История от България, като за филм: Драмата с бременната и окована във вериги родилка. Шефът на видинската болница отсича „за комунисти тук място няма“
Когато през декември 1943 година в Лом се гледа огромният развой против 95 комунисти от града и околията, измежду подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — ломчанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. Тя е родена през 1915 година в оскъдно семейство на перачка и преносвач, брачна половинка е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противодържавни конспирации прокурорът й желае смъртно наказване. Защитниците обаче пламенно стачкуват: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, до момента в който са я пребивали „ великодушно “ единствено през краката.
След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година непоколебим тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която още веднъж ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.
За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 година Момичетата — към 40 в тюрменото помещение — водят другарката си в прилежащата килия — тя е по-малка, в нея са затворени „ единствено “ 12 девойки и е „ обзаведена “ — има стол!… Златка сяда на него изнемощяла от безсънната нощ, а другарките й изпращат „ делегация “ при основния надзорник с молба да узакони преместването на бременната точно в килията със стола. Вечерта благоволението е обещано и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, където прочее духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.
В мрачното, дъждовно утро на 28 август девойките се разсънват от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, само че е стискала зъби — да не безпокои другарките си. Дават й да пийне водица, само че не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд. Най-после основният надзорник се явява, цялостен отекъл, едвам отключи вътрешната врата на килията, и си потегля, ням за стоновете на родилката и за проклятията на девойките. Тогава затворничките се втурват обезверено след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „ Златка ще ражда, отведете я в болница! “ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „ Голямо знамение! “ Но това е към този момент опция за диалог. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му изясняват, че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя към този момент пищи — болките й са нетърпими.
След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с позволение от шефа на пандиза да води дамата. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната купа „ доктор “ не би трябвало да бъде изписана пред името му!) изрично отхвърля да одобри измъчената родилка: „ За затворници-комунисти място в моята болница няма! “… Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е наказана и може да не получи присъда — „ лекарят “ не желае да слуша повече и си потегля за у дома. Тогава тъмничарят Йордан — някогашен служащ, многодетен татко — стартира да моли минаващите по коридора сестри за подпомагане. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,
значи раждането е неразрешено!
В страдания и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под към този момент безсилна и да вика. Чак в среднощ две млади акушерки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите. От помощта им съвсем няма потребност — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, напълно дребничко — единствено 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в изолатора за заразно болните. Пред вратата, несъмнено, незабавно застава въоръжен жандарм.
Още на идващия ден връщат младата майка в килията й след заплашителен скандал от фашизирания „ доктор “. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два остарели чаршафа, които Цанка след това ще пере на драго сърце в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отхвърлят да дават топла вода за дребното затворниче. На това от горната страна Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, но вместо мляко детето получава натравяне и се покрива с кожни рани и обриви. Вечно гладно и неподмито, то непрекъснато плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце… Девойките отделят от залъка си, с цел да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от личните им ризи.
Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат постепенно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменимите „ компреси “ “…
През юни 1944 година Златка Евстатиева излиза от пандиза дружно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и крепко. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, само че ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на независимост!
Инфо: www.bgspomen.com
