Комисията по досиетата да бъде закрита. Това предложи председателят на

Комисията по досиетата да бъде закрита. Това предложи ръководителят на АБВ Румен Петков, чиято групировка е част от Българска социалистическа партия – Обединена левица. В същото време Ивайло Мирчев от Демократична България разгласи, че ще внесе закон, който да надгради комисията и да я трансформира в Институт за национална памет. Последното е концепция отпреди най-малко 6 години, когато изтече мандатът на настоящия състав на Комисията по досиетата. Този състав към момента не е изменен, а политическата рецесия от последните години не позволяваше изобщо да бъде стартират диалогът за бъдещето на комисията.

Факт е, че голямата част от работата по оповестяването на някогашните сътрудници на Държавна сигурност е завършила.

В момента се правят само настоящи инспекции по време на избори, като този развой също ще отпадне по натурален път след няколко години, тъй като родените след 1971 година не подлежат на инспекция. А родените през 1971 година към този момент са на 54 години. От поръчките на Румен Петков и Ивайло Мирчев се вижда, че и двамата са на мнение, че комисията не може да продължи да съществува в досегашния си тип. През последните 17 години в нея бяха вложени съществени средства и тя разполага с съвременно оборудвана инфраструктура, която съхранява документите на някогашната Държавна сигурност.

Впрочем в това отношение комисията се разграничава съществено от Държавна организация „ Архиви ”, която поради хроничния си финансов дефицит мъчно съумява да избави документите от всички останали интервали и действия на българската страна. В този подтекст, в случай че националната памет ни е в действителност значима, е добре да помислим освен за съхраняването и обработката на архивите на комунистическите служби за сигурност, само че и за всички останали архиви.

Не бива да забравяме, че с изключение на цялата документи от основаването на новата българска страна до момента Държавна организация „ Архиви “ съхранява и значима част от османския списък.

Подчертавам това, тъй като когато приказваме за дигитализацията и съхраняването на архива на Държавна сигурност, като че ли забравяме за останалата част от българската история, която не е по-малко значима.

Първият значим въпрос е за какво държим обособен архива на някогашната Държавна сигурност от целия останал списък?

Това не е ли прахосване на така и така незадоволителния човешки и финансов запас, който се отделя за тази активност? Факт е, че един Институт за национална памет има своето място в поддържането на паметта, само че какво би попречило на научната му активност, в случай че архивът на Държавна сигурност бъде на едно място с архива от целия комунистически интервал и с архивите на останалите интервали. Напротив, даже е надалеч по-логично един откривател да може да се запознае на едно място както с архива на комунистическата Държавна сигурност, по този начин и с архива на Държавна сигурност отпреди 1944 година.

В този смисъл има логичност архивите да бъдат на едно място, а откривателите да получават елементарен достъп до тях, в това число и посредством дигитализацията им.

Убеден съм, че в случай че сходен диалог се организира задълбочено и без дежурните идеологически клишета, би могло да се направи значима крачка към основаване на доста повече благоприятни условия за забавни проучвания, които сигурно ще обогатят българската история. Би могло да бъде основана и дребна техническа конструкция, която да продължи да афишира сътрудниците на някогашната Държавна сигурност, до момента в който интервалът на отминалост не завърши. Едва ли продължаването на този развой ще засегне надълбоко съперниците на актуалната комисия, откакто към този момент са оповестени съвсем всички някогашни сътрудници на Държавна сигурност, които са взели участие в политическия, икономическия и публичния живот на страната след 1989 година.

Със сигурност една сходна конструкция би могла да прави инспекциите и когато архивът на комунистическите служби за сигурност се ръководи от Държавна организация „ Архиви “.

Единствената спънка пред намирането на рационално и консенсусно решение за съответното запазване на архивите на някогашната Държавна сигурност е, че българският диалог за националната памет постоянно е променлив и нестроен. Мотивацията за воденето му нормално е конюнктурна. Тя цели или да подхрани партийните агитки със пристрастеност, или в най-хубавия случай да въздаде някаква правдивост в минало време. Последното наподобява повече на нагон за възмездие, в сравнение с възприятие за правдивост. Истината пък е напълно различен въпрос, който няма нищо общо нито със справедливостта, нито с отмъщението. В своята природа истината, изключително когато става въпрос за историческата истина, нормално е несправедлива. Тя не е призвана да носи задоволство, а познание. Паметта пък е нещо четвърто.

Тя стои над истината, тъй като образува цялостния резултат от историческия развой.

Нейно е правото да обрече на давност избрани значими исторически обстоятелства или да изведе на напред във времето други, които в избран подтекст не биха били толкоз значими. В пълномощията на паметта е и да прави оценка, като оценките й не са константни величини. Те подлежат и на смяна, и на анулация.

От тази позиция диалогът за националната памет е постоянно значим и прочувствен. Именно страстта показва неговата значимост. В този диалог близкото минало постоянно наподобява като по-важно от далечното. Това не всеки път е правилно. За българския исторически диалог паметта за близкото минало като че ли обрича на давност далечното, в което се корени българската същина. Далечното минало е антикваризирано под формата на музеен експонат или скован книжовен роман. За него даже липсва спор.

А таман там разногласието би могъл да роди нова истина, която да ни послужи в сегашното.

Разговорът за далечното минало и въздействието му върху сегашното обаче изисква надалеч по-голяма централизация и осведоменост, в сравнение с изисква нагонът за етикиране на близкото минало с позитивни или негативни конотации. И несъмнено, всеки наш диалог за предишното стартира с клишето, че неналичието наизуст ни обрича да повтаряме грешките на историята. И до момента в който изричаме това, отново ги повтаряме.

Автор: Тома Биков, filternews

Позицията в този коментар отразява персоналното мнение на създателя и може да се различава от тази на SafeNews

 

Още вести четете в: Коментари За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News