Манията по ледените пързалки през лятото
Когато през май 1876 година първата закрита ледена пързалка във Франция отваря, настъпва безпорядък. Богатите парижани пълнят постройката, нетърпеливи да видят по какъв начин огромна купа лед може да остане замръзнала толкоз покрай лятото. След минути „ мястото беше натъпкано до задушаване и все пак хиляди дами и господа пешком и с карета не престават да идват “, написа един френски публицист за New York Times.
Сцената, която той разказва, е чиста борба. Когато към този момент не могат да влизат през вратите, гости стартират да се изкачват по скелето отвън пързалката, след което влизат през прозорците. Междувременно „ тълпите изпод не престават да обсаждат вратите “, съгласно журналиста. „ Понякога имаше боязън от произшествия и дамите бяха извеждани припаднали от тълпата. Много хора получиха контузии в ръцете и краката. “
Въпреки че манията по пързалката звучи необичайно в модерна ера, в която градове като Тампа Бей и Анахайм разполагат с професионални хокейни тимове, сходно оборудване през 19 век е толкоз непознато, че да можеш да кажеш, че си се пързалял с кънки през лятото, става знак на висок статус.
Glaciarium, 1844
Възбудата към лятната зимна пързалката стартира 30 години преди откриването й Париж. През декември 1841 година английският откривател Хенри Кирк афишира, че е основал първата по рода си синтетична ледена пързалка.
Създаденото от Кирк в действителност не е същински лед. Вместо това той се пробва да симулира чувството за лед, употребявайки композиция от материали – соли, мед, алуминий и свинска мехлем, последното от които има за цел „ да направи [пързалката] по-хлъзгава “. Когато първата пързалка, която Кирк отваря, не съумя да реализира триумф, той пробва още веднъж година и половина по-късно, този път с по-дързък маркетингов проект:
На 8 юни 1844 година на улица „ Бейкър “ в Лондон Кирк отваря Ледникът. Като идея, Ледникът е шлагер. Журналисти като Час Нап от Spirit of Times се удивяват, че изкуствената пързалка е „ невероятно да се разграничи от естествения лед “. Вестникът Niles’ National Register оповестява, че британският принц Алберт е посетил Ледника и толкоз му се зарадва, че пита дали може да си купи собствен личен. Улавяйки духа на обществото в публикацията написа още: „ не е необикновено ‘замразеното езеро’ да стане толкоз постоянно срещано в именията на заможните, като овощна градина или рибарник “.
Въпреки че Ледникът е в началото прави взрив, звездата му не свети дълго. Пресата оповестява, че известността му стихва към 1850 година, а публикация от 1893 година от Джеймс Дигби, създател на Националната асоциация по кънки в Англия, изяснява, че първичният дизайн, въпреки и любопитен в международен мащаб, не е довел до ефикасното пързаляне: „ Чувстваше се крепко под крайници, ненапълно беше в действителност като лед под кънките, само че изискваше доста сила с цел да се употребява от хората върху него “. Това и както означи Карол Ганц в „ Refrigeration: A History “, потреблението на свинска мехлем на Кирк в синтетичния му лед се оказа непривлекателно – даже и най-запалените кънкьори, „ скоро бяха отблъснати от миризливия мразовит сурогат “.
Въпреки възхода на „ фикс идея по пързалката “, пързалянето на лед не е ново за огромна част от северното полукълбо. Самите кънки за лед датират от Холандия от 15 век, където през зимата са били употребявани за превоз. Там в северните региони хората от всички класове могат да се пързалят по замръзналите езера и реки наоколо до домовете си. И въпреки всичко в по-топлия климат, където езерата не замръзват за дълги интервали от време, кънките на лед са занимание единствено на богатите. В края на 18 век в Англия, съгласно историка Мери Луиз Адамс, „ е имало приблизително 18 дни на кънки в годината “. Тези, които желаеха да се пързалят, се нуждаят от пари, с цел да пътуват до места като Швейцарските Алпи.
Докато Ледникът предлага капацитет за разпространение на спорта измежду всички в тези по-топли региони, неговите изобретатели вместо това удвояват аудиторията си от висшия клас. Когато ветеринарен доктор на име Джон Гамби възражда пързалката в Лондон през 1876 година – той употребява същото име, видимо без терзание за нарушение на авторски права – и проектира пространството да се хареса на същите аристократи, които обичаха да пътуват до Алпите.
По стените на купола си Гами рисува стенна живопис с ледници и заснежени планински върхове, с цел да имитира „ възвишените черти на алпийските планини, покрити с безконечен сняг “, съгласно история в The Observer. построено е и място, където тези, които не могат да си разрешат билет, могат да гледат.
