Убиват Надя Дункин, за да не свидетелства за лагерите
Колкото и парадоксално да звучи, за актрисата Надя Дункин се заприказва едвам след трагичната й гибел на 13 септември 1994 година – тя е убита в жилището си на столичната ул. „ Опълченска “, бл. 54. Най-вероятната причина е, че след ноември 1989 година става основен очевидец на обвиняването по „ Делото за лагерите “, което по този начин и не е доведено до края. А за лагерите, наречени трудово-възпитателни общежития, съществували у нас след 9 септември 1944 година, тя е можела да приказва от първо лице, тъй като е предходна през два от тях – „ Слънчев бряг “ край Ловеч и този в Скравена.
Надя Василева Илкова, по брачен партньор Дункин, е родена в Пловдив през 1913 година Дъщеря е на пловдивския болшевик и политически пандизчия Васил Христов Илков, приет след 9 септември 1944 година за активен герой срещу фашизма и капитализма. Детството и ученическите години на Надя минават в Пловдив. Съвсем млада, на към 18-19 години, тя към този момент е актриса в Пловдивския трагичен спектакъл. В постановката на „ Хамлет “ с премиера през март 1933 година извършва ролята на Офелия. Нейното име попада в архивите на театъра до последния сценичен сезон преди Втората международна война – 1938-1939 година По-късно е била актриса и в Русенския трагичен спектакъл.
От първия си брак с Валентин Бакърджиев, произхождащ от известна фабрикантска фамилия, Надя има син – Иван Бакърджиев, който през днешния ден е прочут учен-химик, живеещ със брачната половинка си в Хановер и Калифорния.
През 1959 година Надя е задържана поради думи против властта, както излиза наяве по-късно, и без съд и присъда е отведена в лагера „ Слънчев бряг “ край Ловеч. Там оцелява като по знамение след неведнъж нанасяни побоища и тежка физическа работа. После е трансферирана в лагера в Скравена.
Освободена е след две години дружно с още петдесетина дами. Натоварили ги на камион, споделили им, когато минават през Ботевград, да пеят, и ги стоварили на Ботевградското шосе. Месеци по-късно извикали Надя Дункин в Министерство на вътрешните работи и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й генезис, само че нейни неприятни приятели я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. Било, каквото било…
Останала без работа и без семейство (вторият й брак се разтрогва по времето, когато тя е в лагера), Надя се препитава с тъга и ограничения. Патриарх Кирил е оказал помощ в миналото на пловдивската актриса. Като някогашна концлагеристка и майка на невъзвращенец (синът й към този момент е в Германия), тя няма право да работи на никое място. Патриархът я назначава за чиновничка в Св. Синод.
Надя подписва трети брак с Косьо Дункин, с който живее до гибелта му и приема семейството му. И по този начин – до ужасния й завършек на 81-годишна възраст. Пребита е до гибел с сопа два дни преди да свидетелства по делото за лагерите – по този начин, както е пребивана в лагера… Престъплението остава неразкрито, убийците – ненаказани. Малко по-късно делото е прекъснато.
Бой за „ добре пристигнали “
През 1990 година Надя Дункин разказва тъгите си в лагера на гибелта край Ловеч за в. „ Демокрация “ и дружно със спомените на други оживели лагерници те са издадени в книгата „ Българският ГУЛАГ – очевидци “. Днес тя е библиографска необичайност.
„ Още със прекъсването на затворническата кола, един сакат ром, Шахо му споделяха, ни почна с бичовете по лицата. Аз единствено си криех очите, боязън ме беше да не ослепея. Страхотен пердах за “добре пристигнали ”. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята другарка: “Маргарита, Господ да ни е на помощ, тук ще мрем. Нека се опитаме да бъдем мощни, да издържим този смут. Виждам, че към този момент е доста ужасно. Това е лагер ”, написа Надя Дункин в спомените си.
„ Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 40-50 см място. Ако едната се обърне на лявата страна, и другата би трябвало да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница. Бяхме към двеста дами. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли за какво сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки. “
„ Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 кг – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можем да осъществим нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато заран, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои дами станаха биячи. За да не се морят биячите, които бяха тук на заплата. “
„ Един ден, както работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме след това, че били татко и наследник. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то единствено вика: “Татко, татенце, баща, татенце. ” Биха го до пристъп. После се хвърлиха върху татко му. Момчето на другия ден умря. А бащата след три дни. Не си припомням към този момент по какъв начин, само че научихме, че бащата бил прочут художник от Русе. Така че системата за “превъзпитание ” беше следната: пребиват те още първоначално и в случай че издържиш – ще работиш, в случай че ли не, пукай. “
Надя Василева Илкова, по брачен партньор Дункин, е родена в Пловдив през 1913 година Дъщеря е на пловдивския болшевик и политически пандизчия Васил Христов Илков, приет след 9 септември 1944 година за активен герой срещу фашизма и капитализма. Детството и ученическите години на Надя минават в Пловдив. Съвсем млада, на към 18-19 години, тя към този момент е актриса в Пловдивския трагичен спектакъл. В постановката на „ Хамлет “ с премиера през март 1933 година извършва ролята на Офелия. Нейното име попада в архивите на театъра до последния сценичен сезон преди Втората международна война – 1938-1939 година По-късно е била актриса и в Русенския трагичен спектакъл.
От първия си брак с Валентин Бакърджиев, произхождащ от известна фабрикантска фамилия, Надя има син – Иван Бакърджиев, който през днешния ден е прочут учен-химик, живеещ със брачната половинка си в Хановер и Калифорния.
През 1959 година Надя е задържана поради думи против властта, както излиза наяве по-късно, и без съд и присъда е отведена в лагера „ Слънчев бряг “ край Ловеч. Там оцелява като по знамение след неведнъж нанасяни побоища и тежка физическа работа. После е трансферирана в лагера в Скравена.
Освободена е след две години дружно с още петдесетина дами. Натоварили ги на камион, споделили им, когато минават през Ботевград, да пеят, и ги стоварили на Ботевградското шосе. Месеци по-късно извикали Надя Дункин в Министерство на вътрешните работи и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й генезис, само че нейни неприятни приятели я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. Било, каквото било…
Останала без работа и без семейство (вторият й брак се разтрогва по времето, когато тя е в лагера), Надя се препитава с тъга и ограничения. Патриарх Кирил е оказал помощ в миналото на пловдивската актриса. Като някогашна концлагеристка и майка на невъзвращенец (синът й към този момент е в Германия), тя няма право да работи на никое място. Патриархът я назначава за чиновничка в Св. Синод.
Надя подписва трети брак с Косьо Дункин, с който живее до гибелта му и приема семейството му. И по този начин – до ужасния й завършек на 81-годишна възраст. Пребита е до гибел с сопа два дни преди да свидетелства по делото за лагерите – по този начин, както е пребивана в лагера… Престъплението остава неразкрито, убийците – ненаказани. Малко по-късно делото е прекъснато.
Бой за „ добре пристигнали “
През 1990 година Надя Дункин разказва тъгите си в лагера на гибелта край Ловеч за в. „ Демокрация “ и дружно със спомените на други оживели лагерници те са издадени в книгата „ Българският ГУЛАГ – очевидци “. Днес тя е библиографска необичайност.
„ Още със прекъсването на затворническата кола, един сакат ром, Шахо му споделяха, ни почна с бичовете по лицата. Аз единствено си криех очите, боязън ме беше да не ослепея. Страхотен пердах за “добре пристигнали ”. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята другарка: “Маргарита, Господ да ни е на помощ, тук ще мрем. Нека се опитаме да бъдем мощни, да издържим този смут. Виждам, че към този момент е доста ужасно. Това е лагер ”, написа Надя Дункин в спомените си.
„ Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 40-50 см място. Ако едната се обърне на лявата страна, и другата би трябвало да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница. Бяхме към двеста дами. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли за какво сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки. “
„ Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 кг – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можем да осъществим нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато заран, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои дами станаха биячи. За да не се морят биячите, които бяха тук на заплата. “
„ Един ден, както работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме след това, че били татко и наследник. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то единствено вика: “Татко, татенце, баща, татенце. ” Биха го до пристъп. После се хвърлиха върху татко му. Момчето на другия ден умря. А бащата след три дни. Не си припомням към този момент по какъв начин, само че научихме, че бащата бил прочут художник от Русе. Така че системата за “превъзпитание ” беше следната: пребиват те още първоначално и в случай че издържиш – ще работиш, в случай че ли не, пукай. “
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ