Моят Банкок – това са крачещите живи портокали
КОРАБ „ ГЕО МИЛЕВ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ “
07.06.1992 година, Куангянг – кеят
Замалко да си тръгнем от Южна Корея с противен спомен, въпреки длъжностен. Преди отплаването, нещо извънредно, пристанищните управляващи ни натиснаха с инспекция на спешната подготвеност, надничаха в сантини… Според палубния боцман, който има непрекъснати контакти със старши помощника и минава за добре осведомен, на косъм сме се разминали със сериозна санкция.
13.06.1992 година, Килунг – рейдът
Не имах вяра, че пред тайванско пристанище може да застанем на котва. Или може би привикнах с часовникарския темп, до момента в който чартьор беше немската компания „ Корек “. Тук ни посрещнаха с предизвестието, че пристанището е прекомерно претрупано. Наистина претъпкан рейд с над 25 кораба, 5-6 от които контейнеровози. Никога няма да заобичам висенето на рейд. Време за планувани образователни паники, бягане с навлечени върху работните облекла избавителни ризи, каски на главите, втурване на лодки… Заседим ли се на котва, стартира завирането из всякакви теснотии, които нямат отношение към употребата на кораба, само че би трябвало да бъдат наглеждани, с цел да не замязят на кочина.
15.06. – 17.06.1992 година, Килунг – кеят
Добре че преди 5 години видях Каошунг, огромен пристанищен град в югозапада на Тайван. Тук е североизтокът, Килунг е аванпорт на столицата Тайпе. Прашясало и неугледно пристанище, пред което порт Бургас и Варна - изток са напряко изложбени площи. Южнокорейските докери товареха стоманените рулони с тампони под сапаните, тия тука ги нанизват с кралимарковски синджири на голо. За разлика от униформената безупречност на корейците, тайванските им сътрудници работят с домашни панталони, гуменки на краката, кой с каска, кой без.
Съвсем близо сме до група военни кораби. Заливът е превъзходен, в действителност той е центърът на града. И както в Хонконг, даже възвишенията тъдява са съвсем толкоз великодушни. Каскада пагоди по високото, долу са спортни площадки, прохладни алеи, дребен лунапарк, огласян от, Боже благи – „ Катюша “. Останалото е Буда, Буда, Буда, от миниатюр до монументално наличие, доста по-внушителен от стъпилия на фундамент Чан Кай Ши. Но в случай че човек е податлив да търси типизация, по-скоро би я намерил в изненадващо многочислените дребни копия на Статуята на свободата. Особено по витрините на магазините. Покрай Килунг започнах да си мисля, че в Хонконг не е чак толкоз огромна теснота. Ако тук живееха араби, щях сигурно да зная кое е най-шумното място на света. Да, Тайван би могъл да пораздвижи големите си доларови ресурси.
А какъв брой прелестно, съвсем интимно, може да стои най-обикновено параклисче.
24.06. – 25.06., Банкок – кеят
Навлязохме на много огромно разстояние против течението на река Менам Чао Прая, подминахме познатия ми архитектурен контур на Банкок, гледан преди 5 години от палубата на „ Каравелов “. Застанахме на неугледен пристан. Желаещи за излизане постоянно има, само че не донесоха паса. Момчетата ръмжат против новия капитан, че посрещнал контролата с плодови сокове, вместо с „ Марлборо “ и уиски, по тази причина в този момент екипажът заплаща. Както и да е, казусът се реши и без паса.
Но това въпреки всичко е Банкок, въпреки външна страна на периферията. Моряшкият салет се изпълни с каки (политкоректната дума за проститутки), хазяйничат и бъркат в хладилника. Колегата от прилежащата каюта, пристигнал на промяна преди месец и половина, очевидно се е почувствал разгонен, щом нае кака по цената за денонощие. Това не го освобождава от работа, само че по време на отсъствието му гостенката, във функционалностите си на краткотрайна брачна половинка, поема битови задължения: разчистване на каюта, пране… Прибирам се сутринта след дежурство и незабавно се насочвам към банята. Шляпам на връщане с мокри чехли по канижела, само че се оказа, че пътят ми за оттегляне е заграден. Държана под ключ, заради естествени или други потребности, съседката е лашнала спешния люк в ниската част на вратата и в този момент се чуди по какъв начин като невестулка да се шмугне назад в каютата и дружно с това да реши техническия проблем. Не, няма по какъв начин да се получи две в едно. Изправи се и ми загради пътя в тесния канижел. Спрях, влажен, гол и запешкирен през кръста, на отдалеченост съгласно европейските показа за предпазено персонално пространство. Веднага чух молба:
- Мяу, мяу, мяу.
Не съм полиглот, само че схванах какво ми се споделя на езика тай. Зашляпах назад към машинното поделение, намерих сътрудника, той даже не ме доизслуша и хукна нагоре.
На борда пристигнаха две млади момчета с бели ризи и вратовръзки. Американци, мормони, мисионери. И още веднъж познатата уязвимост, с която не мога да се оправя. На британски с чужденец, изключително арабин, се разбирам не неприятно, само че с англичанин и американец не ми се получава. Разбират ме какво споделям, само че едва възприемам какво ми приказват. Излиза, че през днешния ден по-добре се оправих с далекоизточния език тай, в сравнение с със западния британски. Какво, за Бога, са създали с езика на Шекспир говорещите го от двата бряга на Атлантика?
01.07. – 03.07.1992 година, Ломут – рейдът
Малайзия, по-скоро в нейни териториални води. Всъщност това е някаква бухта. В дневника написа, Ломут, само че не се вижда диря от обитаемо място в близост. Невзрачен пейзаж, да не повярва човек, че е в екваториална зона. Тук би трябвало да завърши разтоварването на железата от Южна Корея и Тайван, да се върнем с празни хамбари в Банкок и с тайландски ориз да отплаваме в посока Черно море, т.е. към дома. Това знаем към този момент.
Има лодка за излизане, само че интерес прояви единствено капитанът. Както на всички останали, и моят е нулев. Никаква туристическа тръпка. Обаче няма маневрен влекач. За отплаване би трябвало да изчакаме прилива, който да развърти кораба с бака към изхода. Иначе в тази теснота е рисково да вършим това на личен ход, по този начин споделят навигаторите.
11.07. – 17.07., Банкок – кеят
Бяхме тук напълно неотдавна, в този момент сме на още по-забутано място. Сякаш сме в джунгла, в близост е нечистотия, докерска гмеж, никакви връзки. Слязох да се поразтъпча, само че с всяка крачка по-далеч от кораба срещах хора, чиито лица предупреждаваха, че е рисково да съм тук нощем, освен това самичък. Все отново разреших си да погледам десетина минути по какъв начин деца играят футбол с топка от лико. Но не мина без случай. Ухапа ме някакво насекомо, повече от седмица имах топче на врата.
Същински мравуняк на кея. Несекваща върволяк докери мъкнат чували ориз на тил, от плещите им напряко на сапана и към хамбара. Никъде другаде не съм виждал такова нещо. Камериерите пропищяха заради нахалството на каките. Стигна се до случай. Чочо нашамарил една от тях, тя пък се случила сестра на локален главатар и… претарашили каютата му. Липсвали златни украшения и валута на обща стойност 700 щатски $. Поне такава е версията на Чочо.
Капитанът свика изключително заседание. Предупреди, че се намираме в регион на наркотрафик, което постанова да сме извънредно деликатни с контактите си както на борда, по този начин и на брега. Каютните гостенки са в комбина с мафията (така се изрази), изкусно отварят порти и нямат задръжки, в случай че могат да завлечен нещо. Но елмеханикът, който единствен имаше по-трайна връзка, излъчваше други сигнали. Излизаше на пазар с краткотрайната си „ брачна половинка “ и се хвалеше, че съгласно разпоредбите на тайландската столица, щом си с локално момиче, следва сериозна отстъпка в цената. И сподели чудесна фланелка, изтънчено опакована, която била по-скоро подарък, в сравнение с покупка.
Празнувахме рождения ден на Коко Градското и се случи по този начин, че богатства новина напълно ни развесели. Бяхме не запомнили за сватбата в Индонезия и булката дезертьор, само че не щеш ли Мая от Сурабая се върна на кораба. Младоженците се събраха и Чочо възвърна походката си на петльо герест златоперест.
Само един път излязох в централните елементи на Банкок, без да се разсейвам с познатите ми туристически атракции и пагоди. Град на Буда, в който многочислените монаси с бръснати глави и присъщите оранжеви одежди наподобяват на крачещи портокали. Като че ли това е най-яркият спомен, който отнасям от Изтока.
18.07. – 22.07.1992 година, Банкок – Ко Сичанг
Гигантски прилив – отлив, морето се отдръпва на стотици метри, на изсъхнало остават лодки и риболовен гемии, килнати настрани. Ние обаче сме на котва там, където дълбочината разрешава дотоварването на кораба.
На кърмата през деня светят примусите на докерите, подготвят се лютивите им гозби, нощем се играе някакъв комар. Току пред вратата на каютата ми върху черга и по гащета спи някаква човешка вехтория, едвам го прескачам, с цел да вляза.
Преди дни Филипините бяха ударени от първия за сезона ураган, Индийският океан към този момент ври заради мусона. Време е за дългия преход към дома.
Сутринта отворих за профилактика маслените филтри на основния мотор. Неочаквано от зейналите топовни гърла изригна гейзер. Побегнах към централни пулт и задъхано изрекох митинга си. При толкоз доста вода в близост, това е първият опит да бъда удавен с машинно масло. Оказа се, че от мостика подават сигнал „ Внимание на машина “, вторият монтьор просто не помни къде работя и включва маслената помпа. Налага се да погледнем на случая откъм хумористичната страна. Обаче би трябвало да унищожавам последствията. Децибелите са най-малко 100. Под техния натиск мократа ми фланелка залепва крепко. Капки пот образуват дребни кратери под нозете ми. Омеквам, олеквам, придвижванията ми стават неточни. Имам възприятието, че съм облак, който се оттича като дъжд.
Едва-що отплавали – „ Стоп машини “. Три часа, с цел да се прекратят въздишките на компенсатора на четвърто придвижване основен мотор. Лош знак, наподобява, на кораба не му се прибира след тригодишното неявяване.
Нейко ДАМЯНОВ
Снимка: Reuters
07.06.1992 година, Куангянг – кеят
Замалко да си тръгнем от Южна Корея с противен спомен, въпреки длъжностен. Преди отплаването, нещо извънредно, пристанищните управляващи ни натиснаха с инспекция на спешната подготвеност, надничаха в сантини… Според палубния боцман, който има непрекъснати контакти със старши помощника и минава за добре осведомен, на косъм сме се разминали със сериозна санкция.
13.06.1992 година, Килунг – рейдът
Не имах вяра, че пред тайванско пристанище може да застанем на котва. Или може би привикнах с часовникарския темп, до момента в който чартьор беше немската компания „ Корек “. Тук ни посрещнаха с предизвестието, че пристанището е прекомерно претрупано. Наистина претъпкан рейд с над 25 кораба, 5-6 от които контейнеровози. Никога няма да заобичам висенето на рейд. Време за планувани образователни паники, бягане с навлечени върху работните облекла избавителни ризи, каски на главите, втурване на лодки… Заседим ли се на котва, стартира завирането из всякакви теснотии, които нямат отношение към употребата на кораба, само че би трябвало да бъдат наглеждани, с цел да не замязят на кочина.
15.06. – 17.06.1992 година, Килунг – кеят
Добре че преди 5 години видях Каошунг, огромен пристанищен град в югозапада на Тайван. Тук е североизтокът, Килунг е аванпорт на столицата Тайпе. Прашясало и неугледно пристанище, пред което порт Бургас и Варна - изток са напряко изложбени площи. Южнокорейските докери товареха стоманените рулони с тампони под сапаните, тия тука ги нанизват с кралимарковски синджири на голо. За разлика от униформената безупречност на корейците, тайванските им сътрудници работят с домашни панталони, гуменки на краката, кой с каска, кой без.
Съвсем близо сме до група военни кораби. Заливът е превъзходен, в действителност той е центърът на града. И както в Хонконг, даже възвишенията тъдява са съвсем толкоз великодушни. Каскада пагоди по високото, долу са спортни площадки, прохладни алеи, дребен лунапарк, огласян от, Боже благи – „ Катюша “. Останалото е Буда, Буда, Буда, от миниатюр до монументално наличие, доста по-внушителен от стъпилия на фундамент Чан Кай Ши. Но в случай че човек е податлив да търси типизация, по-скоро би я намерил в изненадващо многочислените дребни копия на Статуята на свободата. Особено по витрините на магазините. Покрай Килунг започнах да си мисля, че в Хонконг не е чак толкоз огромна теснота. Ако тук живееха араби, щях сигурно да зная кое е най-шумното място на света. Да, Тайван би могъл да пораздвижи големите си доларови ресурси.
А какъв брой прелестно, съвсем интимно, може да стои най-обикновено параклисче.
24.06. – 25.06., Банкок – кеят
Навлязохме на много огромно разстояние против течението на река Менам Чао Прая, подминахме познатия ми архитектурен контур на Банкок, гледан преди 5 години от палубата на „ Каравелов “. Застанахме на неугледен пристан. Желаещи за излизане постоянно има, само че не донесоха паса. Момчетата ръмжат против новия капитан, че посрещнал контролата с плодови сокове, вместо с „ Марлборо “ и уиски, по тази причина в този момент екипажът заплаща. Както и да е, казусът се реши и без паса.
Но това въпреки всичко е Банкок, въпреки външна страна на периферията. Моряшкият салет се изпълни с каки (политкоректната дума за проститутки), хазяйничат и бъркат в хладилника. Колегата от прилежащата каюта, пристигнал на промяна преди месец и половина, очевидно се е почувствал разгонен, щом нае кака по цената за денонощие. Това не го освобождава от работа, само че по време на отсъствието му гостенката, във функционалностите си на краткотрайна брачна половинка, поема битови задължения: разчистване на каюта, пране… Прибирам се сутринта след дежурство и незабавно се насочвам към банята. Шляпам на връщане с мокри чехли по канижела, само че се оказа, че пътят ми за оттегляне е заграден. Държана под ключ, заради естествени или други потребности, съседката е лашнала спешния люк в ниската част на вратата и в този момент се чуди по какъв начин като невестулка да се шмугне назад в каютата и дружно с това да реши техническия проблем. Не, няма по какъв начин да се получи две в едно. Изправи се и ми загради пътя в тесния канижел. Спрях, влажен, гол и запешкирен през кръста, на отдалеченост съгласно европейските показа за предпазено персонално пространство. Веднага чух молба:
- Мяу, мяу, мяу.
Не съм полиглот, само че схванах какво ми се споделя на езика тай. Зашляпах назад към машинното поделение, намерих сътрудника, той даже не ме доизслуша и хукна нагоре.
На борда пристигнаха две млади момчета с бели ризи и вратовръзки. Американци, мормони, мисионери. И още веднъж познатата уязвимост, с която не мога да се оправя. На британски с чужденец, изключително арабин, се разбирам не неприятно, само че с англичанин и американец не ми се получава. Разбират ме какво споделям, само че едва възприемам какво ми приказват. Излиза, че през днешния ден по-добре се оправих с далекоизточния език тай, в сравнение с със западния британски. Какво, за Бога, са създали с езика на Шекспир говорещите го от двата бряга на Атлантика?
01.07. – 03.07.1992 година, Ломут – рейдът
Малайзия, по-скоро в нейни териториални води. Всъщност това е някаква бухта. В дневника написа, Ломут, само че не се вижда диря от обитаемо място в близост. Невзрачен пейзаж, да не повярва човек, че е в екваториална зона. Тук би трябвало да завърши разтоварването на железата от Южна Корея и Тайван, да се върнем с празни хамбари в Банкок и с тайландски ориз да отплаваме в посока Черно море, т.е. към дома. Това знаем към този момент.
Има лодка за излизане, само че интерес прояви единствено капитанът. Както на всички останали, и моят е нулев. Никаква туристическа тръпка. Обаче няма маневрен влекач. За отплаване би трябвало да изчакаме прилива, който да развърти кораба с бака към изхода. Иначе в тази теснота е рисково да вършим това на личен ход, по този начин споделят навигаторите.
11.07. – 17.07., Банкок – кеят
Бяхме тук напълно неотдавна, в този момент сме на още по-забутано място. Сякаш сме в джунгла, в близост е нечистотия, докерска гмеж, никакви връзки. Слязох да се поразтъпча, само че с всяка крачка по-далеч от кораба срещах хора, чиито лица предупреждаваха, че е рисково да съм тук нощем, освен това самичък. Все отново разреших си да погледам десетина минути по какъв начин деца играят футбол с топка от лико. Но не мина без случай. Ухапа ме някакво насекомо, повече от седмица имах топче на врата.
Същински мравуняк на кея. Несекваща върволяк докери мъкнат чували ориз на тил, от плещите им напряко на сапана и към хамбара. Никъде другаде не съм виждал такова нещо. Камериерите пропищяха заради нахалството на каките. Стигна се до случай. Чочо нашамарил една от тях, тя пък се случила сестра на локален главатар и… претарашили каютата му. Липсвали златни украшения и валута на обща стойност 700 щатски $. Поне такава е версията на Чочо.
Капитанът свика изключително заседание. Предупреди, че се намираме в регион на наркотрафик, което постанова да сме извънредно деликатни с контактите си както на борда, по този начин и на брега. Каютните гостенки са в комбина с мафията (така се изрази), изкусно отварят порти и нямат задръжки, в случай че могат да завлечен нещо. Но елмеханикът, който единствен имаше по-трайна връзка, излъчваше други сигнали. Излизаше на пазар с краткотрайната си „ брачна половинка “ и се хвалеше, че съгласно разпоредбите на тайландската столица, щом си с локално момиче, следва сериозна отстъпка в цената. И сподели чудесна фланелка, изтънчено опакована, която била по-скоро подарък, в сравнение с покупка.
Празнувахме рождения ден на Коко Градското и се случи по този начин, че богатства новина напълно ни развесели. Бяхме не запомнили за сватбата в Индонезия и булката дезертьор, само че не щеш ли Мая от Сурабая се върна на кораба. Младоженците се събраха и Чочо възвърна походката си на петльо герест златоперест.
Само един път излязох в централните елементи на Банкок, без да се разсейвам с познатите ми туристически атракции и пагоди. Град на Буда, в който многочислените монаси с бръснати глави и присъщите оранжеви одежди наподобяват на крачещи портокали. Като че ли това е най-яркият спомен, който отнасям от Изтока.
18.07. – 22.07.1992 година, Банкок – Ко Сичанг
Гигантски прилив – отлив, морето се отдръпва на стотици метри, на изсъхнало остават лодки и риболовен гемии, килнати настрани. Ние обаче сме на котва там, където дълбочината разрешава дотоварването на кораба.
На кърмата през деня светят примусите на докерите, подготвят се лютивите им гозби, нощем се играе някакъв комар. Току пред вратата на каютата ми върху черга и по гащета спи някаква човешка вехтория, едвам го прескачам, с цел да вляза.
Преди дни Филипините бяха ударени от първия за сезона ураган, Индийският океан към този момент ври заради мусона. Време е за дългия преход към дома.
Сутринта отворих за профилактика маслените филтри на основния мотор. Неочаквано от зейналите топовни гърла изригна гейзер. Побегнах към централни пулт и задъхано изрекох митинга си. При толкоз доста вода в близост, това е първият опит да бъда удавен с машинно масло. Оказа се, че от мостика подават сигнал „ Внимание на машина “, вторият монтьор просто не помни къде работя и включва маслената помпа. Налага се да погледнем на случая откъм хумористичната страна. Обаче би трябвало да унищожавам последствията. Децибелите са най-малко 100. Под техния натиск мократа ми фланелка залепва крепко. Капки пот образуват дребни кратери под нозете ми. Омеквам, олеквам, придвижванията ми стават неточни. Имам възприятието, че съм облак, който се оттича като дъжд.
Едва-що отплавали – „ Стоп машини “. Три часа, с цел да се прекратят въздишките на компенсатора на четвърто придвижване основен мотор. Лош знак, наподобява, на кораба не му се прибира след тригодишното неявяване.
Нейко ДАМЯНОВ
Снимка: Reuters
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ