Когато предприемаш едно и също действие, защо очакваш различен резултат?

Когато предприемаш едно и също деяние, за какво очакваш друг резултат? Този въпрос, основан на законите на Нютон, непрекъснато ми се върти в главата всякога, щом тръгне митинг за нещо – без значение дали за отбраната на някоя градинка, плаж, поради настояването за правдивост след следващото чутовно решение на правосъдната система или тъй като отново желаеме смяна на системата.
Вчера сутринта слушах по какъв начин шефът на Столична дирекция на вътрешните работи основен комисар Георги Хаджиев попита медиите дали утвърждават дейности като това, в което упрекват някогашния народен представител от Национална движение „Симеон Втори" Минчо Спасов и още двама души – спешно прекъсване на метрото. Не, персонално аз не утвърждавам. Обаче не утвърждавам и Ахмед Доган да се разполага на публичен тил както му скимне – казусът " Росенец ". Такива случки, които в България се множат като РНК на ковид, мога да изреждам доста. Но най-важното е следното – не утвърждавам да се пишат закони, които сякаш да важат за всички, само че за някои да са доста комфортни да лежат блажено цялостен живот върху гърба на всички други!
Обаче, като не го утвърждавам, отново по същите тези закони мога единствено да вървя да крещя " Оставка ", да подвигам звук, някоя сценка да разиграя, в случай че съм по-артистичен. Така беше при кабинета " Орешарски " 1 година. Орешарски не подаде оставка 1 година и си отиде чак когато Движение за права и свободи реши. И Движение за права и свободи реши не тъй като внезапно закупи сериозен взор, а тъй като нещата към " Южен поток " се развиха доста неприятно за техните упоритости.
Така стигаме до същината на въпроса – стачкувам спокойно против ВСИЧКО ТОВА, ОПИСАНО ТУК, само че не ме чуват. Извършвам едно деяние, което е признато в развитите демокрации като лакмус за всеки ръководещ и което води до смяна в ръководството. В България това деяние не води до смяна, в случай че няма някакъв различен тип напън, най-често външен. А сякаш демокрацията по този начин се изграждала – с правото на митинг.
И тогава задавам въпроса, в това число на служителите на реда като комисар Хаджиев – какво да направя аз и всички като мен, на които им писна от неистини, двуличие, непросветеност, корупция, връзкарство и живот, учреден на това, та да ни чуят тези, които ръководят и настойчиво не чуват и не слушат? Какво да направя, че да подейства и да проумеят, че са изгубили всяка допустима капчица доверие т.е. следва да си вървят мигновено и в никакъв случай не се връщат? И за какво аз или другите протестиращи би трябвало постоянно да действаме на база правила, морал и закон, а насреща да не е по този начин и да си стои все по този начин?
Автор: Ивайло Ачев