил добре. Същото важи и за Хонконг, всеки миг ще изправим пропуща. След допитване с десетки информатори в дванадесетата или петнадесетата аптека, не в първокласните билдинги с климатични съоръжения, а долу в сянката им, изтощено и зарадвано можем да се поздравим. Еврика!
Лицето на боцмана излъчваше задоволството на човек, преборил се за хиляден път с тегобите на живота. Затършува дискретно из торбичката, прозорливо стъкмена на кораба, извади две соди и… поляхме събитието с топлата течност. Разбира се, че можехме да се отбием в бирария, само че не са малко моряците, които наподобяват на предходните генерации българи, учили поминък и припечелили нещичко надалеч от вкъщи. Те стискат в потна шепа парите си и се боят от съблазните, с които изобилстват сокаците на Цариград. Подобно държание може да се изроди в карикатурни сходства, само че иронията е неуместна таман в този момент, когато още веднъж ни повлече балканската орис. Спастряй бели пари за черни дни, тъй като гладно куче и на керемида… нали?
Остатъка от времето си посветихме на нововъзникнал проблем. Рестото в хонконгски монети закръгляше тъкмо един щатски $. Най-прагматичното решение се откри при следващото отблъскване в аптека, където последният $ да трансформира в мъничко тигрово мазало.
Около 15,00 часа със стъпването на кораба попаднахме в спешен тупик. В машинното поделение свисти пробив на паропровод, а електромоторът на питателната помпа на котела дими и се пробва да направи пожар. Има някакъв проблем и във втори хамбар. Минути откакто навлече работната дреха, с боцмана се случи една от тези внезапности, които приключват със незабавно настаняване в болница. При опит да се оправи със засечка на междинните капаци под люковите закрития, които момчетата от палубна команда назовават ерманси, индивидът остана без палеца на дясната ръка. Дръпнат не от нокътя, а чак горе под китката. Аварийно прибиране с „ Луфтханза “ и трайна неработоспособност. След 30 години на море, без да се одраска и да кихне след елементарна настинка.
За всеки от нас, всеки миг следващият $ може да се окаже финален.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ