Дядо Йоцо гледа
Когато си спомняме за нашите татковци, предци, родственици, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, постоянно ни минува през мозъка какво би било учудването им, насладата им, в случай че по едно знамение се събудеха от безконечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха 
към себе си: по какъв начин щяха да бъдат изумени от всичко това непознато, необикновено в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се усещат чужденци... Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали към този момент, гледаме равнодушно в този момент и за които те не са сънували дори в най-дивните си мечти!... Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал...
* * *
Имаше обаче един човек, който бе починал в навечерието на Освободителната война и който възкръснал при типа на освободена България без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме. Той беше осемдесет и четири годишният дъртак дядо Йоцо. Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един висок сенчест валог на Стара планина, над Искърската клисура. Тоя дядо Йоцо, елементарен, само че разсънен дъртак, прекарал тежкия живот на тога във всичките му тегла, грозотии и безизходност, беше имал злочестината ненадейно да ослепее в родното си гнездо на шейсет и четвъртата си година, таман при отварянето Руско-турската война. Той остана жив, само че умря за живота, за светлината, с неугасен скришен блян в сърцето да види " българското " - по този начин той наричаше свободна България!
В душата му живееха единствено облици от черното минало; в неговата старешка бодра памет върлуваха се мрачен рояк мемоари от робския живот, мемоари грозни и неприятни. Той виждаше в мисилите си ясно, което е виждал с очите си в миналото: ясно му се мяркаха в мрака червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от наслада и вяра, роден в нея и починал в нея.
* * *
В тия непристъпни тогава балкански пустини екът на войната едва стигна. Войната се почна и свърши без да се отрази съвсем гърмежът й в канарите на неприближимата Искърска клисура. Настана свободна България. И дядо Йоцо стана свободен - споделиха му това. Но той беше кьорав, свободата не видеше, нито я усещаше осезателно по нещо. Свободата се показваше за него в думите: " Няма турци към този момент! ". И той усещаше, че ги няма към този момент. Но той жадуваше да види " българското ", да му се порадва. В своите елементарни едноселци, в диалозите им, в мислите им, в грижите на всекидневния живот той не усещаше нищо изключително ново. Все същите хора, със същите пристрастености, несгоди и бедност, както и преди. Той слушаше същата врява и звук в кръчмата; същите селски крамоли, същите битки с потребностите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.
" Де е българското? " - питаше се той изумен, седнал на сянка под клоните на кривите церове пред страната му, с взор неподвижен, мечтателно впит в пространството. Да бе имал зрение, той би хвръкнал като орел, да погледа какво има по новия свят.
" Анджак в този момент ми трябваха очите! " - мислеше си той горчиво. Да види свободна България - това беше неотстъпната му мисъл. Тая мисъл засланяше всичко друго, шумът на околния живот го оставяше безучастен, безразличен - всичко беше така малко, нищожно, незначително и нормално. Той се боеше, че ще почине, преди да разбере какво е нещо " българското " ; или че може да изгуби от напреднала възраст мозъка си, без да познае това чудно нещо...
* * *
Един път - на петата година след Освобождението - разнесе се слух из селото, че иде кой знае по какви неизповедими божии бъднини околийският шеф. Развълнува се селото от тая новина. Разигра се и бедното дядово Йоцово сърце; разбуни се душата му от сладки парливи безредици, неизпитвани още. Сега чак щеше да види той " българското "! Именно да види... Разпита, да разбере тоя властник като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни, че началникът е нещо като каймакамин, като паша.
- Ама български паша? - пита той, задъхан от неспокойствие.
- Български, ами какъв! - дават отговор му.
- Наш си? Българин?... - пита отново изумен.
- Турчин ли искаш да бъде, Йоцо? - дават отговор му съжалително селяните, които от дълго време са видели и началници, и по-големи хора във Враца - тъй като никой от тях не е бил в София. Но дядо Йоцо не се задоволяваше с тоя отговор. Той пита началникът по какъв начин е нагизден, по какъв начин върви, носи ли сабя. Разправят му.
- Та и сабя ли носи?...
И той въздиша от наслада. " Ще го забележим, като пристигна " - мисли остарялата му глава и се тресе.
* * *
Пристигна началникът и спря у Денкови. Денковата къща - едничката в селцето по-прилична, на две ниски катчета, измазана с тиня, с прозорчета, от които едното дори със стъкло, с тесни стълбици извън - беше отредена от селото да одобри високия посетител. Затече се и дядо Йоцо към Денкови, тупа с тояжката си по плетената вратня и вика:
- Денко, тука ли е гостът?
Денко го вижда и се понамусва:
- Тука е, дядо Йоцо. За каква работа идеш? Началнико е изтощен, остави го в този момент!
- Абе кажи му да излезе за един час! - дума старецът и тупа с тояжката си по двора, отивайки към стълбиците, що водят на одърчето.
- Що си така прибързан? За кого, защо дириш началнико? - пита домакинът.
- За никого, за мене си, така... кажи му: " Дядо Йоцо слепият желае да те види! "
- Да го видиш? - усмихва се горчиво Денко и си дума: - Ще го видиш ти, когато си видиш муцуната в кладенеца.
Но старецът упорства. Той тупа към този момент с тояжката си по първото ходило на стълбите. Старата му глава се тресе. Домакинът влиза при началника и му обажда, че един вдетинен дъртак, слепец, го търси.
- За каква работа? - пита началникът.
- Иде да те види.
- Да ме види?... И кьорав, казваш?...
- Сляп от пет-шест години. - И той му разправи по какъв начин дядо Йоцо внезапно изгубил зрението си, когато братушките да дойдат.
- Беше заможничък и свестен челяк - добави Денко, - само че нали даде бог, ослепя, кой знае от какво... Сега гледа, но не види... Вика се, починал човек... Защо си го не прибере бог! Добре, че остави имотец - страна, стокица, - та го гледат наследник му и снаха му. И добре го гледат челяко...
- Любопитно - сподели си началникът, - дано пристигна! Не, чакай да изляза!
И той излизе на одъра и слезе по стълбите. Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па смъкна шапката.
Чиновникът видя пред себе си един белобрад дъртак, само че със здрав още аспект, с едро, почерняло, жестоко лице, с опърпан безрамник и с чешири, увити с шнур. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено състояние, с наведена беловласа глава.
- Какво има, дядо? - попита началникът приветливо.
Старецът подвигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.
- Ваша благосклонност ли си, синко?
- Аз съм, дядо.
- Пашата ли?
- Той, същият - сподели началникът ухилен.
Дядо Йоцо приближи към него, реалокира си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.
- Господи, видох! - продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи. Па се поклони ниско и рече:
- Сега прощавай, синко, че ти направих труд! - И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.
* * *
После настанаха за него отново еднообразни, безпросветни дни; отново дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист искра като ясна звезда в тъмна нощ единствено това привидение - българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един момент и видял " българското " - една лучица от " българското " - и се беше изцяло уверил, че няма турци към този момент и е настанала разпасаност по света.
Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той отново срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът в близост продължаваше да шуми идентичен със своите несгоди, писания, дребни битки, без самичък да вземе в тях присъединяване, непознати за него и чужденец за тях. Една радостчица единствено му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше от време на време на локалните вражди и гонения, той се чудеше по какъв начин тия хора си тровят живота, когато би трябвало да бъдат все радостни и да се радват, че е българско и разпасаност. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!
" Ще рече човек, че те са слепци, а аз виждам " - мислеше си той. И той сядаше под церовете, слушаше по какъв начин долу шуми Искър, мислейки, че той пътува отдалеч и е видял доста по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.
* * *
Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново неспокойствие. Дойде си в отпуск за Великден едничкият боец от селцето.
- Ами по какъв начин пристигна? С войнишки облекла? - пита разчувствуван дядо Йоцо.
- Във войнишки облекла - дават отговор му.
- И с калъчка?
- Да чуеш единствено по какъв начин звънти, дядо Йоце!
Тича старецът при Кольовия наследник:
- Брей, юнако, тука ли си бре?...
- Какво дириш, Йоцо? - пита остарелият Кольо.
- Де аскерлият, да го видя?
Кольо извика сина си да го види дядо Йоцо и се усмихна самодоволно. Войникът излезе. Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която боецът му подава радостно. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува. После го погледва с безжизнения си взор и зачудено лице, по което се проточили две сълзи.
- Та в този момент си имаме българска армия? - пита той и трепери от благополучие.
- Имаме си, дядо Йоцо: и армия, и капитани, и наш княз - дава отговор боецът гордо.
- Няма ли да подойде насам в миналото?
- Кой? Княза? - И боецът, и Кольо се смеят на простотията Йоцова.
И дядо Йоцо цялостен час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко... И като слуша чудесиите, що му разправя боецът, нему се коства, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда отново зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, отлично прекрасен!
А боецът, застървен, все разправя чудосии...
- Ух, да се не види въпреки: анджак в този момент ми трябват очи! - ядосва се отново старецът.
* * *
Дълго време дядо Йоцо живя под тия нови усещания. В затънтеното селце не идеше към този момент никой външен човек от нова България, с цел да влее нова бликам от плодородно неспокойствие в душата му. Не се случи никакво събитие в еднообразното прозявание на селцето му, което отдалеч дори да науми кипящия живот на България. Политическите земетресения, които се заредиха и потърсиха издъно цялата страна, минаха без отзвук в спокойния хоризонт на селцето. В тия няколко небогати хижи вестник не идеше, тъй като никой не четеше; даскал нямаше, тъй като нямаше школо; поп нямаше, тъй като нямаше черква; жандарм не стоеше, тъй като нямаше община, а зимата със снеговете си и каловете си спираше напълно през седем месеца и по този начин мъчното им известие със света.... Даже едва се чу и сръбската война, в която бе умрял едничкият от това село боец. Стигнаха като мътни, неопределени клюки, че нещо става там, някъде зад планините, само че какво - никой добре не знаеше. В упоритата битка за извличане коравия ръжен, суров залък не остана време за любознание и за работа на тъмните мозъци на тия тъмни хора.
И дядо Йоцо плъзнеше в неведение за международните събития в ненарушимия покой на селцето си. Той падаше полека-лека в безучастна незаинтересованост към всичко, що го заобикаляше, в едно незлобиво положение, покрай старческо полишване. По цели часове и дни стоеше под сянката на церовете умислен, с взор починал, напразно вперен в пространството, вслушвайки се в глухия звук на Искъра. Изглеждаше, че нищо ново извън няма към този момент да пристигна да изтръгне душата му от това постепенно и безшумно умиране.
* * *
Това се случи обаче. Разнесе се слух, че ще прокарват стоманен път из клисурата на Искъра: инженери към този момент мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му заспалост. Събуди се в дълбочините на паметта му един задремал отдавнашен спомен: той бе слушал в млади години от един врачански господар, чорбаджи Мано, по какъв начин паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат - на вятъра е...
- Как? Българска железница?...
Той не искаше да повярва. Железница?... Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крайник мъчително се задържаше по стените?...
- Една огромна царщина не се нае, та ние ли?
Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на мозъка му - по всичко друго останал в положение на детска безобидност. Но обадиха му един ден, че се захваща изработката на железницата из устието. Селяните се наемаха за служащи и слазяха долу при Искъра. Удиви се старецът.
- Види се, откриха се някъде още по-учудени инженери - свят огромен... Френци ли са отново?
Казаха му, че са българи. Смая се старецът.
- Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци споделяха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?... Ами милионите у хилядите милиони дето споделяше чорбаджи Мано?...
- И милионите си имаме... Който си има брада, има си и гребен!...
Изпълни се душата на дяда Йоца с удивление. И армия, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите! Сега " българското " му се предствави нещо велико, могъществено, широко... Неговият убоги умне можеше да побере всичкото това великолепие. Досега знаците на " българското " се показваха за него единствено в еполетите на околийския шеф и в сабята на боеца, които бе попипал и целувал; в този момент то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с горделивост душата му, българска ръка сечеше планините, българският разум измисляше работи, да се чуди и мае човек!
Де в този момент Мана чорбаджи, да забележим какво ще каже? Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, тъй като се просълзиха.
* * *
Оттогава неговот обичано място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от страната му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа. От утрин до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, придвижването, смесения звук от напъните на гигантското дело. Железницата се свърши и проработи. Дядо Йоцо чу с боязън първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите. Пищеше и трещеше " българската железница "! Той като че ли оживя, възроди се. Отиваше постоянно на скалата, щом наближаваше часът на влака, с цел да чуе свирката и да погледа българската железница по какъв начин фучи из устието.
Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за " българското " време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: единствено " свирката " му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, с цел да гледа... Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът насреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя метод нова България. Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си споделяха ухилено:
- Дядо Йоцо гледа...
Тоя починал за живота и за света човек възкръсваше единствено при ехтежа на влака и му се радваше с детинска наслада. Само той към този момент въплъщаваше пред него свободна България; тъй като не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един колосален хвъркат дракон, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима мощ и експедитивност из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България. Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с ризница душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите...
Честит слепец! Често някой нов кондуктор, изумен, че вижда все на същия час на канарата един дъртак, който маха с шапка към летящия трен, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:
- Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой вманиачен?
И селяните отговаряха нормално:
- Не бе, дядо Йоцо гледа...
* * *
Една вечер Йоцо се не върна у дома. Заранта наследник му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта. Но той го завари починал там с шапка в ръка. Йоцо беше внезапно умрял, поздравлявайки нова България...
Иван Вазов
