Валерия Велева: Навсякъде до името Vejdi се изписва България! С респект, а у нас го тикат в калта
Коментар на Валерия Велева за „ Епицентър ”
И се стартира една вакханалия.
Онези, които му станаха на крайници, с цел да го приветстват за прочувствените му слова, на идващия ден го обругаха. Бил фасада, бил мултак, пиял и ял с олигарси, бил предишното, статуквото, носил петната на прехода...
Мрежата се изпълни с обиди и заклинания, старателно подклаждани от избрани медии.
За 24 часа от четвъртък до петък Вежди Рашидов извървя пътя от Осанна до Разпни го. Сигурно по тази причина си рисуваше " едни христосчета ", до момента в който таблото в парламентарната зала отчиташе гласовете, които го въздигат, и тези, които желаят да го сразят със земята.
В четвъртък плакаха на думите му: " Върнете се при хората и бъдете положителни ".
В петък не помниха клетвата му: " Аз ще умра на тази земя и за мен тя е свещена, тъй като думата татковина идва от жанр. А костите на моите родители седят на моята земя ".
Не му е за първи път.
Животът на Вежди е низ от възходи и падения, както на всяка огромна персона - още повече създател, безгрижник, разтревожен дух, зареден с прочувствен гърмеж. Бил до мощните, само че и мощните са желали да бъдат с него. Притискан от Държавна сигурност, задържан от демокрацията.
Все неверен. Все апетитен. И все издирван.
Има нещо обаче, което в никакъв случай не се трансформира в душата му - отношението му към България и възприятието му за жанр и татковина.
" През целия си живот не съм си разрешил да избягам от страната − нито през 1985 година, когато ме покръстваха, нито през 1989 година по време на Голямата екскурзия, нито по-късно, когато ходех по улиците на Лондон, Париж, Ню Йорк, Токио. Не съм човек, който ще избяга от себе си, камо ли от страната си. “ Каза ми го преди десетина години. А след това в книгата си написа: „ Боже, пази България! И в случай че е останало най-малко малко местенце, резервира и мен! “ Често и до през днешния ден го повтаря. За да ни припомня, че корените са тези, които ни държат прави. Загубим ли ги - отиваме си.
Защо напомням това?
Чета публикациите с хулите за него. И недоумявам - това ли е политкоректното през днешния ден? Да обругаем всеки, който " не е от нашите ". Затова вадят с гневно озлобление една част от биографията му. Добре, а за какво скриват другата?
Защо скриват, че той, сирачето от Кърджали, израсло по сиропиталищата, пристигнало в София с една единствена фантазия " да стане огромен художник ", печели Ватиканската премия със златен орден на името на Данте Алигиери, преборил се с 500 художници от целия свят!
И по този начин потегля името Vejdi по света!
Бил на масата на Каримански и Илия Павлов.
А за какво не пишат, че е бил на една маса с Исак Паси, Богомил Райнов, Здравко Петров, Янко Димов, Димитър Казаков, Генко Генков, Иван Черното, с Янко Станоев, Христо Калчев, Миряна Башева, Георги Трифонов, с Дончо Цончев, Христо Фотев, Васил Попов, Виктор Пасков,със Слона, Джагаров и Дечко Узунов?
Кой от седящите на 240-те стола в Народното събрание или пищещите пасквили за него може да се похвали с това " благосъстояние "?
Защо не помниха другарствата му с Теодосий Спасов, Тодор Колев, Емил Стойчев, Йорданка Христова, Лили Иванова, Джоко Росич, Явор Милушев, Татяна Лолова, Радой Ралин, Ружа Маринска? Мога още да изреждам...
Защо не припомниха, че за него Радичков – самият Радичков! – беше споделил: " Вежди ни „ озадачава и смайва “? И това точно се случи в четвъртък, когато депутатите му станаха на крайници.
Защо не откриха думите на Антон Дончев, който през днешния ден малко на брой изпратиха: " Вежди Рашидов е извънреден създател. Защото е артист на тази земя, на тези земи, наричани Балкани "?
Защо тези, които се връщат изборно години обратно, не се разровиха, с цел да покажат какво свързва в това време Христо Калчев и Вежди Рашидов: " Той е освен мой другар, той е мой брат. Когато България му нанесе непростимото оскърбление да смени рожденото му име, ние плакахме дружно. Той – от болежка, аз – от позор. Днес моята Родина се готви да нанесе втора непростима засегнатост на един от най-талантливите си и почитани жители. Питам се за какво? Защото подписът му Vejdi провокира завист и злоба? Защото е по-прочут от родната си България, която е известна по света с първата си авиационна бомбардировка, с атентата в „ Света Неделя "? Защо Вежди? "
Защо не припомниха, че в годините на тоталитаризма, когато в Париж оферират на Вежди две ателиета и условия за работа, фантазия за всеки художник, той отхвърля. Защото: " Какво значи Родина? Няколко гроба, където веднъж можеш на година, на пет или на 10 години да отидеш и да се пречистиш. Без за това да искаш виза или пък някой да ти не разрешава. Да отидеш на гроба на брат си или на татко си свободно, това е Родина. Никой не ми е давал по-точно определение за Родина оттогава до момента ".
Защо не демонстрираха фотосите му с кардинали, папи, патриарси? Папа Бенедикт XVI го удостоява с орден, папа Франциск - с грамота, Кардинал Пупар му връчва златния орден на Ватикана, почетен е и с плакета златен орел на Съединени американски щати, връчен му от Рей Мабус. Принцът на Монако Албер II е впечатлен от неговите " пейзажи, същински справочник на на превъзходната страна България! "
Запечатал е в биографията си мигове на съпричастност с Робърт де Ниро, с Джейсън Стейтъм, с Катрин Деньов, Джон Траволта, Клаудия Кардинале.
Достолепна респект и самопризнание му отдават и в християнския, и в мюсюлманския свят. И през вчерашния ден, и през днешния ден!
Пред него отварят вратите си президенти и министър председатели. Пише си с Вацлав Хавел, хортува си Тургут Йозал, Реджеп Тайип Ердоган и Айнур Пехливанлъ. Приятел е с Нобеловия лауреат за литература Мо Йен.
За тях - международните величия, важат оценките на Сезар за Вежди: " той е толкоз мощен като лъчение, толкоз всесилен... Той носи в себе си всичко най-необходимо за един популярен създател. Той е човек с подобен необикновен характер... с такава мощ... "
Това не е ли принос и за България, който би трябвало да бъде бележит тъкмо в този момент, когато светът е настърхнал?
Защо хроникьорите не означиха, че това е единственият български художник, чиито изложения събират дружно цар и президенти, сини и червени, някогашни и сегашни. Че платната му се изкупуват, още преди да са изсъхнали. Че в тях извира възприятието за корен, за земя, за националност, и в това време носят детската непорочност и ефирност, способна да лети и да те въздига. И евентуално тъкмо това възприятие на издигане усетиха депутатите, когато го приветстваха в четвъртък.
Че пластиките му са оценени по света като " лирика в облици и мистерия; носят неповторимо, експресивно обаяние и трагична пластичност; имат неповторимо, завладяващо лъчение " ; а създателят им е определян като " необикновен характер, популярен създател, неокласик “.
Че надалеч, преди да се качи на преседателския стол в българския парламент Вежди Рашидов е заел своето почетно кресло в скулптурните сбирки на огромните музеи и частни галерии по света от Отава, Париж, Рим и Лондон, през Йерусалим, Палма де Майорка и Кайро, до Сеул, Токио, Ню Йорк, и ЮАР, като доказателство, че геният му се цени в актуалния свят на пластичното изкуство.
Стотици публикации са написани за него по целия свят.
И на всички места до името Vejdi се изписва името България! С почит!
У нас - го тикат в калта на прехода.
Сякаш той е отговорен за провалените илюзии на един народ.
И го обливат с ненавист.
За хора без биографии, които си снимат корема, когато в парламентарната зала върви клетвата на депутатите, това е часът на настървената злопаметност. Останали с единствената опция да бъдат видяни със своята угодливост, доносничене и създаване на компромати, те поставят прилагателни и обществена дамга на челото, с цел да угодят на новите политически клакьори.
Бездарието желае да унижи гения. Нихилизмът - можещия.
За тях Вежди има една мисъл: " Сигурно е мъчно на тези, които одобряват властта като истина вместо властта на истината ".
Рисуват го с чаша уиски, а за какво не написаха, че това е художникът, който „ се препитава “ не от възнаграждения, а от интернационалните награди ", както акцентира за него Любимир Левчев.
Прав е Стефан Цанев, когато написа за Вежди: " Неговият гений, неговата международна популярност и неговата изключителна известност у нас разсънват у някои невъздържана злоба, изключително озлобени към него са хората, лишени от гений или страдащи от различни комплекси за непълноценност. Неговата непоносимост към несправедливостите, към лицемерието, към политическото измамничество е добре известна ".
И по тази причина не му простят.
Когато Вежди се обърна към депутатите с апела да бъдат положителни, си спомних оня случай от живота му, когато подарява очите на умрелия си брат си на ранен български миньор християнин в годините, когато възродителният развой смрази мюсюлмани и християни у нас.
Знам, че за Вежди Доброто има същински, действителни измерения.
Както и Лошото. Усетил го е на гърба си: " Няма триумф, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият нрав. Отначало ми беше мъчително, след това разбрах, че в последна сметка не е толкоз значимо дали някой иска ми се зарадва, или ще ме отхвърли. Важно е да си нужен някому ".
И какво се случи в петък - обругаваният Вежди стана нужен на цялата политическа класа, с цел да я избави от разпад. Той не искаше това. Знаеше, че " политическата ненавист основава общественост от мразещи хора ". Всички видяха изкривените им лица в петък.
Тяхната борба е за оставането им на политическата сцена. Водят я на живот и гибел.
Тази борба не е на Вежди. Негова от дълго време е в предишното и от дълго време е извоювана - до момента в който го докара до един Vejdi.
Оттогава доста води около Вежди се смениха. И политици - също. Никой не помни еднодневките. Преклонените глави остават без име.
Той си остана все бунтарят, все опакият, който скача против всяка несправедливост и брани това, духовното, което ни държи като нация.
Остана си Големият Вежди.
Показа ни го в тези три дни, когато България беше на ръба.
Подаде ръка на всички. Призова за разсъдък. И примирение.
Самият той сподели примирение, когато се извини на Нинова.
Политиката трансформира индивида. Но Доброто постоянно си пробива път.
Дано тези, които които се водят от омразата в обществените мрежи, осмислят, че Вежди беше откровен, когато сподели: " Ще жертвам част от моя живот за България ". И може да бъде мостът, по който предишното да мине към бъдещето.
Ако не му попречат.
За да попречат и на България.
И се стартира една вакханалия.
Онези, които му станаха на крайници, с цел да го приветстват за прочувствените му слова, на идващия ден го обругаха. Бил фасада, бил мултак, пиял и ял с олигарси, бил предишното, статуквото, носил петната на прехода...
Мрежата се изпълни с обиди и заклинания, старателно подклаждани от избрани медии.
За 24 часа от четвъртък до петък Вежди Рашидов извървя пътя от Осанна до Разпни го. Сигурно по тази причина си рисуваше " едни христосчета ", до момента в който таблото в парламентарната зала отчиташе гласовете, които го въздигат, и тези, които желаят да го сразят със земята.
В четвъртък плакаха на думите му: " Върнете се при хората и бъдете положителни ".
В петък не помниха клетвата му: " Аз ще умра на тази земя и за мен тя е свещена, тъй като думата татковина идва от жанр. А костите на моите родители седят на моята земя ".
Не му е за първи път.
Животът на Вежди е низ от възходи и падения, както на всяка огромна персона - още повече създател, безгрижник, разтревожен дух, зареден с прочувствен гърмеж. Бил до мощните, само че и мощните са желали да бъдат с него. Притискан от Държавна сигурност, задържан от демокрацията.
Все неверен. Все апетитен. И все издирван.
Има нещо обаче, което в никакъв случай не се трансформира в душата му - отношението му към България и възприятието му за жанр и татковина.
" През целия си живот не съм си разрешил да избягам от страната − нито през 1985 година, когато ме покръстваха, нито през 1989 година по време на Голямата екскурзия, нито по-късно, когато ходех по улиците на Лондон, Париж, Ню Йорк, Токио. Не съм човек, който ще избяга от себе си, камо ли от страната си. “ Каза ми го преди десетина години. А след това в книгата си написа: „ Боже, пази България! И в случай че е останало най-малко малко местенце, резервира и мен! “ Често и до през днешния ден го повтаря. За да ни припомня, че корените са тези, които ни държат прави. Загубим ли ги - отиваме си.
Защо напомням това?
Чета публикациите с хулите за него. И недоумявам - това ли е политкоректното през днешния ден? Да обругаем всеки, който " не е от нашите ". Затова вадят с гневно озлобление една част от биографията му. Добре, а за какво скриват другата?
Защо скриват, че той, сирачето от Кърджали, израсло по сиропиталищата, пристигнало в София с една единствена фантазия " да стане огромен художник ", печели Ватиканската премия със златен орден на името на Данте Алигиери, преборил се с 500 художници от целия свят!
И по този начин потегля името Vejdi по света!
Бил на масата на Каримански и Илия Павлов.
А за какво не пишат, че е бил на една маса с Исак Паси, Богомил Райнов, Здравко Петров, Янко Димов, Димитър Казаков, Генко Генков, Иван Черното, с Янко Станоев, Христо Калчев, Миряна Башева, Георги Трифонов, с Дончо Цончев, Христо Фотев, Васил Попов, Виктор Пасков,със Слона, Джагаров и Дечко Узунов?
Кой от седящите на 240-те стола в Народното събрание или пищещите пасквили за него може да се похвали с това " благосъстояние "?
Защо не помниха другарствата му с Теодосий Спасов, Тодор Колев, Емил Стойчев, Йорданка Христова, Лили Иванова, Джоко Росич, Явор Милушев, Татяна Лолова, Радой Ралин, Ружа Маринска? Мога още да изреждам...
Защо не припомниха, че за него Радичков – самият Радичков! – беше споделил: " Вежди ни „ озадачава и смайва “? И това точно се случи в четвъртък, когато депутатите му станаха на крайници.
Защо не откриха думите на Антон Дончев, който през днешния ден малко на брой изпратиха: " Вежди Рашидов е извънреден създател. Защото е артист на тази земя, на тези земи, наричани Балкани "?
Защо тези, които се връщат изборно години обратно, не се разровиха, с цел да покажат какво свързва в това време Христо Калчев и Вежди Рашидов: " Той е освен мой другар, той е мой брат. Когато България му нанесе непростимото оскърбление да смени рожденото му име, ние плакахме дружно. Той – от болежка, аз – от позор. Днес моята Родина се готви да нанесе втора непростима засегнатост на един от най-талантливите си и почитани жители. Питам се за какво? Защото подписът му Vejdi провокира завист и злоба? Защото е по-прочут от родната си България, която е известна по света с първата си авиационна бомбардировка, с атентата в „ Света Неделя "? Защо Вежди? "
Защо не припомниха, че в годините на тоталитаризма, когато в Париж оферират на Вежди две ателиета и условия за работа, фантазия за всеки художник, той отхвърля. Защото: " Какво значи Родина? Няколко гроба, където веднъж можеш на година, на пет или на 10 години да отидеш и да се пречистиш. Без за това да искаш виза или пък някой да ти не разрешава. Да отидеш на гроба на брат си или на татко си свободно, това е Родина. Никой не ми е давал по-точно определение за Родина оттогава до момента ".
Защо не демонстрираха фотосите му с кардинали, папи, патриарси? Папа Бенедикт XVI го удостоява с орден, папа Франциск - с грамота, Кардинал Пупар му връчва златния орден на Ватикана, почетен е и с плакета златен орел на Съединени американски щати, връчен му от Рей Мабус. Принцът на Монако Албер II е впечатлен от неговите " пейзажи, същински справочник на на превъзходната страна България! "
Запечатал е в биографията си мигове на съпричастност с Робърт де Ниро, с Джейсън Стейтъм, с Катрин Деньов, Джон Траволта, Клаудия Кардинале.
Достолепна респект и самопризнание му отдават и в християнския, и в мюсюлманския свят. И през вчерашния ден, и през днешния ден!
Пред него отварят вратите си президенти и министър председатели. Пише си с Вацлав Хавел, хортува си Тургут Йозал, Реджеп Тайип Ердоган и Айнур Пехливанлъ. Приятел е с Нобеловия лауреат за литература Мо Йен.
За тях - международните величия, важат оценките на Сезар за Вежди: " той е толкоз мощен като лъчение, толкоз всесилен... Той носи в себе си всичко най-необходимо за един популярен създател. Той е човек с подобен необикновен характер... с такава мощ... "
Това не е ли принос и за България, който би трябвало да бъде бележит тъкмо в този момент, когато светът е настърхнал?
Защо хроникьорите не означиха, че това е единственият български художник, чиито изложения събират дружно цар и президенти, сини и червени, някогашни и сегашни. Че платната му се изкупуват, още преди да са изсъхнали. Че в тях извира възприятието за корен, за земя, за националност, и в това време носят детската непорочност и ефирност, способна да лети и да те въздига. И евентуално тъкмо това възприятие на издигане усетиха депутатите, когато го приветстваха в четвъртък.
Че пластиките му са оценени по света като " лирика в облици и мистерия; носят неповторимо, експресивно обаяние и трагична пластичност; имат неповторимо, завладяващо лъчение " ; а създателят им е определян като " необикновен характер, популярен създател, неокласик “.
Че надалеч, преди да се качи на преседателския стол в българския парламент Вежди Рашидов е заел своето почетно кресло в скулптурните сбирки на огромните музеи и частни галерии по света от Отава, Париж, Рим и Лондон, през Йерусалим, Палма де Майорка и Кайро, до Сеул, Токио, Ню Йорк, и ЮАР, като доказателство, че геният му се цени в актуалния свят на пластичното изкуство.
Стотици публикации са написани за него по целия свят.
И на всички места до името Vejdi се изписва името България! С почит!
У нас - го тикат в калта на прехода.
Сякаш той е отговорен за провалените илюзии на един народ.
И го обливат с ненавист.
За хора без биографии, които си снимат корема, когато в парламентарната зала върви клетвата на депутатите, това е часът на настървената злопаметност. Останали с единствената опция да бъдат видяни със своята угодливост, доносничене и създаване на компромати, те поставят прилагателни и обществена дамга на челото, с цел да угодят на новите политически клакьори.
Бездарието желае да унижи гения. Нихилизмът - можещия.
За тях Вежди има една мисъл: " Сигурно е мъчно на тези, които одобряват властта като истина вместо властта на истината ".
Рисуват го с чаша уиски, а за какво не написаха, че това е художникът, който „ се препитава “ не от възнаграждения, а от интернационалните награди ", както акцентира за него Любимир Левчев.
Прав е Стефан Цанев, когато написа за Вежди: " Неговият гений, неговата международна популярност и неговата изключителна известност у нас разсънват у някои невъздържана злоба, изключително озлобени към него са хората, лишени от гений или страдащи от различни комплекси за непълноценност. Неговата непоносимост към несправедливостите, към лицемерието, към политическото измамничество е добре известна ".
И по тази причина не му простят.
Когато Вежди се обърна към депутатите с апела да бъдат положителни, си спомних оня случай от живота му, когато подарява очите на умрелия си брат си на ранен български миньор християнин в годините, когато възродителният развой смрази мюсюлмани и християни у нас.
Знам, че за Вежди Доброто има същински, действителни измерения.
Както и Лошото. Усетил го е на гърба си: " Няма триумф, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият нрав. Отначало ми беше мъчително, след това разбрах, че в последна сметка не е толкоз значимо дали някой иска ми се зарадва, или ще ме отхвърли. Важно е да си нужен някому ".
И какво се случи в петък - обругаваният Вежди стана нужен на цялата политическа класа, с цел да я избави от разпад. Той не искаше това. Знаеше, че " политическата ненавист основава общественост от мразещи хора ". Всички видяха изкривените им лица в петък.
Тяхната борба е за оставането им на политическата сцена. Водят я на живот и гибел.
Тази борба не е на Вежди. Негова от дълго време е в предишното и от дълго време е извоювана - до момента в който го докара до един Vejdi.
Оттогава доста води около Вежди се смениха. И политици - също. Никой не помни еднодневките. Преклонените глави остават без име.
Той си остана все бунтарят, все опакият, който скача против всяка несправедливост и брани това, духовното, което ни държи като нация.
Остана си Големият Вежди.
Показа ни го в тези три дни, когато България беше на ръба.
Подаде ръка на всички. Призова за разсъдък. И примирение.
Самият той сподели примирение, когато се извини на Нинова.
Политиката трансформира индивида. Но Доброто постоянно си пробива път.
Дано тези, които които се водят от омразата в обществените мрежи, осмислят, че Вежди беше откровен, когато сподели: " Ще жертвам част от моя живот за България ". И може да бъде мостът, по който предишното да мине към бъдещето.
Ако не му попречат.
За да попречат и на България.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ