Христо Христов: Бившият концлагер „Белене“ трябва да стане място на памет
Концлагерът „ Белене “ е основан през април 1949 година с разпореждане на Министерски съвет, ръководен от Георги Димитров. С това решение на остров Персин се основава концлагер или както го назовават, съгласно комунистическата терминология, Трудово-възпитателно общежитие. Неговата цел е на най-големия остров от Беленския архипелаг да бъдат изолирани пандизчии от всички лагери от България.
Най-общо в своето развиване концлагерът има три огромни интервала.
Първият интервал продължава до гибелта на руския деспот Сталин през март 1953 година Тогава от руската лагерна система ГУЛАГ са освободени над 1 милион лагеристи. Тази политика идва и в България. До есента на 1953 година лагеристите от „ Белене “ са освободени.
Става въпрос за политически съперници на комунистическия режим, за по този начин наречените рискови политически лица, които в своята необятна палитра са една представителна извадка на българското общество. В концлагера са въдворени освен политически водачи, оживели от така наречен „ Народен съд “, освен някогашни военни, освен аграрни водачи, оживели след унищожаването на политическата съпротива през 1947 година, само че също по този начин и анархисти, аграрни стопани, които отхвърлят да се включат в Трудово-кооперативно земеделско стопанство, хванати изменници на родината, помагачи на горяните, представители на българската интелигенция.
В една част от лагера, който има няколко обекти, има и въдворени лица, които са по линия на това, че са правили престъпна активност. През 1956 година самият Вълко Червенков, тогавашният първи секретар на Българска комунистическа партия, ще съобщи на съвещание на Политбюро, че престъпните са нелегално арестувани и би трябвало да бъдат съдени. От това изявление е видно, че тогавашната тоталитарна власт не е подхождала законосъобразно даже по отношение на лицата, които са правили престъпни прояви. Вместо да бъдат съдени, те са въдворявани, само че настрана от политическите лагеристи.
Вторият интервал стартира след националното въстание в Унгария през 1956 година Лагерът още веднъж е отворен, тъй като комунистическата власт отпред с Тодор Живков изпитва голям боязън унгарските събития да не последват и в България. Според документите, останали съхранени от лагера „ Белене “, се оказва, че най-голямата част от лагеристите са небогати селски стопани. Това са хора, които изрично отхвърлят да влязат в Трудово-кооперативно земеделско стопанство и да си предават земята. През 1959 година концлагерът е затворен още веднъж, тъй като тогавашният министър председател Антон Югов дава изявление за западната преса. На въпрос за какво в България продължава да има лагери, той дава отговор, че такива няма. След това изявление, с цел да не се разбере, че концлагерът продължава да работи, той е закрит.
На съвещание на Политбюро, когато се взима решението за закриването на „ Белене “ се взима решение за откриването на нов лагер край Ловеч. Там в началото са трансферирани 166 лица, за които се твърди, че имат престъпни прояви и режимът ги дефинира като непоправими и желае да „ поправи “ с тежък физически труд. Много бързо лагерът в Ловеч се трансформира в политически. Той е закрит тихомълком през 1962 година, когато стават известни големият брой убийства. Жертвите на лагера в Ловеч не са излъчени на околните, а са закопавани без гробове и без имена на един от прилежащите на Персин острови – Предела.
Третият интервал е от края на 1984 година Концлагерът още веднъж е отворен за съперниците на насилствената асимилация, подхваната от режима на Живков към българските турци. На остров Персин са въдворени 517 български жители от турски генезис, в това число има и помаци. Те са подложени на цялостна изолираност в продължение на 2 години. След гладна стачка от 1986 година на част от лагеристите са освободени. Те не се завръщат по родните си места, а са наложително изселени в региони, като Монтанско, Врачанско и се задължават всеки ден да се подписват в съответното ръководство на милицията.
Паметта за лагера се завръща със страшна мощ след измененията от 10 ноември 1989 година Първите лагеристи, които стъпват още веднъж на това злокобно място, са през април 1990 година
Не всички архиви, изключително от началния интервал на концлагера „ Белене “, са непокътнати. В архива на Държавна сигурност, който се съхранява в Комисията по досиетата, има няколко десетки тома със описи на въдворени и превъдворени хора. Тези описи са докладвани на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Изследователят Борислав Скорчев в книгата си „ Концлагерът Белене “ приказва за минимум 15 хиляди въдворени български жители през всичките интервали на неговото битие. Това е приблизителният брой, до който се стига по тези оживели документи. На мястото на Втори обект е направена галерия „ Свидетели: памет за концлагера Белене “. Тя е построена извънредно върху останали писмени и устни свидетелства на концлагеристи. Сред тях са: Стефан Бочев – посланик и публицист, който изнася своите мемоари, които са правени по време на лагера; Крум Хорозов – земеделец, който е оставил за поколенията рисунки от лагера; Петко Огойски – земеделец, който след измененията написва неповторимата трилогия „ Записки на българските премеждия “; поетът Йосиф Петров.
В концлагера има и представители на самата Българска комунистическа партия, става дума за „ враговете с партиен билет “. Един от най-известните е Стефан Богданов – сътрудник на руското разузнаване, шеф на Второ поделение на Държавна сигурност след 1944 година Той остава неповторими мемоари „ Две смърти няма, а без една не може “. Ето какво написа той: „ В началото на 1953 година ме изпратиха в ужасния лагер „ Белене “. Той беше по пример на сталинските лагери, чиито разнообразни разновидности огромният руски публицист Солженицин разказва в книгата си „ Архипелаг ГУЛАГ “. Българският вид „ Белене “ е наша самобитна демонстрация по руски инструктаж, който Държавна сигурност беше усъвършенствала с спомагателни български зверства “.
В лагера е имало и женска част за един по къс интервал на остров Щурчето.
В „ Белене “ е имало свещеници от трите християнски деноминации – православни, католици, протестанти. Един от тези протестанти е Харалан Попов. Той е създател на най-печатаната българска книга в света - „ Из българската Голгота “. В нея са разказани мъченията и карцера в „ Белене “. Войникът Недялко Гешев прави два опита за бягство от „ Белене “, като вторият е сполучлив. Той емигрира в Белгия и през 1983 година издава книгата „ Белене – островът на забравените “. Петър Байчев остави неповторими рисунки на лагеристите, които бяха издадени от неговия наследник диригента Веселин Байчев.
Престъпленията на комунизма не бяха осъдени и от там пристигна целият проблем с българското правораздаване. Един от главните процеси след сриването на комунистическите диктатури в Източна Европа беше новата власт напълно законно, а не както са правили комунистите, да откри закононарушенията и да въздаде правораздаване. Липсата на това правораздаване у нас оказа голямо въздействие и отчаяние у хората. В момента се приказва за каузи на трупчета. Най-старото дело на трупчета е делото против вдъхновителите и причинителите на по този начин наречения „ възродителен развой “ още от 1991 г… В България имаме един безспорен отвод от правосъдие.
34 години след измененията нямаме държавна политика, която тук-там наизуст като Белене не направи това, което беше направено в останалите някогашни социалистически страни. За наш голям позор от 2018 година в Министерството на културата е замразена процедура по оповестяване на някогашния концлагер в Белене за народен монумент на културата. Същото това министерство позволи без никакви проблеми подобен монумент да бъде Дом паметника на тоталитарната комунистическа партия на Бузлуджа. Двойната политика, която се ползва към места като „ Белене “, е реалност.
Това повече не може да продължава по този начин. Ще приемем декларация на 3 юни, с която ще желаяме министърът на културата по най-адекватен метод да задвижи процедура и страната да влезе в ролята си, тъй като няма някогашен комунистически или нацистки лагер в Европа, където неправителствени организации и инициативни групи да се занимават с това. Задължение е на страната. Ние ще й оказваме помощ, само че тя би трябвало да сътвори нужната политика. Пренебрегването на такива места наизуст, като „ Белене “, не може да продължава. Ще бъдем изрично поредни в своя публичен напън върху държавната власт. /БГНЕС
-----------
Христо Христов, публицист и изпълнителен шеф на фондация „ Истина и памет “. Анализът е изработен особено за Агенция БГНЕС.
