,fit(1920:897)&format=webp)
Историята зад „Светлините на града“ на Чарли Чаплин и най-великия финален кадър в киното
Когато през 1966 година списание Life пита Чарли Чаплин кой от филмите си счита за собствен обичан, той отдава достойнството на „ Светлините на града “, преди непретенциозно да омаловажи достижението си с думите: „ Мисля, че е добре изработен. “
От премиерата си в театъра „ Лос Анджелис “ на 30 януари 1931 година насам киноманите и режисьорите дават надалеч по-ласкави оценки на този глух сантиментален филм. В него Скитникът, изигран от Чаплин, се влюбва в сляпо цветарско момиче (Вирджиния Черил), което го взема за милионер.
Когато през 1952 година английският кино институт разгласява първия си фамозен лист на най-великите филми на всички времена, „ Светлините на града “ заема второто място дружно с различен филм на Чаплин – „ Треска за злато “ от 1925. Режисьорите Стенли Кубрик, Орсън Уелс и Андрей Тарковски го показват като един от обичаните си филми, а сценаристът на The Night of the Hunter Джеймс Ейджи написа, че той съдържа „ най-великата актьорска игра и най-висшия миг в историята на киното “.
Въпросният миг идва в самия завършек на „ Светлините на града “, написа BBC. Най-сетне Скитникът се събира с цветарката. Тя е възстановила зрението си, а основният воин я гледа с любов. Постепенно дисплеят почернява.
Това е кадър с такава непорочност на страстта и елементарна, пронизваща деликатност, че постоянно е представен като най-великия край в историята на киното. В 95-те години от излизането на „ Светлините на града “ насам безчет филми са се опитвали да възпроизведат неговата фина поетика и брилянтната актьорска игра.
Години на креативен труд и страдалчество стоят зад този заключителен миг. Той е толкоз въздействащ, тъй като цялото деяние на кино лентата до този миг е построено по този начин, че да ни приготви за него. След като Скитникът научава, че момичето ще бъде изгонено от жилището си, той стартира работа като чистач на улици, след това като боксьор. В последна сметка получава пари от пийнал милионер, който го не помни, когато изтрезнее – и го упреква в кражба. Точно преди Скитникът да бъде задържан, той дава парите на момичето. Тя съумява да заплати наема си и да посети доктор, който лекува слепотата ѝ.
Месеци по-късно, когато Скитникът излиза от пандиза, той открива, че тя към този момент вижда и ръководи личен, доста сполучлив магазин за цветя. Раздърпаният Скитник се появява пред него. Когато тя най-накрая го разпознава, по лицето ѝ се появява израз на дълбока любов. Той ѝ се усмихва – и филмът свършва.
„ Беше толкоз чисто “
Чарлс Марланд, създател на книгата BFI Classics, отдадена на „ Светлините на града “, счита финалната сцена за окончателното доказателство за майсторството на Чаплин като режисьор. „ Той знаеше по какъв начин да кадрира, с цел да усили прочувствения резултат. Камерата минава от междинен към непосредствен проект “, показва той пред BBC и напомня, че Чаплин е казвал, че употребява далечни фрагменти за комедия и близки за покруса и драма. „ Има и музиката – тя е комплицирана, прочувствена и провокира интелектуална реакция. “
Всичко това би било без значение, в случай че не бяха осъществяванията на Чаплин и Черил, която по изумителен метод прави своя дебют точно в този филм. След като снимат няколко дубъла на последните подиуми, Чаплин почувствал, че прекаляват – преиграват, пресилват страстта, споделя Марланд. Затова решил Скитникът просто да я гледа с по-голяма активност. По думите на Марланд, Чаплин описал снимането по този начин: „ Беше красиво чувство да не играеш. Да стоиш отвън себе си. Ключът беше леката несръчност, насладата от срещата, извинението без прочувственост. Скитникът следи и се чуди какво ли мисли тя. Беше толкоз чисто. “
Години след премиерата на „ Светлините на града “, Вирджиния Черил споделя пред биографа Джефри Ванс любопитен подробност: въпреки Чаплин нормално да имал суха кожа, сега на снимане на финалната сцена дланта му ненадейно се овлажнила. Според Ванс това е било явен знак за надълбоко неспокойствие. Той разяснява, че в този дубъл актрисата е постигнала тъкмо онази откровеност, която Чаплин е търсил като режисьор. Това го е раздрусало толкоз мощно, че той е спрял просто да „ играе “ ролята и е реагирал със същата неподправена страст, която би изпитал и самият му воин.
Една от основните аргументи „ Светлините на града “ да продължава да резонира през десетилетията е решението на Чаплин да отреже сцената, преди да получим финален край. Романтиците ще упорстват, че макар външния му тип и бедността му, цветарката приема Скитника поради това, което е направил за нея. Но други считат, че няма късмет тя да тръгне с него към метафоричния залез.
„ Аз не мисля, че това е сантиментално “, признава Ванс. „ Виждаме суетата ѝ, когато зрението ѝ се връща. Тя се гледа в огледалото, оправя косата си. Разочарована е, че богатият мъж не е той. Когато за първи път вижда Скитника, тя се смее и му дава пари от страдание. “ Чаплиновото осъществяване в тези последни мигове, преминаващо от наслада към боязън, позор и неспокойствие, е толкоз многопластово и тънко, че оставя на фена да реши какво следва.
Най-добрият заключителен кадър?
Разбира се, има доста кандидати за купата „ най-велик заключителен кадър в историята на киното “. Тук попадат Статуята на свободата в „ Планетата на маймуните “, моментът на просветление в „ Абсолвентът “, замръзналият кадър в „ Буч Касиди и Сънданс Кид “, затварящата се врата в „ Кръстникът “ или именитата крайна имитация на Норма Дезмънд в „ Булевардът на залеза “. Но нито един от тях не е бил подправен и заимстван в киното толкоз постоянно, колкото финалния миг в „ Светлините на града “.
Филми като „ 400-те удара “, „ Това е Англия “, „ Не казвай довиждане “ и „ Лунна светлина “ дължат доста на Чаплин, защото всички те приключват с герои, гледащи право в камерата. При някои заглавия почитта е още по-директна. „ Манхатън “ на Уди Алън (1979) завършва с кадър, в който героят му се усмихва тъжно на младата си другарка Трейси, откакто тя удостоверява, че отпътува за Лондон за половин година. Година по-късно „ Дългият добър петък “ демонстрира по какъв начин гангстерът на Боб Хоскинс минава през цяла палитра от страсти, осъзнавайки, че е попаднал в капан на убийци от ИРА и гибелта му е неизбежна.
Дори финалът на анимационния „ Таласъми ООД “ намигва към „ Светлините на града “. Вместо да ни покаже срещата сред Съли и Бу, фенът просто вижда по какъв начин той отваря вратата ѝ, чува я да споделя „ Кити! “ и се усмихва.
Както постоянно се случва, точно краткостта прави тези моменти толкоз мощни. Но с цел да бъдат основани, са нужни часове творчество, умения и гений – както и хиляди, а от време на време милиони долари. Това важи в особена степен за „ Светлините на града “. Филмът освен е най-скъпият на Чаплин – с бюджет от 1,5 млн. $ (около 30 млн. днес) – само че и му лишава години работа, фотоси и опасения дали ще оправдае големите упования.
Сложността на простотата
Когато камерите стартират да снимат на 27 декември 1928 година, Чаплин е най-известният човек в света. Той се е издигнал от лондонска бедност до милионер с цялостен креативен надзор над филмите си. Дотолкова, че макар появяването на първия говорещ филм „ Джаз артистът “ 14 месеца по-рано и спада на интереса към нямото кино, Чаплин упорства „ Светлините на града “ да няма нито една имитация.
„ Скитникът беше създание от нямото кино “, разяснява Ванс. „ Но Чаплин знаеше, че би трябвало да направи идеален филм – това беше единственият метод публиката да одобри глух филм. “ Затова той прекарва година в подготовка, а фотосите не престават чак до септември 1930 година
Първата среща сред Скитника и цветарката – в която тя го бърка с милионер – тормози Чаплин толкоз мощно, че сцената влиза в Книгата на върховете на Гинес за най-вече повторения: той я снима 342 пъти. Усилията си костват – „ Светлините на града “ печели три пъти бюджета си и получава възторжени рецензии, а репутацията му единствено пораства.
Десетилетия по-късно, макар сатиричната заостреност на „ Модерни времена “, мощния край на „ Великият деспот “ и емблематичните подиуми в „ Треска за злато “, „ Светлините на града “ остава най-обичаният и вечен филм на Чаплин. „ Подобно на романите на Дикенс и пиесите на Шекспир, филмите на Чаплин ту излизат от мода, ту още веднъж са настоящи “, отбелязва Ванс. „ Но хубостта на „ Светлините на града “ се крие в неговата елементарност. А Чаплин съзнаваше, че да постигнеш елементарност е извънредно мъчно. “
Силата и поезията на „ Светлините на града “ най-добре се съдържат в последния му облик – Скитникът, който с вяра се усмихва и мечтае за по-светло бъдеще. Почти 100 години и десетки хиляди говорещи филми по-късно нито един край не е съумял да го надмине. „ Ето за какво Чаплин беше талант “, обобщава Ванс. „ Затова беше в лична категория. “
От премиерата си в театъра „ Лос Анджелис “ на 30 януари 1931 година насам киноманите и режисьорите дават надалеч по-ласкави оценки на този глух сантиментален филм. В него Скитникът, изигран от Чаплин, се влюбва в сляпо цветарско момиче (Вирджиния Черил), което го взема за милионер.
Когато през 1952 година английският кино институт разгласява първия си фамозен лист на най-великите филми на всички времена, „ Светлините на града “ заема второто място дружно с различен филм на Чаплин – „ Треска за злато “ от 1925. Режисьорите Стенли Кубрик, Орсън Уелс и Андрей Тарковски го показват като един от обичаните си филми, а сценаристът на The Night of the Hunter Джеймс Ейджи написа, че той съдържа „ най-великата актьорска игра и най-висшия миг в историята на киното “.
Въпросният миг идва в самия завършек на „ Светлините на града “, написа BBC. Най-сетне Скитникът се събира с цветарката. Тя е възстановила зрението си, а основният воин я гледа с любов. Постепенно дисплеят почернява.
Това е кадър с такава непорочност на страстта и елементарна, пронизваща деликатност, че постоянно е представен като най-великия край в историята на киното. В 95-те години от излизането на „ Светлините на града “ насам безчет филми са се опитвали да възпроизведат неговата фина поетика и брилянтната актьорска игра.
Години на креативен труд и страдалчество стоят зад този заключителен миг. Той е толкоз въздействащ, тъй като цялото деяние на кино лентата до този миг е построено по този начин, че да ни приготви за него. След като Скитникът научава, че момичето ще бъде изгонено от жилището си, той стартира работа като чистач на улици, след това като боксьор. В последна сметка получава пари от пийнал милионер, който го не помни, когато изтрезнее – и го упреква в кражба. Точно преди Скитникът да бъде задържан, той дава парите на момичето. Тя съумява да заплати наема си и да посети доктор, който лекува слепотата ѝ.
Месеци по-късно, когато Скитникът излиза от пандиза, той открива, че тя към този момент вижда и ръководи личен, доста сполучлив магазин за цветя. Раздърпаният Скитник се появява пред него. Когато тя най-накрая го разпознава, по лицето ѝ се появява израз на дълбока любов. Той ѝ се усмихва – и филмът свършва.
„ Беше толкоз чисто “
Чарлс Марланд, създател на книгата BFI Classics, отдадена на „ Светлините на града “, счита финалната сцена за окончателното доказателство за майсторството на Чаплин като режисьор. „ Той знаеше по какъв начин да кадрира, с цел да усили прочувствения резултат. Камерата минава от междинен към непосредствен проект “, показва той пред BBC и напомня, че Чаплин е казвал, че употребява далечни фрагменти за комедия и близки за покруса и драма. „ Има и музиката – тя е комплицирана, прочувствена и провокира интелектуална реакция. “
Всичко това би било без значение, в случай че не бяха осъществяванията на Чаплин и Черил, която по изумителен метод прави своя дебют точно в този филм. След като снимат няколко дубъла на последните подиуми, Чаплин почувствал, че прекаляват – преиграват, пресилват страстта, споделя Марланд. Затова решил Скитникът просто да я гледа с по-голяма активност. По думите на Марланд, Чаплин описал снимането по този начин: „ Беше красиво чувство да не играеш. Да стоиш отвън себе си. Ключът беше леката несръчност, насладата от срещата, извинението без прочувственост. Скитникът следи и се чуди какво ли мисли тя. Беше толкоз чисто. “
Години след премиерата на „ Светлините на града “, Вирджиния Черил споделя пред биографа Джефри Ванс любопитен подробност: въпреки Чаплин нормално да имал суха кожа, сега на снимане на финалната сцена дланта му ненадейно се овлажнила. Според Ванс това е било явен знак за надълбоко неспокойствие. Той разяснява, че в този дубъл актрисата е постигнала тъкмо онази откровеност, която Чаплин е търсил като режисьор. Това го е раздрусало толкоз мощно, че той е спрял просто да „ играе “ ролята и е реагирал със същата неподправена страст, която би изпитал и самият му воин.
Една от основните аргументи „ Светлините на града “ да продължава да резонира през десетилетията е решението на Чаплин да отреже сцената, преди да получим финален край. Романтиците ще упорстват, че макар външния му тип и бедността му, цветарката приема Скитника поради това, което е направил за нея. Но други считат, че няма късмет тя да тръгне с него към метафоричния залез.
„ Аз не мисля, че това е сантиментално “, признава Ванс. „ Виждаме суетата ѝ, когато зрението ѝ се връща. Тя се гледа в огледалото, оправя косата си. Разочарована е, че богатият мъж не е той. Когато за първи път вижда Скитника, тя се смее и му дава пари от страдание. “ Чаплиновото осъществяване в тези последни мигове, преминаващо от наслада към боязън, позор и неспокойствие, е толкоз многопластово и тънко, че оставя на фена да реши какво следва.
Най-добрият заключителен кадър?
Разбира се, има доста кандидати за купата „ най-велик заключителен кадър в историята на киното “. Тук попадат Статуята на свободата в „ Планетата на маймуните “, моментът на просветление в „ Абсолвентът “, замръзналият кадър в „ Буч Касиди и Сънданс Кид “, затварящата се врата в „ Кръстникът “ или именитата крайна имитация на Норма Дезмънд в „ Булевардът на залеза “. Но нито един от тях не е бил подправен и заимстван в киното толкоз постоянно, колкото финалния миг в „ Светлините на града “.
Филми като „ 400-те удара “, „ Това е Англия “, „ Не казвай довиждане “ и „ Лунна светлина “ дължат доста на Чаплин, защото всички те приключват с герои, гледащи право в камерата. При някои заглавия почитта е още по-директна. „ Манхатън “ на Уди Алън (1979) завършва с кадър, в който героят му се усмихва тъжно на младата си другарка Трейси, откакто тя удостоверява, че отпътува за Лондон за половин година. Година по-късно „ Дългият добър петък “ демонстрира по какъв начин гангстерът на Боб Хоскинс минава през цяла палитра от страсти, осъзнавайки, че е попаднал в капан на убийци от ИРА и гибелта му е неизбежна.
Дори финалът на анимационния „ Таласъми ООД “ намигва към „ Светлините на града “. Вместо да ни покаже срещата сред Съли и Бу, фенът просто вижда по какъв начин той отваря вратата ѝ, чува я да споделя „ Кити! “ и се усмихва.
Както постоянно се случва, точно краткостта прави тези моменти толкоз мощни. Но с цел да бъдат основани, са нужни часове творчество, умения и гений – както и хиляди, а от време на време милиони долари. Това важи в особена степен за „ Светлините на града “. Филмът освен е най-скъпият на Чаплин – с бюджет от 1,5 млн. $ (около 30 млн. днес) – само че и му лишава години работа, фотоси и опасения дали ще оправдае големите упования.
Сложността на простотата
Когато камерите стартират да снимат на 27 декември 1928 година, Чаплин е най-известният човек в света. Той се е издигнал от лондонска бедност до милионер с цялостен креативен надзор над филмите си. Дотолкова, че макар появяването на първия говорещ филм „ Джаз артистът “ 14 месеца по-рано и спада на интереса към нямото кино, Чаплин упорства „ Светлините на града “ да няма нито една имитация.
„ Скитникът беше създание от нямото кино “, разяснява Ванс. „ Но Чаплин знаеше, че би трябвало да направи идеален филм – това беше единственият метод публиката да одобри глух филм. “ Затова той прекарва година в подготовка, а фотосите не престават чак до септември 1930 година
Първата среща сред Скитника и цветарката – в която тя го бърка с милионер – тормози Чаплин толкоз мощно, че сцената влиза в Книгата на върховете на Гинес за най-вече повторения: той я снима 342 пъти. Усилията си костват – „ Светлините на града “ печели три пъти бюджета си и получава възторжени рецензии, а репутацията му единствено пораства.
Десетилетия по-късно, макар сатиричната заостреност на „ Модерни времена “, мощния край на „ Великият деспот “ и емблематичните подиуми в „ Треска за злато “, „ Светлините на града “ остава най-обичаният и вечен филм на Чаплин. „ Подобно на романите на Дикенс и пиесите на Шекспир, филмите на Чаплин ту излизат от мода, ту още веднъж са настоящи “, отбелязва Ванс. „ Но хубостта на „ Светлините на града “ се крие в неговата елементарност. А Чаплин съзнаваше, че да постигнеш елементарност е извънредно мъчно. “
Силата и поезията на „ Светлините на града “ най-добре се съдържат в последния му облик – Скитникът, който с вяра се усмихва и мечтае за по-светло бъдеще. Почти 100 години и десетки хиляди говорещи филми по-късно нито един край не е съумял да го надмине. „ Ето за какво Чаплин беше талант “, обобщава Ванс. „ Затова беше в лична категория. “
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ