Пилотът, който летеше с пижама във въздушната битка над Пърл Харбър
Когато японските самолети стартират своята унищожителна задача над Пърл Харбър в сутринта на 7 декември 1941 година Филип М. Расмусен е единствено на 23 години. Той е причислен към Военновъздушни сили на Съединени американски щати и по-конкретно 46-та ескадрила на преследвачите, позиционирана на о-в Оаху. Той е и един от дребното американци, които съумяват да се качат на аероплан и вероятно да отвърне на безмилостното нахлуване. За всичко това ще получи желязна звезда, а след седмици ще бъде един от бойните водачи, които ще излетят от самолетоносач към Токио.
Авиацията в действителност се оказва особена пристрастеност и в един миг ще открием, че има назначения в Тихия океан, Европа, Близкия Изток и в един миг даже ще стигне до шеф на авио база Еглин. През 1965 година се уволнява от армията като лейтенант-полковник. През 2005 г. умира на 86 година възраст, като армията признава, че това е един от най-награждаваните водачи. И по какъв начин се стига до всичко това? През 1940 година Филип стартира своето образование и се учи да лети на P-40, незабавно след приключването е причислен на Хаваи.
На летището схваща, че всеки ден ще упражняват разнообразни маневри за отбрана, като в никакъв случай не са изучавали набези. Макар и никой от капитаните да не споделя против коя тъкмо страна се приготвят, водачите знаят, че става въпрос за Япония. Някъде на 2 декември получава писмо от татко си и стартира да си мисли, че най-вероятно ще има неприятности с японците.
На 5 декември дружно с още доста други водачи слуша за дипломатическите старания сред двете страни, които рано или късно се провалят. По това време мнозина си мислят, че Япония се намира на най-малко 5000 километра, каква тъкмо опасност може да бъде? Филип си спомня, че в никакъв случай не са гледали индикацията на японските самолети. Когато за първи път стартира нападението, той самият не може да разбере кое тъкмо е изтребител и кое е бомбардировач. Единствената информация по това време е, че японските изтребители са леки, извънредно мощни и доста маневрени.
Никаква друга информация не е предоставена на водачите. В 8 часа и 10 минути е в бараките при неженените офицери. На към 300 метра над пистата прелитат самолети, като един от тях се спуска към хангарите, а по-късно голяма оранжева детонация отеква и разтриса всички. С издигането си, единствените отличителни белези, както по-късно ще ги назовават водачите, ще се виждат две кръгли кюфтета.
Това е изцяло задоволително, хилядите километри са прекосени и в този момент Япония се е отдала на цялостни бойни дейности. Филип тича по пижамата и крещи на всички за нападението, някои от неговите сътрудници още не могат да осъзнаят какво се случва, други са изплашени. Офицерът поставя колана и оръжието си през пижамата, поставя обувки и хуква към пистата. По това време японците имат други задания и въобще не му обръщат внимание.
Американските самолети са подредени крило до крило, заради простата причина, че никой не е очаквал нахлуване, по правилник би трябвало да бъдат подредени в друга групировка, само че изненадата е цялостна. Японските бомбардировачи би трябвало единствено да създадат един прецизен заход и са подготвени за идващото нахлуване. Първите взривени самолети придвижват огъня към идващите, получава се един резултат на доминото. Филип се качва в един от дребното оживели и към момента незасегнати Curtiss P-36. Докато се приготвя за политане, оръжейник носи ленти от 30 диаметър и ленти от 50 диаметър. Докато се ускорява да излетява, водачът не вижда никакви други самолети да го преследват.
След безпроблемното политане, Филип и още 3-ма негови сътрудници се насочват към Пърл Харбър. Издигат се на безвредна височина от север въз основата и зареждат ръчно картечниците – процесът нормално става с дръжка. Филип си спомня, че в този миг нямал никаква друга работа, с изключение на да лети с пръст на спусъка и да чака. Над бряг Канеохе се вижда следващата японска вълна, която унищожава самолети с картечници и бомби. По това време съперника даже не подозира, че въпреки всичко някой е съумял да излети. Спускайки се на височината от 1900 метра, американските изтребители публично влизат във Втората Световна война.
Докато стреля по един изтребител, различен съумява да се сблъска в него и да развален елеваторите. Самолетът може да се издига и снишава, само че надалеч не е толкоз маневрен. Скривайки се в облаците под борбата, летецът прави всичко допустимо да откри какви са вредите, нужни са няколко минути, с цел да може да тества чувствителността на лоста. Разминаването със гибелта при самолетна злополука сигурно не е прелестно прекарване, само че Филип си спомня, че още по-неприятният миг идва, когато врагът стартира да стреля по него. Истината е, че небето над Пърл Харбър е толкоз наситено със самолети, че броят на сблъсканите самолети въобще не е дребен. Тук няма изключително място за мъжество. От четирите изхвърчали самолети, на пистата ще се завърнат единствено три.
За да държи изтребителя изправен – тегли в постоянно на ляво, водачът се размества на седалката и кара под десен ъгъл, с цел да го държи малко по-балансиран с тежестта си. Ясно е, че той самият няма да има никакви шансове да продължи борбата и до момента в който прелитат над другарските позиции, личният състав от земята е провел отбрана. Това излиза наяве едвам след злобната пукотевица от земята. Летище Уилър най-малко може да разпознае приятелите и вражеските самолети. Филип каца там, като кацане е преувеличен термин. Самолетът няма спирачки, няма надзор над елеватора на опашката и в края на пистата чупи колесници и продължава по стомах върху мократа трева. Филип оцелява, само че няма доста време да се приготви за самосъжаление, изпратен е в бараките да облече своя пилотски костюм.
Избира един от пощадените самолети и още веднъж излетява. Много по-късно ще му покажат какво тъкмо се е случило, когато е нападал противников аероплан, неговият личен аероплан се е сблъскал с различен, като боята демонстрира по какъв начин опашката е потърпевша най-вече, прекъсвайки даже връзката с руля. Години по-късно Филип ще се срещне с японския водач, който е съумял да се сблъска с него, двамата остават другари, въпреки и в миналото да са били врагове. Преди конфликтът, самолетът на Филип е бил обстрелван от различен водач, като единствената отбрана, са били бронираните плочи зад седалката, като оттова се вадят няколко забити патрона.
Докато е жив, летецът продължава да припомня, че единствените въздушни боеве, които в миналото са се водили, са точно неговите. Днес множеството модерни изтребители могат да стрелят и поразяват задачата изцяло електронно, като никой няма да разбере какво в действителност се случва от другата страна. Самолетът му се пази и до през днешния ден в музея на Хаваите. Първият му полет не съумява да даде резултати, само че има още четири години, в които ще успее да навакса и даже да се изправи против японци.
Снимки: Wikipedia
