Константин Павлов. Днес е на 89 г. Позволявам си да

Константин Павлов. Днес е на 89 година Позволявам си да споделя остарели, само че пък оповестени приживе на поета, мемоари (поради респект към достоверността). Хубаво е, че през днешния ден най-сетне (благодарение на Румяна Таслакова) е учредена и ще бъде дадена премия на името на най-значимия български стихотворец от времето на тотатитарната страна у нас. Едно отлично появяване. Появяването на К. П. 1. „Появяване“ (Профиздат, 1989 г.) като изключим сборника „Стари неща“ с определени стихове и киносценарии, публикуван за 50-годишнината на поета, е третата стихосбирка на Константин Павлов, появила се четвърт век след втората му книга „Стихове“, 1965 година Подобен синдром не е нов за актуалната ни лирика: от него по принцип страдат мощно надарени създатели (нека си напомним поетическите ориси на Николай Кънчев и Борис Христов), само че като времетраене казусът К. П. е невиждан в най-новата ни литература (литература, която най-малко до момента е лишена от условия за обикновено развитие); неговият Йона най-дълго живя в корема на кита! Впрочем ползата към интерпретацията на библейската алегория за Йона в актуалната ни поезия е подчертан; към него не са индиферентни и тримата представени създатели. При това митът се явява в два най-често срещани разновидността: Йона, принудително обхванат от кита, и Йона, самичък скрил се в корема на рибата. В първия случай китът е враждебна по отношение на субекта субстанция, във втория – избавителен остров; в първия – метафора на действителността, във втория – метафора на позицията на субекта по отношение на действителността. При Константин Павлов преди всичко е застъпен таман този втори вид: съзнателното волево насочване на личната орис към ориста на библейския воин, трактована като интензивно противостоене на непознатите сили, като единствен излаз – „Изход постоянно съществува!“ – да се опази „Нещото, което ми се искаше да бъда“ от императивите на външния свят („Отвращават ме непознати съвести/, които желаят да бъдат мои съвести“). Йона е мъчителният инстинкт за себесъхранение посредством самозатваряне в корема на кита! Оттук нататък стартират същинските терзания на Йона – обреченият на себеповторение до себеобезсмисляне, огледално развъденият един и същи облик, този, който се храни от себе си, чийто боязън не е страхът да живееш с години в корема на рибата, а страхът да излезеш от кита, страхът от личното ти самопоявяване (заглавието на стихосбирката е повече от тъкмо, тъй като е концептуално) гол върху пясъка: „Хайде – изтанцувай последния танц. И скочи. Гол. Точно в този момент.“ Само сходно схващане може да съобщи: „Аз имам вяра, че още веднъж отново! Но няма да е тъкмо, както.“ – защото главен коректив на неговото съзнание е мъчно съхранимото неизменност, нравственото еднообразие. Тъкмо по тази причина мигът на появяването е мигът, осмислящ живота на Йона: мигът, в който извънредно почтено и безпределно почтено можеш да кажеш пред Господ: „Твоят взор не ме смразява, тъй като Нещото, което ми се искаше да бъда…, до известна степен, Бях.“ 1990 година Политическа партия Костантин Павлов ми беше признателен за тази семпла критика (по-скоро отзвук, само че толкоз отделяше седмичната колонка във вестника тогава, а до централни издания не съм имал необикновен достъп), която се появи в тогавашния в. „Комсомолска искра“, а малко по-късно пристигна в Пловдив и успяхме да представим „Появяване“ в читалище „Възраждане“. 2. Коста Павлов се появи в Пловдив през февруари 1990-а. Въпреки зимата, Старият град изглеждаше повече есенен, озарен от меко, въпреки и малко, слънце. Коста Павлов вървеше през него с мрежичка ябълки в ръка като изгубил се Йона, неизвестно за какво, по кое време и по какъв начин излязал от утробата на кита. Трудно се движеше по високия кълдъръм към къща Ламартин, където бе отседнал за седмица. Това беше най-пияната от терзание и възвишеност седмица за мен. През януари го бях поканил по телефона да представим Появяване в читалище „Възраждане“, където работех. Изпратих му и броя на „Комсомолска искра“ с отзива за книгата. Коста, по роднински като да се познавахме от години, ми сподели, че възнамерява престой в Пловдив другия месец и помоли да отложим премиерата за тогава. Слезе от влака с бежова канадка и дребен сак в ръка. Благодари ми за поканата и рецензията. Устата ми беше пресъхнала от неспокойствие (стиховете му бяха апокрифи, които записвахме из тетрадките си и четяхме в общежитията на Английската гимназия в края на 70-те, а той – митична фигура, човеко- или по-скоро поето-бог). Забелязах, че мъчно движеше крайници си и понечих да взема чантата, до момента в който се придвижим до таксито. Не ми разреши, единствено помоли да не бързаме, така и така времето било пред нас. Каза ми, че му предложили процедури при някаква специалистка поради крайници, имал задръстване на съдове и се засмя със свойствената му хе-хе-хе самоиронична мимика. После в образец от „Появяване“ ми надписа – (И – признателност към Антон за положителните думи във вестника.) Коста. Не ми е обещано да споделям това, което си говорихме през тия десетина дни. Той беше и е най-големият стихотворец, на който се осмелих да подаря първата си брошура. Кратката му критика на идната вечер бе един откъс – зелените очи на жабите – от стихотворението „Таляни“ (в тогавашния му вариант). Разбрах, че желае да ме насочи натам: към този текст, към този изказ. Каза ми, че докъм 23-25 години човек към момента напипва нещата („Снежни сигнали“ излезе малко преди да навърша 25, само че беше писана, несъмнено, по-рано и към този момент самичък виждах слабостите й). Коста беше на ябълкова диета (вероятно поради процедурите) и не трябваше да пие, само че последното го наруши в наша (на младите) чест. Водех при него в къща Ламартин ту Краси Димовски, ту Колю Карамфилов. Една вечер се изтърси Велислава Дърева, на другата заведох Светлозар Игов. Гледаха го като видели библейския Йона, а той се усмихваше с все същата самоиронична мимика, намигаше ми и надигаше чашата с водка. Избягваше да излиза. Една вечер единствено пожела да се види с бай Никола Тодев и жена му Златина. Отидохме в „Бъчвите“ – ресторант-градината над Тунела, в този момент го няма. Затворихме „Бъчвите“. Колю Карамфилов пя Армстронг. На другата заран Коста и Слона мълчаха до обяд в „Алафрангите“. По обяд обаче и двамата се разговориха – за студентството, София, пейките, Катя, Начо, Джери Марков. Друг път го заведох в Клуба на културните дейци. Като влязохме, всичко млъкна. Сашо Бандеров стана и го поздрави. Коста не го позна. После някак обезпокоеното сподели, че не ги знаел доста тук. За Теофилов се сещал, на не го бил виждал години. Най-съжаляваше, че Здравко Попов по това време беше в Америка. Коста Павлов не пожела да влезе повече в Клуба. Всъщност мотивът бе, че Тодор Чонов, редактор в „Христо Г. Данов“, бил уговарял да му издадат книга, илюстрирана от Слона. Коста сподели на Тошо от мен да желае критика. Стана ми неудобно. Когато останахме двамата, го попитах какво да пиша. Каза ми – просто няколко реда, моите стихове са като дневников запис, така че – ти знаеш. Написах рецензията. Книгата не излезе. Не знам дали изобщо Коста изпрати ръкопис. Чувствах се хем щастлив, хем неловко: през всичките тия дни на неговото необичайно появяване. И в този момент още виждам гърба му, канадката и мрежата с ябълки в ръка, мъчно движещ крайници по високия кълдъръм на Стария Пловдив. Когато си тръгваше, ми сподели, че толкоз ябълки не е изяждал през целия си живот. Бях сигурен, че ябълката е божествен плод, че самият Йона си е поръчал мрежичка ябълки в корема на оня древен кит. 03 февруари 2006 година П.П. Същият ръкопис, който Коста замисли с илюстрации на Слона, излезе години по-късно (през 1998-а, когато поетът към този момент бе получил инсулт) под заглавие „Отдавна…“ в Жанет 45. Стиховете фактически са дневник – в тази ситуация на 1980-а година. На премиерата в Пловдив К. П. все по този начин се усмихваше, до момента в който Иван Андонов рецитираше патосно измежду бурните ръкопляскания на тогавашния държавен глава… Антон Баев, фейсбук