Тамплиери завинаги – част 2
Когато португалският крал дон Диниш (за разлика от Испания, в Португалия единствено членовете на кралски родове носят купата „ дон “) получил папското разпореждане за арестуване на тамплиерите, може да се каже, че се озовал в небрано лозе.
Проблемът бил не просто сериозен – а напряко пагубен.
Причината се състояла в това, че Орденът на тамплиерите има голяма заслуга за основаването на португалската страна през 1139 година Нейният създател – крал Афонсу Енрикеш, още като испански граф бил видна фигура измежду членовете на Ордена на Иберийския полуостров.
крал Афонсу Енрикеш
По-късно, през 1144 година, той става и негов пръв магистър по тези земи. Именно тамплиерите се трансформират в основна ударна мощ на новата португалска войска. Освен това, те строели крепости, завоювали територии, охранявали границите, помагали в административната активност.
Затова, когато през 1307 година кралят дон Диниш получил разпореждане да разтури Ордена и да хвърли тамплиерите в тъмниците, незабавно схванал: това означавало завършек на страната. Кастилците непрекъснато надничали през границата, а арабите – изхвърлени от португалските земи единствено преди петдесетина години, можели да прецапат морето незабавно, щом схванат, че Португалия просто е останала без войска.
Но пък и да се опълчи на папата било немислимо. Това заплашвало с отделяне от Църквата – което, заради голямата папска власт в католическия свят, просто означавало да остане без корона.
В тази обстановка дон Диниш направил най-умното, което можело да се предприеме.
Започнал да протака.
дон Диниш
Протакането траяло 12 години. През това време умрели и френският крал Филип ІV Хубави, и папа Климент V. А договарянията сред дон Диниш и новия папа – Йоан ХХІІ, все продължавали. Така или другояче, дистанцията сред Лисабон и Рим е над 2500 километра. Както и да го мислиш – най-малко 3 месеца. В едната посока. Още толкоз – в другата. Така две писма пътуват година. Става дума не за препускащи куриери на запенени коне – а за велможи и кардинали с файтони и тежки свити от благородници, които се нуждаели от почивки по пътя, храна, развлечения…
Най-накрая, през 1319 година, излаз от обстановката бил открит. Той се състоял в следното: Орденът на тамплиерите на територията на Португалското кралство бил разрушен в съотвествие с папските заповеди – и по този начин те били спазени.
Но същия ден била основана нова организация – Орден на Христос. В него влезнали всички тамплиери със замъците, благосъстоянията, парцелите, сержантите, прислужниците, конете и всичкото друго имущество.
Казано по-простичко: Орденът на тамплиерите бил преименуван на Орден на Христос.
Вметнато в скоби и с лека усмивка: в случай че се вгледаме в най-новата история, виждаме, че практиката на някои политически партии в Източна Европа след 1989 година, които смениха названията си, надалеч не е първата от този жанр. Миналото постоянно сервира услужливо своя опит…
На пръв взор, по този начин историята би трябвало да завърши. Край на Ордена на тамплиерите.
Но, вместо това, тя става все по-интересна.
Защото Орденът на Христос, наследявайки мощта, благосъстоянията и въздействието на тамплиерите, става (или, по-точно казано: остава) основната проведена мощ на кралство Португалия. Именно неговите рицари възнамеряват, провеждат и осъществят едно от най-забележителните събития в историята на човечеството – Великите географски открития.
Инфантът Енрике (или, както неопределено цитират името му – принц Хенрих Мореплавателят) е Велик магистър на Ордена на Христос.
Мореплавателите, които описвали западния бряг на Африка, откривателят на нос Добра вяра Бартоломеу Диаш, откривателят на морския път за Индия Вашку да Гама, завоевателят на Гоа и Малака херцог Албукерке – всички те са рицари на Ордена на Христос.
А кръстовете по платната на португалските каравели, които сме виждали по илюстрации и филми, не се поставяли там за бижу. Това е просто вид на емблемата на тогавашните тамплиери, наследена от Ордена на Христос.
