Как щели да разстрелят Солженицин
Когато на 22 юни 1941 година немците нападнали Съюз на съветските социалистически републики и почнала Великата Отечествена война, Александър Солженицин, за разлика от своите състуденти в Московския институт за философия, литература и история, където учел по това време, не се записал доброволец за фронта. Повиквателна за армията също не получил заради решението на здравната комисия, че е „ лимитирано кадърен “. Това споделя първата му брачна половинка Н. А. Решетовская в своята книга „ В споре со временем “. Тя твърди, че: „ Той даже постави старания, с цел да получил тази здравна информация още в спокойно време, тъй като се боеше, че службата в армията ще попречи на проектите му. И внезапно стартира войната “.
Все отново Солженицин бил свикан в армията, въпреки и малко по-късно, през октомври 1941 година До март 1942 година той служел като каруцар в транспортен батальон към щаба на Сталинградския боен окръг. Командирите му го предложили за приемане в артилерийско учебно заведение. По време на войната „ артилерийско учебно заведение “ се наричали ускорени 6-месечни курсове за образование, – и през ноември 1942 година лейтенант Солженицин бил изпратен на фронта. Там през 1943 година поради присъединяване си в Орловско-Курската и Белгородската интервенция бил награден с медал „ Отечествена война “ ІІ степен и създаден в чин старши-лейтенант. По-късно самият той разказва своята работа не напълно ласкаво в фамозната си книга „ Архипелагът ГуЛАГ “.
По-късно взел участие в известната военна интервенция „ Багратион “, бил създаден капитан. Наградили го с медал „ Червена звезда “, сражавал се за освобождението на Полша, където извадил шанс да остане жив – там починали над 600 хиляди руски бойци и офицери.
Точно преди края на войната, на 9 февруари 1945 година, поради своите писма от фронта капитан Солженицин бил задържан от военното контраразузнаване. Обвинили го в антисъветска пропаганда. Причина били негативните му забележки за Сталин, който, съгласно него, се бил отклонил от „ ленинските “ правила “ и бил въвел „ робство “. Солженицин считал, че след войната трябвало да се сътвори „ организация “ за възобновяване на така наречен „ ленински правила “.
Обаче, както във всяка страна по време на война, контраразузнаването следило кореспонденцията на военнослужещите.То близо година следяло писмата на Солженицин до неговия остарял другар Николай Виткевич – по-късно, след войната, доцент и претендент на химическите науки. Така се натрупал задоволително материал, с цел да арестуват бъбривия артилерист.
Но, съгласно историците, този епизод от биографията му повдига доста въпроси. Повечето от тях считат, че подобен образован и просветен човек като А. С. Солженицин несъмнено е знаел по какъв начин по време на война писмата се четат от военната цензура. В подобен случай изниква въпросът: за какво се е държал толкоз по неволя?
Историците поясняват това по разнообразни способи. Някои пишат, че още тогава той бил огромен герой против комунизма, не можел да сдържи своята злоба към „ диктатурата “ и т. н. Други застават на противоположната позиция – просто желал да оцелее в края на войната, по тази причина по подобен рисков и непредвидим с последствията си метод решил да се озове зад бодливия тел на ГуЛАГ.
Така или другояче, Солженицин бил съден за „ антисъветска агитация “ по известния тогава член 58, който предвиждал наказване до смъртна присъда. Но от разстрел бил избавен поради положителната си характерност с изложение на неговите бойни заслуги, която била написана от неговия пълководец, полковник Захар Травкин – по-късно военачалник. Осъдили Солженицин на 8 години поправително-трудов лагер и постоянно изгнание след излежаване на присъдата.
В лагера през зимата на 1952 година му разкрили рядко срещаното заболяване семинома – рак на тестиса, и бил опериран. Освободили го на 13 февруари 1953 година, 20 дни преди гибелта на Сталин.
Преживяванията в лагера му дали житейски материал за неговата повест „ Щ-854 “, която през 1962 година по персоналната рекомендация на Никита Хрушчов била оповестена в списание „ Новый мир “ под заглавието „ Един ден на Иван Денисович “.
Повестта незабавно била преведена на доста непознати езици и по този начин почнал пътя на Александър Солженицин към международната популярност.
