Когато синът пораснал, бащата му рекъл: — Сине, не всички

Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
— Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си задължен да летиш, само че мисля, че ще е тъпо единствено да вървиш, щом положителният Господ ти е дал криле.
— Но аз не знам да хвърча — отвърнал синът.
— Така е… — споделил бащата.
И както вървели, стигнали до ръба на планинската бездна.
— Виждаш ли, сине? Това е бездна. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си мирис, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.
Синът се поколебал.
— Ами в случай че падна?
— И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за идващия опит — отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял един до друг в живота.
Най-тесногръдите му рекли:
— Да не си вманиачен? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил… Защо ти е да летиш? Зарежи тия нелепости! На кого му е притрябвало да лети?
Най-добрите другари го посъветвали:
— Ами в случай че е правилно? Не е ли рисково? Защо не започнеш последователно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но от върха?
Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, само че за жалост, паднал на земята.
С огромна цицина на челото отишъл при татко си.
— Ти ме излъга! Не мога да хвърча. Опитах и виж по какъв начин се ударих! Не съм като теб. Моите криле са единствено за хубост.
— Сине — отвърнал му бащата. — За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, би трябвало да си подготвен да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш вечно и да продължиш да вървиш.