&18:56:46)
Снимката, зад която стои ужасяваща история: дупка от куршум на портрета на Синиша Михайлович
Когато през юли в Музея за приложни изкуства в Белград беше тържествено открита галерия, отдадена на именития футболист Синиша Михайлович, бяха показани фотографии, измежду които и една, която притегли най-голямо внимание. Бившият футболист си отиде от този свят на днешния ден - 16 декември 2022 година
Снимка на Синиша Михайлович е изложена на галерия, а под нея е подложен надпис: – Един от най-хубавите другари на Синиша Михайлович е стрелял по негова фотография в Борово, град в Хърватия, където е роден Синиша, откакто фамилията му е напуснало града, с цел да избяга в Белград през 1991 година, когато 200 хиляди сърби са били принудени да изоставен Хърватия.
 )
Миха се завърна в Борово Село и взе това решение през декември 2015 година, откакто три следващи нощи сънуваше родното си място. В компанията на брат си Дражен и кума си, също фамозен футболист, той посети къщата си, както и учебното заведение и терена, където направи първите си стъпки във футбола.
“Под мой напън родителите ми опаковаха най-необходимото и се реалокираха в Белград. Брат ми Дражен също се причисли към нас. По-късно до нас стигна новината, че къщата ни в Борово е минирана и че някой е стрелял по моята фотография на стената. В този ужасяващ акт имаше избрана символика, посланието беше повече от ясно. Кой можеше да хвърли бомба по къщата ни? Кой и за какво стреля по моята и на Дражен фотография? Тези въпроси ме преследваха, до момента в който най-сетне не разбрах истината. Това го е направил Стипе, един от най-хубавите ми другари от детството, който възприемах като брат. Видяхме се през 2000 година в Загреб. Той пристигна в хотела и ме попита дали знам всичко. Призна ми, че е запалил къщата, само че и е избавил родителите ми. Простих му ”, написа в книгата, която Мирослав Гаврилович написа през 2012 година
 )
Михайлович мина през всичко в живота и в никакъв случай не се съобщи. Бедност, изменничество, война, нож на врата на татко му, загуба на дете, футболни несправедливости... Но все пак Синиша отново би работил както досега: “Всичко бих направил още веднъж по същия метод. Дори грешките бих повторил. Защото няма съвършени животи. Те биха били и скучни. Ако през днешния ден съм това, което съм, това е посредством и на грешките. Живях тези 50 години, както желаех ”, съобщи той в едно от интервютата, които даде преди три години.
Плака и в края на декември 2015 година, когато след цели 25 години за пръв път влезе в Борово Село, с цел да посети родната си къща. Заради сигурността си, той трябваше да се маскира и да нахлупи шапка надълбоко над очите. Миха не устоя и пред нахлуващите мемоари, на прага на дома си – заплака.
“За финален път преди 2015 година бях в Борово Село по време на споровете през 1991 година Всичко беше сринато със земята, не можех даже да се ориентирам... Помня руините на здания и машините, които правеха окопи. Птица не летеше, нямаше и кучета. Помня погледа на две десетгодишни деца, до момента в който носеха пушки. Имаха очи на мъже в тела на деца. Тъжни очи, които бяха видели всичко, с изключение на детство. Едно от тях се приближи до мен и ме попита кой съм. Често си мисля за това дете, бих желал да знам какво му се е случило. Ако войната не го е лишила, то през днешния ден е мъж. Може би има жена и деца. Надявам се, че тези деца са станали възрастни, които още веднъж са разкрили малко светлина ”, сподели Михайлович, до който бяха брат му Дражен и кумът му Мирослав Таняга.
АНДРИАНА РАНКОВИЧ
Снимка на Синиша Михайлович е изложена на галерия, а под нея е подложен надпис: – Един от най-хубавите другари на Синиша Михайлович е стрелял по негова фотография в Борово, град в Хърватия, където е роден Синиша, откакто фамилията му е напуснало града, с цел да избяга в Белград през 1991 година, когато 200 хиляди сърби са били принудени да изоставен Хърватия.
Миха се завърна в Борово Село и взе това решение през декември 2015 година, откакто три следващи нощи сънуваше родното си място. В компанията на брат си Дражен и кума си, също фамозен футболист, той посети къщата си, както и учебното заведение и терена, където направи първите си стъпки във футбола.
“Под мой напън родителите ми опаковаха най-необходимото и се реалокираха в Белград. Брат ми Дражен също се причисли към нас. По-късно до нас стигна новината, че къщата ни в Борово е минирана и че някой е стрелял по моята фотография на стената. В този ужасяващ акт имаше избрана символика, посланието беше повече от ясно. Кой можеше да хвърли бомба по къщата ни? Кой и за какво стреля по моята и на Дражен фотография? Тези въпроси ме преследваха, до момента в който най-сетне не разбрах истината. Това го е направил Стипе, един от най-хубавите ми другари от детството, който възприемах като брат. Видяхме се през 2000 година в Загреб. Той пристигна в хотела и ме попита дали знам всичко. Призна ми, че е запалил къщата, само че и е избавил родителите ми. Простих му ”, написа в книгата, която Мирослав Гаврилович написа през 2012 година
Михайлович мина през всичко в живота и в никакъв случай не се съобщи. Бедност, изменничество, война, нож на врата на татко му, загуба на дете, футболни несправедливости... Но все пак Синиша отново би работил както досега: “Всичко бих направил още веднъж по същия метод. Дори грешките бих повторил. Защото няма съвършени животи. Те биха били и скучни. Ако през днешния ден съм това, което съм, това е посредством и на грешките. Живях тези 50 години, както желаех ”, съобщи той в едно от интервютата, които даде преди три години.
Плака и в края на декември 2015 година, когато след цели 25 години за пръв път влезе в Борово Село, с цел да посети родната си къща. Заради сигурността си, той трябваше да се маскира и да нахлупи шапка надълбоко над очите. Миха не устоя и пред нахлуващите мемоари, на прага на дома си – заплака.
“За финален път преди 2015 година бях в Борово Село по време на споровете през 1991 година Всичко беше сринато със земята, не можех даже да се ориентирам... Помня руините на здания и машините, които правеха окопи. Птица не летеше, нямаше и кучета. Помня погледа на две десетгодишни деца, до момента в който носеха пушки. Имаха очи на мъже в тела на деца. Тъжни очи, които бяха видели всичко, с изключение на детство. Едно от тях се приближи до мен и ме попита кой съм. Често си мисля за това дете, бих желал да знам какво му се е случило. Ако войната не го е лишила, то през днешния ден е мъж. Може би има жена и деца. Надявам се, че тези деца са станали възрастни, които още веднъж са разкрили малко светлина ”, сподели Михайлович, до който бяха брат му Дражен и кумът му Мирослав Таняга.
АНДРИАНА РАНКОВИЧ
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ