Когато пламне гората, те тръгват първи. Без излишни думи, без

Когато пламне гората, те потеглят първи. Без непотребни думи, без гаранции, че ще се върнат. Те не желаят да са герои, а единствено да имат естествени условия, помощни средства и техника за работа. В една от страниците си във Facebook български пожарникари разказват  за нечовешките условия, в които работят. Това не е роман за подвиг, а за всекидневието на хора, които се борят с огъня въоръжени с религия, воля и техника от предишния век.
Прочетете още
Природата ни дава знак – всяко лято пламъците идват по-рано, остават по-дълго и унищожават повече. Температурите няма да паднат, а пожарите към този момент не са изключение, а причинност. Държавата би трябвало да вземе незабавни ограничения – да подсигури хората, които избавят живот, земя и домове. Мнозина към този момент направиха обикновеното пресмятане, че в договорът " Боташ " към този момент са потънали не един, не два, а цели 4 самолета, с които могат да бъдат гасени пожари.

Европа гаси с дронове с термални датчици и самолети – България още чака. България няма нито един противопожарен вертолет/самолет. Нямаме мобилни командни центрове. Нямаме патрулиращи AI дронове, които виждат пламъка, преди той да се разгори.

България не разполага с амфибийна авиация. Няма самолети, които да събират вода от язовири, езера или морето. Няма интегрирана дронова система за ранно предизвестие. Няма и задоволително потенциал за самостоятелна реакция при огромни рецесии. И отново сме неподготвени.

Вече втора година България желае помощ от Европейския съюз по линия на интернационалното съдействие. Политици, в това число и президентът Радев сменят разказа според от политическата обстановка. През септември температурите падат и казусът остава настрана от публичното внимание, тъй като държавниците ни стартират да се стягат за следващите предварителни избори. И по този начин до идващото лято, и до идващите пожари. При които шефовете на пожарните служби всяка заран са онлайн в ефир и се пробват да спестят тъжната истина на следващия министър на вътрешните работи. Само, че всичко си има граници. 

Ето и разказът на пожарникарите на страницата на Фондация " Общество и сигурност " със фотоси на Силва Тонева. 

Понякога крачиш из гората, в огън и пушек, с облекло, което е дарено от канадски или шведски сътрудници.

На гърба ти написа непознато име, а срокът на валидност на оборудването е изминал най-малко преди пет години. Потта ти попива в непознати облекла, а ти се молиш, до момента в който работиш – да не стане по-лошо, да не се усили вятъра, да не смени посоката или да не се случи случай, при който да пострадаш ти или някой твой сътрудник.

Работим по 24 часа без спиране.

Без вода, без храна, без тоалетна, без време да си поемеш мирис. После — 24 часа „ отмора “, тъй като в този момент режимът е изменен, в която просто се опитваш да си върнеш разсъдъка, и още веднъж в огъня. Защото няма техника. Защото има единствено хора. Ние сме тези, които се изправяме против огъня. Сами.

Имаме ЗИЛ-ове на по над 40 години.

Ръждясали, на доизживяване. Но са единствените, които стигат до планините. Ремонтираме ги сами. С пари от джоба. Защото знаем, че в случай че се счупят — различен няма да пристигна, тъй като не може да се качи.

А ние идваме. Винаги.

Двама души с една пожарна към пламъци, които биха изплашили и десетки. Без маски с филтър. Без огнеупорни балаклави. Без профилирани ръкавици, без колани за горски пожари. Нямаме даже техника за почистване на сухата трева. С кирко-брадви режем просеки. Като преди 100 години.

И знаете ли кое боли най-вече?

Не че е мъчно. Не че е ужасно. Свиква се.

Боли, когато знаеш, че можеш да спасиш повече — само че не ти е обещано.

Че техниката може да откаже всеки миг. Че в случай че сътрудниците от Европа не дойдат, оставаме сами. И отново ще отидем. Защото някой би трябвало да спре огъня, преди да стигне до хората. До домовете им. До горите, които повече няма да ги има.

Не желаеме овации.

Не желаеме медали.

Просто желаеме, като тръгнем на пожар, да можем да разчитаме на оборудването си.

Да имаме най-малко втори комплект облекла. Да имаме вода. Да имаме въздух.

Да не мислим, че камионът може да ни остави в нищото.

Искаме, когато някой подаде сигнал за пожар, да не потеглят двама души с една пожарна, а шестима с две. Да сме готови. Не да се молим, а да действаме.

Искам България да има летателна техника за гасене.

Не за мен, а за идващия, който ще се качи в планината, с цел да спре огъня.

Защото, в случай че Европа стартира да гори и не може да ни помогне, ние ще сме сами. А огънят няма да чака.

Иска ми се да не сме герои.

Да сме просто пожарникари, експерти — с екипировка, образование и техника, която не те предава.

Герои ставаме, когато всичко липсва и все пак влизаш в огъня. Защото в случай че не влезеш — стихията лишава всичко, даже човешки животи. И влизаш в огъня, тъй като знаеш, че няма никой различен и се надяваш да извадиш шанс и да се прибереш при околните си.

Ние ще продължим.

Но от време на време си мисля:

Колко още ще можем?