Слави Трифонов и математиката на коронавируса: Истерията ми е по-добра от истерията ти
Когато неексперти приказват по експертни тематики, става смешно и тъжно съгласно това какъв брой значими са тематиките за публичния живот. Но когато специалисти по дадена тематика приказват отвън нея и изключително когато засягат кардинално битието ни, тогава също може да стане смешно и тъжно.
Вчера математикът и преподавател Петър Велков нагледно казано опита да срине - че е значимо не просто да живееш, а по какъв начин живееш. Така я разбирам аз. Не по този начин я разбра Велков, съгласно който това е популизъм и такива позиции довели до толкоз гибел по света.
Съжалявам, господин Велков, не съм склонен. Не съм склонен, че един математически модел съставлява живота в цялостната му целокупност! Не съм склонен, че го предствляват и няколко модела. Единственото, с което съм склонен, е следното – животът е цялост от толкоз доста математически модели, че хората още не са разбрали даже какъв брой тъкмо, какво остава да ги проумеят! Хората не са разбрали математиката на живота и доста още ще им би трябвало да я схванат!
Без да се смятам за специалист по живота, знам едно – гибелта е неизменима част от него! И индивидът, за разлика от животните, в действителност има една огромна привилегия – да си избере по какъв начин да почине! Само че този избор действително не е умишлен и никой не го приема, изключително когато се носи директна отговорност.
Наскоро японският футуролог доста просто за тази пандемия – вирусът ни сподели по какъв начин тъкмо живеем, какъв живот водим! Обобщи го със следните думи: Най-неприятната истина е, че сте прекомерно дебели!
Преди някой да скочи какъв тъкмо е Кавагучи, да кажа – футуролози са хората, които се занимават с проучване на това по какъв начин би изглеждало бъдещето ни. Тоест – специалисти по живота! Не че това значи цялостна гаранция, само че даже и в математиката 2 плюс 2 не всеки път е 4. Г-н Велков самичък може да каже какъв брой от първичните математически модели за развиването на ковид и смъртността излязоха правилни и какъв брой – не! Защото аз помня едни модели с десетки и стотици милиони умрели и то единствено в една-две страни.
В живота една от дребното цялостни гаранции е гибелта – това е ситуацията! И в случай че прекараме всеки ден от живота си в безумен блян да победим гибелта с цената на всичко, да се опасяваме непрекъснато от нея, няма да остане време да живеем. Именно когато живеем, побеждаваме гибелта – когато съумяваме да живеем, с цел да оставим нещо след себе си. Ние би трябвало да сме виновни, да почитаме другите и техния избор, стига да не пречи сериозно на нашия, да можем да живеем в съгласие – другояче просто не можем да живеем, като по този начин дадем късмет на всеки да остави нещо след себе си. Само че до момента в човешката история не е имало нито един момент даже, в който безусловно всеки да почита и зачита другите.
Обобщено – животът не може да е единствено стремежът да ядем. Животът е да се живее, с цел да оставиш след себе си нещо, което да помогне на идващите да живеят по-добре. Но който се стреми единствено да яде, не живее. Съвременният свят прекалено много взе да яде – по тази причина и в този момент заплаща толкоз. А когато успеем да разбираем математиката на живота, може да имаме искания да не плащаме константата на уравнението – гибелта!
Днес се пазим неистово от ковид - значимо е, би трябвало да се пазим. Но няма по какъв начин да се опазим на 100%, до момента в който разберем на 100% какъв е този вирус и по какъв начин да го лекуваме - тъй като нямаме толкоз време, че да издържим физически и душевен в изолираност. И за какво не се пазехме със същия жар от войни, от апетит, за какво не споделяхме с тези, които нямаха колкото нас, с цел да не би трябвало да ядат прилепи и природата да ни го върне? Модели за какво не начертахме, ограничения за какво не взехме? Защото не ни беше в задния двор, нали?! По-важното – за какво продължаваме да не вземаме ограничения, да не се опитваме даже? Защо в действителност нямаме мярка? Липсата на мярка в живота, а не налагането на ограничения, когато рецесията ни тресне по главата, е това, което ни пречи да живеем. И все по-често си мисля, че мярката е по средата – сред Слави Трифонов и Петър Велков. А вие?
п.п. Още не съм чувал за пандемия, която да няма край. Но стигнахме до такава степен, че желаеме всяко неприятно нещо мигновено да свършва, в случай че въобще ще стартира - е, не е по този начин в живота.
Автор: Ивайло Ачев
Вчера математикът и преподавател Петър Велков нагледно казано опита да срине - че е значимо не просто да живееш, а по какъв начин живееш. Така я разбирам аз. Не по този начин я разбра Велков, съгласно който това е популизъм и такива позиции довели до толкоз гибел по света.
Съжалявам, господин Велков, не съм склонен. Не съм склонен, че един математически модел съставлява живота в цялостната му целокупност! Не съм склонен, че го предствляват и няколко модела. Единственото, с което съм склонен, е следното – животът е цялост от толкоз доста математически модели, че хората още не са разбрали даже какъв брой тъкмо, какво остава да ги проумеят! Хората не са разбрали математиката на живота и доста още ще им би трябвало да я схванат!
Без да се смятам за специалист по живота, знам едно – гибелта е неизменима част от него! И индивидът, за разлика от животните, в действителност има една огромна привилегия – да си избере по какъв начин да почине! Само че този избор действително не е умишлен и никой не го приема, изключително когато се носи директна отговорност.
Наскоро японският футуролог доста просто за тази пандемия – вирусът ни сподели по какъв начин тъкмо живеем, какъв живот водим! Обобщи го със следните думи: Най-неприятната истина е, че сте прекомерно дебели!
Преди някой да скочи какъв тъкмо е Кавагучи, да кажа – футуролози са хората, които се занимават с проучване на това по какъв начин би изглеждало бъдещето ни. Тоест – специалисти по живота! Не че това значи цялостна гаранция, само че даже и в математиката 2 плюс 2 не всеки път е 4. Г-н Велков самичък може да каже какъв брой от първичните математически модели за развиването на ковид и смъртността излязоха правилни и какъв брой – не! Защото аз помня едни модели с десетки и стотици милиони умрели и то единствено в една-две страни.
В живота една от дребното цялостни гаранции е гибелта – това е ситуацията! И в случай че прекараме всеки ден от живота си в безумен блян да победим гибелта с цената на всичко, да се опасяваме непрекъснато от нея, няма да остане време да живеем. Именно когато живеем, побеждаваме гибелта – когато съумяваме да живеем, с цел да оставим нещо след себе си. Ние би трябвало да сме виновни, да почитаме другите и техния избор, стига да не пречи сериозно на нашия, да можем да живеем в съгласие – другояче просто не можем да живеем, като по този начин дадем късмет на всеки да остави нещо след себе си. Само че до момента в човешката история не е имало нито един момент даже, в който безусловно всеки да почита и зачита другите.
Обобщено – животът не може да е единствено стремежът да ядем. Животът е да се живее, с цел да оставиш след себе си нещо, което да помогне на идващите да живеят по-добре. Но който се стреми единствено да яде, не живее. Съвременният свят прекалено много взе да яде – по тази причина и в този момент заплаща толкоз. А когато успеем да разбираем математиката на живота, може да имаме искания да не плащаме константата на уравнението – гибелта!
Днес се пазим неистово от ковид - значимо е, би трябвало да се пазим. Но няма по какъв начин да се опазим на 100%, до момента в който разберем на 100% какъв е този вирус и по какъв начин да го лекуваме - тъй като нямаме толкоз време, че да издържим физически и душевен в изолираност. И за какво не се пазехме със същия жар от войни, от апетит, за какво не споделяхме с тези, които нямаха колкото нас, с цел да не би трябвало да ядат прилепи и природата да ни го върне? Модели за какво не начертахме, ограничения за какво не взехме? Защото не ни беше в задния двор, нали?! По-важното – за какво продължаваме да не вземаме ограничения, да не се опитваме даже? Защо в действителност нямаме мярка? Липсата на мярка в живота, а не налагането на ограничения, когато рецесията ни тресне по главата, е това, което ни пречи да живеем. И все по-често си мисля, че мярката е по средата – сред Слави Трифонов и Петър Велков. А вие?
п.п. Още не съм чувал за пандемия, която да няма край. Но стигнахме до такава степен, че желаеме всяко неприятно нещо мигновено да свършва, в случай че въобще ще стартира - е, не е по този начин в живота.
Автор: Ивайло Ачев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ