Когато в едно общество трудът не води до достойнство, то

Когато в едно общество трудът не води до достолепие, то стартира да се изражда.

Това съобщи пред медиите Крум Зарков, водач на Българска социалистическа партия, който поведе шествието за Деня на труда.

" Днешният ден е празник, само че на първо място дата, на която да си напомним за смисъла на политиката и за смисъла на живота…, тъй като индивида не е средство за произвеждане, тъй като това което сътворяваме го сътворяваме дружно и всички имаме право на заслужен живот, който да добиваме с заслужен труд, тъй като когато в едно общество не е труда – това, което води до достолепие, то се изражда, и за жалост ние сме очевидци на сходни явления в България от десетилетия ", сподели Крум Зарков.

Първомайското шествие, проведено от Българска социалистическа партия, е под надпис " Работим, а сме небогати. Стига! Втори живот няма ". 

Социалисти и симпатизанти на левицата се събраха в 11,30 часа при езерото " Ариана " в столичната Борисова градина и се насочиха към Откритата сцена, където Празникът на труда и на левия щемпел продължи.

Множеството упорства за обезпечени и предпазени трудови права и почтени заплати и пенсии.

Ето и цялостния текст на словото на Крум Зарков:

Крум Зарков на Първи май: Нека дружно извоюваме правата си! Втори живот и втора страна нямаме!

В словото си ръководителят на Народно събрание на Българска социалистическа партия благодари за поддръжката и подсети, че осемчасовият работен ден слага граница на употребата

Благодаря ви, че сте тук и поставяте България на картата на социалистическите леви придвижвания по целия свят! Днес на всички места, на всеки континент и във всяка страна, има хора, които не престават нещо, почнало от дълго време. Борба за правдивост и за достолепие. Някъде са стотици, другаде са стотици хиляди, разнообразни по народност, по етнос, по вяра, само че са обединени от разбирането, че силата на труда може и би трябвало да се опълчи на голямата и смазваща мощност на капитала. И вие сте част от това придвижване! И когато някой каже, че ви няма, отговорете му: „ Не, драги, ние сме на всички места! “.

Има една дребна, само че постоянно преобладаваща класа, която и през днешния ден, в България и Европа, споделя: „ Стига с този Първи май. Това е отживялост. Нима не добихте правата си? Нима те не са включени в законодателството? “. Да, фактически имаме Кодекс на труда и добити права. Когато в края на 19-ти век чикагските служащи излизат на улицата да се разпалват с едно ясно искане – осемчасов работен ден, с цел да могат да имат други осем часа да си починат и други осем за себе си, за фамилиите си, с цел да живеят – съумяват да го извоюват. И през днешния ден, с помощта на тяхната битка и на доста други, тази норма е залегнала в нашето законодателство.

Но по този начин ли е в действителност? Не стоим ли със затворени очи пред една друга реалност? Как биха обяснили хората от преобладаващата, само че дребна класа на какво се дължат епидемиите от разнообразни физически и душевен разстройства? На какво се дължат изтощенията, прегряванията и депресията? Нима не виждаме, че голямата част от нашите трудещи се сънародници работят надалеч над работното си време? Правят го по дифолт, без никой да им каже, без доплащане. Те знаят, че би трябвало да дават отговор на телефона, че са обвързани с всевъзможни мрежи, че постоянно има още един имейл. Знаят и го одобряват.

Онези осем часа труд, осем часа отмора и осем часа за себе си не са просто норма, те са граница. Граница, оттатък която стартира употребата. И през днешния ден сме в обстановка на употреба, изключително цинична, тъй като не е плод на напън, а плод на система. И тази употреба като че ли никой не я вижда. Срещу тази употреба никой не се бунтува. Тя наподобява призната, а някои даже могат да я нарекат „ доброволна “. Но тя не е и за нея се заплаща цена. Цената на разрушените фамилии и на атомизираното общество, цената на насилието в и оттатък дома, цената на непрекъснатото разделяне и на опразването на нашата страна от хора. Тази цена се заплаща! Тази цена се заплаща без някой да ни пита дали ние желаеме да я платим.

Казват, такава била системата. Все едно системата е паднала от небето. А тя е плод на целенасочена политика, на явен идеологически избор, в който индивидът е просто средство за произвеждане. И какво остава за този трудещ се човек? Статистиката е красноречива. Според данните на Национален статистически институт една трета от българските жители са застрашени от беднотия или обществено изключване. Една пета от българските жители живеят в беднотия. Ако не можеш с труд, непримиримост, почтеност и честност да живееш добре, белким това не е социална система, в която излиза наяве, че не трудът, честността и честността са полезностите, а измамата, мошеничеството и измяната? Цената на труда е цената на почтеното ни общество. И когато един ограбва различен, се случва това, което виждаме.

Това са огромните въпроси на нашето съвремие. Те няма да могат да се решат от единствено себе си. Срещу силата на капитала, преобладаваща медии и съвсем всички партии, може да се изправи единствено проведено и необятно придвижване на леви политически сили, синдикални придвижвания, цивилен организации, на авторитетни и почтени персони, които имат смелостта да назоват нещата такива, каквито са, и дързостта да се опитат да ги трансформират. Това са създали серия придвижвания от 19-ти век насам. Това се е случвало и тук, в България. И днешният Първи май би трябвало да стане ден първи на този развой!

Трудните месеци, които предстоят, не би трябвало и не могат да са опрощение. Те би трябвало да са упоритост. Да се организираме, да се отворим, да забележим същинските проблеми на нашите съграждани и дружно с тях да променим България за положително. Това е, което ни следва, тъй като ние втори живот нямаме! И друга страна също нямаме! Затова да се погрижим за живота ни, да създадем предпоставки животът на децата ни да е по-добър и да спасим България от раздиращата я неправда и неравенства. Това е, което би трябвало да кажем през днешния ден, което ще повторим на следващия ден, което ще вършим и идващите дни тук, в София, и на всички места по страната. Благодаря, че сте тук! На битка! Стига работещи небогати! Тази битка, за която приказвам, има своите темели, своите организации – синдикалните придвижвания, с които през днешния ден сме дружно. Могат да разчитат на нашето схващане и поддръжка. Сигурен съм, че и ние на тяхната.

Но тази битка се води и за мозъците и сърцата на хората. Тя се води и с увещание, и с влизане в дебат. Затова през днешния ден желая да загатна още един празник – празникът на вестник „ Дума “ и на левия щемпел. Мястото на свободното слово, терен за сериозната мисъл. Там ние би трябвало да се появим още веднъж и да разпространим по различен метод концепциите ни, да доближават до по-широк кръг от хора, с цел да предизвикаме другите на дебат. Моите почетения към всички публицисти и интелектуалци, които ежедневно се трудят, с цел да стига думата на лявата мисъл до хората. Благодаря ви! Поклон! В този сложен миг ние ще устоим дружно.

Благодаря ви, че сте тук! Продължаваме напред! И нагоре!