Магическата планина в България, която трябва да посетите
Когато се приказва за пътешестване към Северозапада, нормално първо се загатват Белоградчишките скали и пещерата Магурата. Много известни и доста посещавани. Но в близост са още много забавни и не толкоз многолюдни места, които си заслужват не просто мимолетно прекосяване, а и най-малко един дълъг уикенд. Места за настаняване, хотели и къщи за посетители има значително.
Когато се пътува от Монтана към Белоградчик, при село Боровица на север се откроява величествен скален комплекс. От селото до Белоградчик има към 10 километра. Макар и далечен, този скален феномен нормално се приема като част от комплекса на Белоградчишките скали, само че е нещо друго. За разлика от скалите с крепостта, не е всеобщо посещаван. Но е също толкоз величествен. Обявен е за естествена забележителност още през 1976 година. А в подножието му е манастирът “Света Троица " и неговата Червена църква.
Мястото е повече от мистично. Освен антично тракийско светилище, а съгласно някои келтско, тук, нависоко е и гробищният парк на селото. Всъщност в миналото то си е било в подножието на скалите, само че по-късно се е преместило на по-ниско, на към 2 километра. Името му идва от боровете, които растели в близост, както и по скалите. В наше време, след огромен пожар при започване на века, боровете са изгорели. Остава единствено името.
По пътя към огромната канара
Някъде към центъра на село Боровица има дървени табели, които указват 2 километра до манастира и 3 километра до тракийското светилище и Боров камък. Когато се види по какъв начин наподобява отклонението, всеки добре снабден екскурзиант би траял пешком. Но в лятно време, при над 35 градуса, без никаква сянка и без вода по пътя не е най-хубавата концепция.
Пътят към манастира в действителност, за огромна наша изненада, е изравнен и уголемен. Виждат се даже признаци да се оформят канавки край него. Нетипично за сходни пътища е кадърен и за разминаване, и за ниски коли. В последния му сектор е към този момент постлан със ситни бели камъчета и е безпроблемен в изсъхнало време. Край манастира има необятна поляна, където може да се спре. Защото след това пътят става елементарен горски и не е за препоръчване.
Този път в действителност би трябвало от дълго време да е асфалтиран до манастира, нещо дадено още от времето на финансовия министър Симеон Дянков, само че сега нещата са такива, каквито са.
Каменните истукани се открояват величествено и могат да бъдат следени и отсам. Иначе се продължава пешком към дола и стартира нанагорнище към основата на скалите. Самият Боров камък има внушителни размери. Висок е 113 метра, дължината е 180 метра, а широчината към 120 метра. Скалните венци и светилището в близост също са впечатляващи.
Впрочем даже и при Белоградчишките скали една разходка с АТВ, бъги, велосипед или пешком от южната им страна дава надалеч по-различен взор в съпоставяне със общоприетата туристическа панорама към и от крепостта.
Червената църква, към която се построява манастирът, е също неповторима. Нарича се по този начин, тъй като е от дялани камъни от близките червеникави скали, от които е и самият Боров камък. Вдигната е в тогавашното село през 1866 година. Твърди се, че каменарите са били българи, зидарите италианци, а зографите - незнайни руснаци. Църквата и гробищният парк до нея и до момента се употребяват от локалните поданици.
Има легенда, че църквата е вдигната върху метеор и молитвата в нея има огромна мощ. Околните скални масиви в действителност в действителност припомнят местата към мистичните манастири в Метеора в Гърция.
Неслучайно блаженопочившият патриарх Максим е направил подаяние на църквата, 3 икони, които получил за последния си рожден ден от патриарха на Румъния Даниел, грузинския патриарх Илия Втори и тогавашния президент Росен Плевнелиев.
Може да са непознато отклоняване и да са в сянката на Белорадчишките скали, само че Червената църква и Боров камък не трябва да се пропущат. Не е изключително изпитание.
Наоколо при торлаците
В тази част на Северозапада - изконна торлашка територия, има още доста места, които да се видят. Едно от тях е пещерата Венеца, над село Орешец. Обновена с пари от Европейски Съюз, въпреки и относително къса, тя към този момент е доста известно за туристите място и застига Магурата. Привлича най-много с ефектното си осветяване, сходно на значително пещери в чужбина. Отклонението за пещерата е добре обозначен, стеснен, само че асфалтиран и еднакъв път, който свършва в необятен паркинг. Оттам нататък, отново по асфалтов път, след няколкостотин метра пешком се стига до входа. Влизането е на всеки час от 9 сутринта и неразбираемо за какво даже през лятото до 16 часа. Но такова е работното време и на множеството туристически обекти в близост.
Не бива да се пропуща и село Чупрене - на 20 км от Белоградчик. То е център на една от най-малките български общини и главната му забележителност е черквата “Св. Николай ", вдигната още в 1847 година. По-късно е добавена камбанарията с часовника. Всяка година тъкмо тук се организира обичайният торлашки фестивал. Извън него селото е главен метод за преходи към хижа “Горски парадайс " и към връх Миджур - най-високия в Западна Стара планина. Това обаче не е за дилетанти и за уикенд туристи. До хижата пътеката е към 4 часа с денивелация към 900 метра - много стръмничко тук-там. До Миджур са към 9 часа с денивелация към 1500 метра. Така че добра организация с планински лидер е по-скоро наложителна.
Тук е един от най-големите естествени резервати у нас с повърхност над 1400 хектара - “Чупрене ". Създаден е през 1973 година, с цел да се опазят най-северните иглолистни гори от смърч и ела в България. Средната им възраст е над 110 години. Те заемат близо 70 на 100 от територията на резервата. Буковите гори са на 130-150 години. Известен е като едно от последните обиталища на глухар. Но е и от дребното места у нас, в които още има вълци. Може да не е като в Радичковата пиеса “Януари ", само че в обезлюдяващия Северозапад още са си там.
На към 15 километра от Белоградчик е и село Стакевци. То нашумя преди време с един пост на Илон Мъск за Белоградчишките скали. После се появиха всевъзможни мнения по какъв начин щял да пристигна у нас и даже да вечеря в гурме ресторанта в селото. Мъск няма да пристигна, не имаме вяра и всеобщо хората да изберат Стакевци за гурме вечеря.
Но разходка до мястото даже от любознание е забавно отклоняване. Има превъзходен юношески център, до който се стига по стеснен, само че асфалтиран път в края на селото. Може да се паркира на огромна поляна против него. Продължението на пътя води до Стакевския водопад Бела вода. Той е висок към 15 метра, в привлекателна горска зона. Пълноводен е пролетно време или след значителни дъждове.
Малцина обаче знаят, че тук е родната къща на професор Виден Табаков. Тя и до момента си е там, маркирана с дребна плоча. Специалистът по галактическо инженерство от университета в Синсинати е прочут повече в чужбина и доста почитан като един от хората, съдействали за програмата “Аполо " и първото кацане на човек на Луната. Както може да се чака, у нас е чужд даже за съселяните му. Така че вместо да чакаме Мъск, май е по-добре да научим за професор Табаков. А гурмето - за който може да си го разреши, написа " 24 часа ".
Когато се пътува от Монтана към Белоградчик, при село Боровица на север се откроява величествен скален комплекс. От селото до Белоградчик има към 10 километра. Макар и далечен, този скален феномен нормално се приема като част от комплекса на Белоградчишките скали, само че е нещо друго. За разлика от скалите с крепостта, не е всеобщо посещаван. Но е също толкоз величествен. Обявен е за естествена забележителност още през 1976 година. А в подножието му е манастирът “Света Троица " и неговата Червена църква.
Мястото е повече от мистично. Освен антично тракийско светилище, а съгласно някои келтско, тук, нависоко е и гробищният парк на селото. Всъщност в миналото то си е било в подножието на скалите, само че по-късно се е преместило на по-ниско, на към 2 километра. Името му идва от боровете, които растели в близост, както и по скалите. В наше време, след огромен пожар при започване на века, боровете са изгорели. Остава единствено името.
По пътя към огромната канара
Някъде към центъра на село Боровица има дървени табели, които указват 2 километра до манастира и 3 километра до тракийското светилище и Боров камък. Когато се види по какъв начин наподобява отклонението, всеки добре снабден екскурзиант би траял пешком. Но в лятно време, при над 35 градуса, без никаква сянка и без вода по пътя не е най-хубавата концепция.
Пътят към манастира в действителност, за огромна наша изненада, е изравнен и уголемен. Виждат се даже признаци да се оформят канавки край него. Нетипично за сходни пътища е кадърен и за разминаване, и за ниски коли. В последния му сектор е към този момент постлан със ситни бели камъчета и е безпроблемен в изсъхнало време. Край манастира има необятна поляна, където може да се спре. Защото след това пътят става елементарен горски и не е за препоръчване.
Този път в действителност би трябвало от дълго време да е асфалтиран до манастира, нещо дадено още от времето на финансовия министър Симеон Дянков, само че сега нещата са такива, каквито са.
Каменните истукани се открояват величествено и могат да бъдат следени и отсам. Иначе се продължава пешком към дола и стартира нанагорнище към основата на скалите. Самият Боров камък има внушителни размери. Висок е 113 метра, дължината е 180 метра, а широчината към 120 метра. Скалните венци и светилището в близост също са впечатляващи.
Впрочем даже и при Белоградчишките скали една разходка с АТВ, бъги, велосипед или пешком от южната им страна дава надалеч по-различен взор в съпоставяне със общоприетата туристическа панорама към и от крепостта.
Червената църква, към която се построява манастирът, е също неповторима. Нарича се по този начин, тъй като е от дялани камъни от близките червеникави скали, от които е и самият Боров камък. Вдигната е в тогавашното село през 1866 година. Твърди се, че каменарите са били българи, зидарите италианци, а зографите - незнайни руснаци. Църквата и гробищният парк до нея и до момента се употребяват от локалните поданици.
Има легенда, че църквата е вдигната върху метеор и молитвата в нея има огромна мощ. Околните скални масиви в действителност в действителност припомнят местата към мистичните манастири в Метеора в Гърция.
Неслучайно блаженопочившият патриарх Максим е направил подаяние на църквата, 3 икони, които получил за последния си рожден ден от патриарха на Румъния Даниел, грузинския патриарх Илия Втори и тогавашния президент Росен Плевнелиев.
Може да са непознато отклоняване и да са в сянката на Белорадчишките скали, само че Червената църква и Боров камък не трябва да се пропущат. Не е изключително изпитание.
Наоколо при торлаците
В тази част на Северозапада - изконна торлашка територия, има още доста места, които да се видят. Едно от тях е пещерата Венеца, над село Орешец. Обновена с пари от Европейски Съюз, въпреки и относително къса, тя към този момент е доста известно за туристите място и застига Магурата. Привлича най-много с ефектното си осветяване, сходно на значително пещери в чужбина. Отклонението за пещерата е добре обозначен, стеснен, само че асфалтиран и еднакъв път, който свършва в необятен паркинг. Оттам нататък, отново по асфалтов път, след няколкостотин метра пешком се стига до входа. Влизането е на всеки час от 9 сутринта и неразбираемо за какво даже през лятото до 16 часа. Но такова е работното време и на множеството туристически обекти в близост.
Не бива да се пропуща и село Чупрене - на 20 км от Белоградчик. То е център на една от най-малките български общини и главната му забележителност е черквата “Св. Николай ", вдигната още в 1847 година. По-късно е добавена камбанарията с часовника. Всяка година тъкмо тук се организира обичайният торлашки фестивал. Извън него селото е главен метод за преходи към хижа “Горски парадайс " и към връх Миджур - най-високия в Западна Стара планина. Това обаче не е за дилетанти и за уикенд туристи. До хижата пътеката е към 4 часа с денивелация към 900 метра - много стръмничко тук-там. До Миджур са към 9 часа с денивелация към 1500 метра. Така че добра организация с планински лидер е по-скоро наложителна.
Тук е един от най-големите естествени резервати у нас с повърхност над 1400 хектара - “Чупрене ". Създаден е през 1973 година, с цел да се опазят най-северните иглолистни гори от смърч и ела в България. Средната им възраст е над 110 години. Те заемат близо 70 на 100 от територията на резервата. Буковите гори са на 130-150 години. Известен е като едно от последните обиталища на глухар. Но е и от дребното места у нас, в които още има вълци. Може да не е като в Радичковата пиеса “Януари ", само че в обезлюдяващия Северозапад още са си там.
На към 15 километра от Белоградчик е и село Стакевци. То нашумя преди време с един пост на Илон Мъск за Белоградчишките скали. После се появиха всевъзможни мнения по какъв начин щял да пристигна у нас и даже да вечеря в гурме ресторанта в селото. Мъск няма да пристигна, не имаме вяра и всеобщо хората да изберат Стакевци за гурме вечеря.
Но разходка до мястото даже от любознание е забавно отклоняване. Има превъзходен юношески център, до който се стига по стеснен, само че асфалтиран път в края на селото. Може да се паркира на огромна поляна против него. Продължението на пътя води до Стакевския водопад Бела вода. Той е висок към 15 метра, в привлекателна горска зона. Пълноводен е пролетно време или след значителни дъждове.
Малцина обаче знаят, че тук е родната къща на професор Виден Табаков. Тя и до момента си е там, маркирана с дребна плоча. Специалистът по галактическо инженерство от университета в Синсинати е прочут повече в чужбина и доста почитан като един от хората, съдействали за програмата “Аполо " и първото кацане на човек на Луната. Както може да се чака, у нас е чужд даже за съселяните му. Така че вместо да чакаме Мъск, май е по-добре да научим за професор Табаков. А гурмето - за който може да си го разреши, написа " 24 часа ".
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ