Чарлс Дарвин и загадката на пауновата опашка
Когато си представяте човек с отлична преценка, за какви черти на характера се сещате? Може би ви идват мислено качества като просветеност, съобразителност, храброст или самообладание. Това са все възхитителни добродетели, само че има една линия, чието място е отпред в листата, само че която бива дотолкоз подценявана, че даже си няма общоприето име.
В книгата си „ Прозорлив разум “ Джулия Гейлъф я назовава „ настройката на съгледвача – мотивацията да виждаме нещата такива, каквито са, а не такива, каквито ни се желае да бъдат “.
Благодарение на настройката на съгледвача разбираме по кое време сме в неточност, изнамираме пропуските в знанията и логиката си, подлагаме на инспекция догатките си и променяме държанието си.
Книгата включва вдъхновяващи образци, които ни оказват помощ да осмислим и да култивираме у себе си тази настройка. Ето един от тях.
Загадката на пауновата опашка
„ При типа на перо от паунова опашка всякога ми призлява! “
Чарлс Дарвин написал този ред в писмо до собствен другар през 1860 година Била минала една година от публикуването на „ Произход на типовете “ и Дарвин към този момент бил замесен в развълнуван интернационален спор по отношение на теорията му за еволюцията. Той се шегувал единствено на половина, че му става зле, щом види паунова опашка. Пауновите пера, въпреки и красиви, изглеждали като директна опасност за теорията, която ученият бил разработвал десетилетия наред и на която заложил професионалната си известност.
Според теорията на Дарвин за еволюцията посредством натурален тим характерностите, които помагали на животните да оцелеят, се предавали на идващите генерации, а характерностите, които не били от изгода за оцеляването, последователно изчезвали. Опашката на пауна е обилна и толкоз голяма, че на височина стига до метър и половина. Една такава опашка единствено би обременявала птицата с тежестта си и би затруднявала бягството ѝ от хищници, тъй че за какво еволюцията ѝ е разрешила да се появи?
Дарвин не считал, че е талантлив с пъргава и изключително аналитична мисъл. Паметта му била слаба и не успявал да наблюдава дълги математически причини. Въпреки това той вярвал, че компенсира тези свои дефекти с едно извънредно значимо качество: порива му да прозре механизмите на действителността. Откакто се помнел, той се стремял да проумее заобикалящия го свят. В битката си с стимулираното мислене той следвал принцип, който наричал „ златното предписание “:
„...когато ми попадне оповестен факт, ново наблюдаване или мисъл, които са в прорез с моите общи констатации, да ги протоколирам неотложно и всеки път, защото от опит съм открил, че такива обстоятелства и мисли доста по-лесно се изплъзват на паметта, в сравнение с удобните “.
Ето за какво, макар че опашката на пауна будела паника у него, Дарвин не спирал с опитите си да разплете загадката на съществуването ѝ. Как би могла тя да се впише в теорията за естествения тим?
За няколко години той нахвърлил очертанията на достоверен отговор. Естественият тим не бил единствената мощ, която движела еволюцията. Половият тим бил от също толкоз огромно значение. Някои особености като да вземем за пример огромна, обилна опашка били извънредно привлекателни за противоположния пол. Следователно тези особености можели да се разпространят измежду представителите на даден тип с течение на времето, защото, макар че имало риск да накърнят възможностите на животното да оцелее, те увеличавали възможностите му да се възпроизведе. Вторите можели да вземат превес над първите.
Парадоксът е, че перата, които разболявали Дарвин от терзание, в последна сметка единствено укрепили теорията му. Това не се случвало за първи път. Докато Дарвин правел изследвания за „ Произход на типовете “, той вземал под внимание всяко наблюдаване, което можел да открие и което противоречало на теорията му, като размишлявал върху него, мъчейки се да го изясни, и в следствие преработвал теорията си. Когато завършил, неговата доктрина на естествения тим била толкоз солидна и подплатена с толкоз доста доказателства, че макар гневната опозиция, която провокирала първоначално, за едно десетилетие по-голямата част от научната общественост се убедила в правотата на Дарвин.
