Колко е дълго и трудно изкачването, е нещо, което не

Колко е дълго и мъчно изкачването, е нещо, което не може бъде разказано, изключително за некомпетентен екскурзиант като мен. А евентуално освен за мен. Ще дам образец. Хората, с които се разминавахме, разбираемо, мощно понижиха. По едно време, при най-тежкия преход нагоре, ни настигна двойка мъж и жена – той носеше специфична подложка, с цел да прави качествени фотоси. Та този човек сподели доста изобретателно, само че и на място: „ Може да вървим към хижа „ Рай “, само че това си е напряко пътя на Ада. “ Големият воин на „ експедицията “ бе кучето ни кокер шпаньол, което измина маршрута един път и половина. То постоянно търчеше напред- обратно, ревизираше ни дали сме всички на линия и успокоено, отново се връщаше да води дребната ни колона.

Стигаш догоре на ръба на силите си. Добре че бяха моите щеки, другояче нямаше да стигна до на никое място. Наградата за усилието обаче си заслужава изцяло – преминаваш през най-вълшебните и дъхави поляни – то цветове, то аромати, нещо неописуемо. Долу в ниското се е сгушила хижата. Има доста хора – едни разпънали палатки, други играят на фрийзби или просто са поседнали, мнозина похапват. Млад човек се хвали по телефона, че сега е до хижа „ Рай “, разказва това, що виждат очите му и с цел да прибави малко сол и пипер, споделя, че към този момент са им раздали одеалата в хижата, а в стаята са цели 40 индивида на куп. Отсреща пасе стадо коне, а над цялата идилия е водопадът Райското пръскало. Поради летния сезон той бе с по-малко вода от това, което бяха виждали приятелите ни, само че отново бе величествен и прелестен. Горд и непоколебим в труднодостъпната си хубост. Тук изядох най-вкусната лещена супа и таратор, а кучето си получи каквото сигурно заслужаваше – две кебапчета. След още фотоси и събиране кураж за връщане обратно, тъй като времето минаваше, трябваше да се прежалим.

Изпитвах същински смут от връщането, умората и болките в краката си споделяха думата. Оказа се правилно, че пътят навръщане е много по-лек, но несъответствуващите ми гуменки, си споделиха тежката дума и добре, че бяха щеките да ми служат като спирачки. Каквото и да приказваме, в последна сметка имахме зад тила си един цялостен работен ден ходене по тежък релеф. За следващ път се убедих в правотата на израза, че „ власите се давят на края на Дунава “. Колкото по-наближавахме началната ни точка, толкоз по се усещах на ръба на силите си. Не имах вяра, че дразнещата чалга може по този начин да ме зарадва, само че прокрадващите се през дърветата звуци бяха първият знак, че още веднъж сме покрай цивилизацията. След това задачите ми бяха елементарни и на части – да стигнем до колата на приятелите ни, след това до нашата в Калофер, а по-късно и да се приберем у дома. Пътувах боса, с крайници, вдигнати нагоре, а цели два дни по-късно си отспивах и болките по цялото ми тяло последователно отминаваха.

Затова пък с възобновяване от ден на ден и повече оставаше единствено и само споменът от нещо огромно, вълнуващо и същинско, което ми случи. Красоти, за които няма думи да бъдат разказани. И гордостта, че бях там. Че това пътешестване към този момент е част от живота ми. А уверена съм, коства си да се живее точно поради такива стойностни прекарвания.
Продължава: Райското пръскало