Комедията Службогонци е изигран за първи път от трупата на

Комедията „ Службогонци ” е изигран за първи път от трупата на спектакъл „ Сълза и смях ” през далечната 1902 година Три години по-късно, през януари, спектакълът към този момент е измежду първите в одеве открития Народен спектакъл. Иван Вазов събира негативни усещания за написването на тази остра ирония по времето, когато самият той е министър на националното просвещение в държавното управление на Константин Стоилов. 120 година по-късно у нас проблемите, наранени в „ Службогонци ”, са сякаш още веднъж настоящи. За шуробаджанащината и неистовото предпочитание да се докопаш до властта дядо Вазов споделя и в „ Той е млад, здрав, образован “.

Разврат! А ползите на службата, на страната, на страната? А страшното обществено зло? Но кой мисли за това? 
Всяка партия има своите хиляди гладници, хиляди „ наши “, които е длъжна да подреди на държавната софра, като пристигна на власт, а хиляди други, изпъдени от работа, ще чакат нови политически промени, с цел да се докопат отново до кокала. 
Всяка партия си има армия паразити, откъснати от живота, непотребни на обществото, които могат да живеят единствено на националния гръб… И тая паплач пораства, усилва се всеки ден и час. 
Така е било до момента, по този начин ще бъде и отсега нататък. Ужасно! Ето наизлечимия кусур на изкилений парламентарен живот у нас. Всички съдействуваме за разпространяването болестта на леността, на развалата на националната душа, губим цели генерации, като ги вършим неспособни за труд и почтеност!… Възмутително!
Из „ Службогонци “

***

О, Българийо! Богата си, майко, млечногръда си, здрава си, силнокръвна си, свещена кърмачко на немощни, безжизнени, изкилени уроди! Имаш ти богати простори за труда; ти си сцена, която кани за необятна предприемчивост, за велики, многоплодни начинания; имаш полета безконечни, родовити, сочни, които остават ялови; имаш съкровища в недрата си - пренебрегнати; стихийни жажди и потребности — неудовлетворени! Твоето слънце жизнедарно не запаля с топлите си лучи в душата ни пламъка на силата, струите на твоя свободен въздух, които гълтаме с удоволствие, не пълнят гърдите ни с жадност на горда автономия, за волни полети. Не! Ние сме небогати, ние сме жалки и малодушни. Благородният пот на ралото, почтената работа на занаятчийския стол, простата и скромна популярност на почтено извоювания залък, на тъмните труженици-герои не ни блазнят, плашат ни, срамят ни; в мухъла и плесента на мързела плуе нашата мисъл, неспособна за самонадеян поклат, за самоинициатива. Не! Нам едно би трябвало: работа, работа, работа! Не забележим, не желаеме ние друго. Тя е алфата и омегата на нашите човешки ламтения. Да се вредим да бъдем на посетители на държавната трапеза; да намерим и ние едно малко местце на изпитата национална снага, с цел да забием муцунката си на паразитно животно в месото й и да смучем своя дял капка кръвчица. Да смучем, да смучем, да смучем! Без тая капчица ние умираме, без нея немислимо е съществуванието, без нея — безнадеждно обезсърчение, беззащитен крах, отчаяние, гибел! Ние ще се убием, в случай че не ни оставят да живеем! Нашата разсипница природа ни е дала чудни полета, планини, реки, гори, небе, трепя — велики съблазни за труда и начинанията; дала ни е младост, мъжка мощност, здраве, разум, воля, запалила е в главите ни светилото на разсъдъка, може би на гения. Какво ни трябват те? Безполезни блага, досадителни, рискови богатства, способни единствено да извикат на труд нашата мишца на работа — нашата мисъл!О, дайте му работа!Защото той е млад, здрав, образован.
Из „ Той е млад, здрав, образован “