Когато тя реши да си тръгне, аз събирах нещата си

Когато тя реши да си тръгне, аз събирах нещата си и си мислех какъв цвят риза да си сложа за работа. Странно, само че на закуска не усетих нищо, безусловно. Може би съм се хранел старателно. А може би просто съм бил уверен, че вечерта тя ще се върне.

На обяд разлях върху себе си кафе, което остави огромно леке върху обичаната ми риза. Но това не ме огорчи, в противен случай, знаех, че когато се върна у дома, тя ще го изпере.

Отворих вратата, в жилището беше мрачно, а ключовете й ги нямаше върху хладилника. Нямаше го уханието на вечеря, а чашата с недопит чай по този начин и си стоеше на мястото си.

Никога преди апартаментът не беше толкоз запустял. И за пръв път застинах на прага.

На третата нощ не можах да дремя обикновено. Леглото ми се струваше прекомерно огромно и неловко. На сутринта се разсъниха от прилива на кръв и желаех да я събудя с целувки. Отчаяно провесих ръка, пробвайки се да напипам нейните плещи. Ръце и топли пръсти.  Възглавницата й беше както в никакъв случай студена.

Седмица по-късно си спомних за съществуването на Бог, до който преди този момент в никакъв случай не се бях обръщал.

Да чувствам мирис зад тила и и всеки ден да бързам от работа до у дома. Това беше нещо толкоз семпло по-рано и нямаше по-ценно в този момент. В тази минута. До нетърпимост. Самота. Страх.

Петно върху ризата, а гордостта с размери на апартамент закупи размери на леке. Позвъняване на вратата. А зад вратата е тя.

Когато тя ме напусна, повече не й разреших да си тръгне.

Никога.