В Сингапур мога да изляза сто пъти, в Джакарта и един ми стига
КОРАБ „ ГЕО МИЛЕВ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
02.02. – 04.02.1992 година, Сингапур – кеят
Рано-рано напущаме хотела и микробусчето поема към кораба, дошъл през нощта. В този миг се схващам като професионален футболист, за който някой различен се е погрижил всичко да му е наред, в този момент просто би трябвало да излезе на терена и да изиграе мача. Само че времетраенето не е закрепено, а ориентировъчно и е добре, в случай че свърши в границите на шест месеца.
Сменям юноша на 26-27 години, граждански, бръснат, парфюмиран. Каютата, от която към този момент е изнесъл багажа си, просто свети. Първо желая да узная коя вахта съм и отговорът е извънредно прелестен. Машинното поделение е на безвахтен режим, 24 часа дежурство на монтьор и моторист, 24 часа отмора и два дни с работно време като в цех. И това го научавам едвам тук, в Сингапур. Корабът събира товари от индонезийски пристанища, основно махагон, по-рядко е на пристан, по-често виси на котва някъде из Ява или Суматра и с товарните кранове приема стоката от шалани. Разтоварва в Хонконг и Шанхай. Ротацията е към 2 месеца и постоянно включва Сингапур, където се сменя част от екипажа.
Но приятната раздумка внезапно секва. Авария на кран № 1. От неразпакования си багаж първо измъквам гащеризон и гологлав се демонстрирам на екваториалната горещина. За разлика от японския „ Оборище “ и съветския „ Каравелов “, крановете на българския „ Гео Милев “ са много по-високи и доста по-лошото – работната площадка е прекомерно тясна, едвам побира размера на обувките ми. И всичко плува в масло. Адски ме върти лявото рамо, ухапано от кандишъна в хотела. Няколко часа преизподня, до момента в който с четвъртия монтьор и машинния боцман се оправим с казуса. Който в действителност отвори различен проблем. Газенето в машинно масло напряко скапа полиуретановите ми подметки и може да се каже, че останах необут. Боцманът ме заведе в нещо като съблекалня с куп остарели обувки, зарязани от моряци, поемащи към дома. Излязох от там с ляв кец и дясна гуменка, замязял в краката на едно от братчетата на Гаврош. Някак би трябвало за изкарам, до момента в който си купя тапочки в Китай.
Все отново съумях да изпратя сътрудника, дори помогнах да се оправи с обемистия си багаж. Ние петимата пристигнахме на кораба, като в бусчето имаше място за още петима. Тези, които сменихме, натъпкаха в транспортното средство единствено багажа си, за тях дойде друго бусче. Нямам визия какъв брой са се изръсили за свръхбагаж, въпреки всичко Еърбъс А310 не е транспортен съд.
Цяла нощ против будистката Нова година – 4 февруари, бях с бригадата за ремонт на въздушните компресори. Индиец с бял гащеризон, чиято работа е да дава инструкции и да управлява осъществяването, малаец, индонезиец и китаец. Спокойно поддържат връзка на формалния в Сингапур британски. При сходни условия на „ Оборище “ съм бил с френска бригада, в която имаше изцяло социализиран испанец. Тук индонезиецът доста ме изненада, като показа желанието си да емигрира в Австралия. Едва ли там „ тревата е по-зелена “.
В момента моята Австралия е транспортен съд „ Гео Милев “ от серията „ Бай Ганьо “, дружно с „ Пейо Яворов “ и „ Алеко Константинов “. Би трябвало „ флагман “ да бъде „ Яворов “, слязъл първи от стапела на корабостроителницата, то този път нашего брата морякът е предпочел името на сродния му Бай Ганьо. Не съм си фантазирал, че на най-младия транспортен съд от серията ще ме посрещнат „ Две хубави очи “, само че още със стъпването на борда ме удари „ Градушка “. Е, по тази причина пък адресът ми в сингапурския офис на БМФ стартира с „ Мистър “, стига някой от брега да си спомни за мен епистоларно.
06.02. – 09.02.1992 година, Джакарта – кеят
Чартьорът добре си е направил сметката какъв транспортен съд му би трябвало. Само след 36 часа преход от Сингапур заставаме на пристан в Джакарта. Индонезия, страна, чиито естествени запаси я слагат в привилегировано състояние освен в района.
Пристигаме в късния следобяд и първите ми усещания са неприятни. Като скакалци на палубата се появиха докери с нещо престъпно в лицеизраза. „ Изтърваха “ на кея още първия сапан чували с белени фъстъци. Втурна се навалица, мълниеносно стартира погазване на торбички, поли, престилки, джобове и пазви. И това под зоркото око на служителите на реда.
Въобще не ми е до фъстъците, мене ме стяга чепикът. Буквално. Ровя из гардеробчета и съблекални, където се търкалят скапани обувки, остатъци от предходни смени, и измервам всякакви гнусотии. Не съм необут, само че не съумявам да съчетая чифт идентични лява и дясна. Правя опити да заменя полагащият ми се сапун с мирис на харем против другия, тропическия, който мирише на отрова за дървеници, само че не срещам сътрудник за бартера. Като новопостъпил към момента си нямам приказката с множеството от екипажа, пък и всеки пази за себе си целебната коричка. Все отново познавам трима от предходни автобуси: радиста Виктор от „ Оборище “ и двама от палубна команда, с които съм бил на „ Каравелов “.
Из канижелите продават парфюми, доставени от „ нощния “ магазин. Срещу сокове. Не бих дал капка против флакон. Изненадващо е, че някои от докерите продавачи се оправят с обикновен съветски. Правилото е общовалидно в целия свят: търговецът би трябвало да откри подобаващ език за клиента. Всъщност в действителност приятна ми е радиоизненадата. Късите талази на „ Хоризонт “ се губят в Червено море след излизането от Суец канал, а тук ловя добре „ Свободна Европа “, а наподобява Радио България има часови пояс за Австралия. Вдигам височината на антената отвън каютата и тонът става бистър.
Джакарта мога да сбъркам с Кайро, само че ми липсват минаретата. Струва ми се, че има нещичко от Хавана, може би тъй като не виждам доминация на азиатския жанр. Висок фундамент с факла в центъра. Какво би трябвало да видя в светлината й? Огромен парк атракцион. Неугледна външна страна, която няма нищо общо с бордеите на Латинска Америка. Модерни магазини, пренаселени улици на мегаполиса, автомобилно стълпотворение. Здрава стъпка на тойота, хонда и изобщо японски колелета, конкурирани от БМВ и мерцедес. Интересно, рекламни пана са изнесени високо с балони. И улиците, и пазарите са доста по-тихи от арабските. Почти на всеки ъгъл – просяци, смирени старци и нахални хлапета. И едните, и другите са прекалено много. Английският не е на мода нито в магазините, нито в опитите за другарство с таксиметрови водачи. Ориентират ги единствено моряшките паспорти. С Виктор попаднахме в християнска черква на неделна работа. Свещеник и десетки гости, облечени строго публично в бяло-черно. Навън, на метри от входа на църквата, ни сподиря апелът на мюезин. В мюсюлманска страна сме, въпреки всичко. В Сингапур мога да изляза 100 пъти и все няма да ми е задоволително, в Джакарта даже единствено един път ми стига.
На кораба се качи ваксаджийче, безропотно изу обувките на служителя на реда, обу го с чехли и стартира работа с четките при очебийно чинопочитание. Усвоен слугинаж, като че ли детето се е родило с него. Този претекст, като че ли заемка от индийския филм „ Двете ваксаджийчета “, по-скоро ме изплаши. Въпреки голямото разстояние, не съм се освободил от паниката заради ставащото в родината. Дори разликата сред имащи и нямащи да зейне като паст на акула, това не може да ни се случи. Страшно е, в случай че децата ни и още неродените ни внуци се трансфорат в лакеи. Не, това не!
„ Каката “, непрекъснато наличие на канижела на основна палуба, липсва, евентуално търси да проработи на различен транспортен съд. По-скоро бих пренощувал в прегръдка с мумията на Тутанкамон.
Нейко ДАМЯНОВ
02.02. – 04.02.1992 година, Сингапур – кеят
Рано-рано напущаме хотела и микробусчето поема към кораба, дошъл през нощта. В този миг се схващам като професионален футболист, за който някой различен се е погрижил всичко да му е наред, в този момент просто би трябвало да излезе на терена и да изиграе мача. Само че времетраенето не е закрепено, а ориентировъчно и е добре, в случай че свърши в границите на шест месеца.
Сменям юноша на 26-27 години, граждански, бръснат, парфюмиран. Каютата, от която към този момент е изнесъл багажа си, просто свети. Първо желая да узная коя вахта съм и отговорът е извънредно прелестен. Машинното поделение е на безвахтен режим, 24 часа дежурство на монтьор и моторист, 24 часа отмора и два дни с работно време като в цех. И това го научавам едвам тук, в Сингапур. Корабът събира товари от индонезийски пристанища, основно махагон, по-рядко е на пристан, по-често виси на котва някъде из Ява или Суматра и с товарните кранове приема стоката от шалани. Разтоварва в Хонконг и Шанхай. Ротацията е към 2 месеца и постоянно включва Сингапур, където се сменя част от екипажа.
Но приятната раздумка внезапно секва. Авария на кран № 1. От неразпакования си багаж първо измъквам гащеризон и гологлав се демонстрирам на екваториалната горещина. За разлика от японския „ Оборище “ и съветския „ Каравелов “, крановете на българския „ Гео Милев “ са много по-високи и доста по-лошото – работната площадка е прекомерно тясна, едвам побира размера на обувките ми. И всичко плува в масло. Адски ме върти лявото рамо, ухапано от кандишъна в хотела. Няколко часа преизподня, до момента в който с четвъртия монтьор и машинния боцман се оправим с казуса. Който в действителност отвори различен проблем. Газенето в машинно масло напряко скапа полиуретановите ми подметки и може да се каже, че останах необут. Боцманът ме заведе в нещо като съблекалня с куп остарели обувки, зарязани от моряци, поемащи към дома. Излязох от там с ляв кец и дясна гуменка, замязял в краката на едно от братчетата на Гаврош. Някак би трябвало за изкарам, до момента в който си купя тапочки в Китай.
Все отново съумях да изпратя сътрудника, дори помогнах да се оправи с обемистия си багаж. Ние петимата пристигнахме на кораба, като в бусчето имаше място за още петима. Тези, които сменихме, натъпкаха в транспортното средство единствено багажа си, за тях дойде друго бусче. Нямам визия какъв брой са се изръсили за свръхбагаж, въпреки всичко Еърбъс А310 не е транспортен съд.
Цяла нощ против будистката Нова година – 4 февруари, бях с бригадата за ремонт на въздушните компресори. Индиец с бял гащеризон, чиято работа е да дава инструкции и да управлява осъществяването, малаец, индонезиец и китаец. Спокойно поддържат връзка на формалния в Сингапур британски. При сходни условия на „ Оборище “ съм бил с френска бригада, в която имаше изцяло социализиран испанец. Тук индонезиецът доста ме изненада, като показа желанието си да емигрира в Австралия. Едва ли там „ тревата е по-зелена “.
В момента моята Австралия е транспортен съд „ Гео Милев “ от серията „ Бай Ганьо “, дружно с „ Пейо Яворов “ и „ Алеко Константинов “. Би трябвало „ флагман “ да бъде „ Яворов “, слязъл първи от стапела на корабостроителницата, то този път нашего брата морякът е предпочел името на сродния му Бай Ганьо. Не съм си фантазирал, че на най-младия транспортен съд от серията ще ме посрещнат „ Две хубави очи “, само че още със стъпването на борда ме удари „ Градушка “. Е, по тази причина пък адресът ми в сингапурския офис на БМФ стартира с „ Мистър “, стига някой от брега да си спомни за мен епистоларно.
06.02. – 09.02.1992 година, Джакарта – кеят
Чартьорът добре си е направил сметката какъв транспортен съд му би трябвало. Само след 36 часа преход от Сингапур заставаме на пристан в Джакарта. Индонезия, страна, чиито естествени запаси я слагат в привилегировано състояние освен в района.
Пристигаме в късния следобяд и първите ми усещания са неприятни. Като скакалци на палубата се появиха докери с нещо престъпно в лицеизраза. „ Изтърваха “ на кея още първия сапан чували с белени фъстъци. Втурна се навалица, мълниеносно стартира погазване на торбички, поли, престилки, джобове и пазви. И това под зоркото око на служителите на реда.
Въобще не ми е до фъстъците, мене ме стяга чепикът. Буквално. Ровя из гардеробчета и съблекални, където се търкалят скапани обувки, остатъци от предходни смени, и измервам всякакви гнусотии. Не съм необут, само че не съумявам да съчетая чифт идентични лява и дясна. Правя опити да заменя полагащият ми се сапун с мирис на харем против другия, тропическия, който мирише на отрова за дървеници, само че не срещам сътрудник за бартера. Като новопостъпил към момента си нямам приказката с множеството от екипажа, пък и всеки пази за себе си целебната коричка. Все отново познавам трима от предходни автобуси: радиста Виктор от „ Оборище “ и двама от палубна команда, с които съм бил на „ Каравелов “.
Из канижелите продават парфюми, доставени от „ нощния “ магазин. Срещу сокове. Не бих дал капка против флакон. Изненадващо е, че някои от докерите продавачи се оправят с обикновен съветски. Правилото е общовалидно в целия свят: търговецът би трябвало да откри подобаващ език за клиента. Всъщност в действителност приятна ми е радиоизненадата. Късите талази на „ Хоризонт “ се губят в Червено море след излизането от Суец канал, а тук ловя добре „ Свободна Европа “, а наподобява Радио България има часови пояс за Австралия. Вдигам височината на антената отвън каютата и тонът става бистър.
Джакарта мога да сбъркам с Кайро, само че ми липсват минаретата. Струва ми се, че има нещичко от Хавана, може би тъй като не виждам доминация на азиатския жанр. Висок фундамент с факла в центъра. Какво би трябвало да видя в светлината й? Огромен парк атракцион. Неугледна външна страна, която няма нищо общо с бордеите на Латинска Америка. Модерни магазини, пренаселени улици на мегаполиса, автомобилно стълпотворение. Здрава стъпка на тойота, хонда и изобщо японски колелета, конкурирани от БМВ и мерцедес. Интересно, рекламни пана са изнесени високо с балони. И улиците, и пазарите са доста по-тихи от арабските. Почти на всеки ъгъл – просяци, смирени старци и нахални хлапета. И едните, и другите са прекалено много. Английският не е на мода нито в магазините, нито в опитите за другарство с таксиметрови водачи. Ориентират ги единствено моряшките паспорти. С Виктор попаднахме в християнска черква на неделна работа. Свещеник и десетки гости, облечени строго публично в бяло-черно. Навън, на метри от входа на църквата, ни сподиря апелът на мюезин. В мюсюлманска страна сме, въпреки всичко. В Сингапур мога да изляза 100 пъти и все няма да ми е задоволително, в Джакарта даже единствено един път ми стига.
На кораба се качи ваксаджийче, безропотно изу обувките на служителя на реда, обу го с чехли и стартира работа с четките при очебийно чинопочитание. Усвоен слугинаж, като че ли детето се е родило с него. Този претекст, като че ли заемка от индийския филм „ Двете ваксаджийчета “, по-скоро ме изплаши. Въпреки голямото разстояние, не съм се освободил от паниката заради ставащото в родината. Дори разликата сред имащи и нямащи да зейне като паст на акула, това не може да ни се случи. Страшно е, в случай че децата ни и още неродените ни внуци се трансфорат в лакеи. Не, това не!
„ Каката “, непрекъснато наличие на канижела на основна палуба, липсва, евентуално търси да проработи на различен транспортен съд. По-скоро бих пренощувал в прегръдка с мумията на Тутанкамон.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ