Признанието на FIVB: Симеон Николов като новото лице на световния волейбол
Когато Мони приказва, всички слушат – къс, само че изчерпателен диалог с 19-годишния български разпределител Симеон Николов, чиито думи носят същата тежест като играта му
В просторен материал, отдаден на разпределителя на българския народен тим Симеон Николов, Международната федерация по волейбол (FIVB) слага акцент върху историческия край на България на Световното състезание през 2025 година. Според обявата моментът надвишава рамките на самия шампионат и се трансформира в знаков епизод за българския волейбол.
FIVB напомня, че за първи път от 2006 година насам България още веднъж се изкачва на международния подиум – след бронза в Япония – а финалът през 2025-а е едвам вторият в историята след сребърните медали от 1970 година. За страна с одобрени обичаи в този спорт това отличие носи освен спортна стойност, само че и символика – на последователност, памет и ново потомство, което продължава пътя напред.
Диригентът на новата вълна
В центъра на този впечатляващ поход стоеше едвам 18-годишният разпределител Симеон Николoв – Мони. Възраст, в която мнозина занапред прохождат на огромната сцена, а той към този момент задаваше ритъма под най-силните светлини.
В решаващите моменти топката непроменяемо минаваше през него. Съотборниците му търсеха погледа му, противниците се колебаеха, а разиграванията се развиваха по този начин, както той ги бе прочел секунди по-рано. Това не беше просто гений – това беше убеденост, която заразява. Наследството като естествена среда.
Постижението имаше и мощен символен заряд. Последният български тим, стъпил на международния подиум през 2006 година, бе воден от Владимир Николов. Близо две десетилетия по-късно неговите синове – Алекс и Мони – изведоха България назад до край. Това би могло да бъде тежест. Очакванията, семейството, историята. Но при Мони липсва чувство за задължение. Той не приказва за упоритост, а за осъзнаване.
„ Приех истината, че съм един от дребното “, споделя той – без фукане, по-скоро като факт. Семейството остава неговата опора – не като спомен, а като жива, ежедневна поддръжка. Урокът, който носи със себе си, не е обвързван с външно самопризнание, а с персонална мярка за изпитание. „ Родителите ми ме научиха да работя толкоз, че когато всичко завърши, да знам, че съм дал максимума си. “
Този принцип го преведе през стремителния преход – от юношеския волейбол към мъжкия народен тим и непосредствено на международната сцена, където упованията не чакат.
На огромната сцена
Въпреки бързия напредък, Мони остава фокусиран върху дребните моменти, а не върху общественото самопризнание. Когато приказва за почитателите, не броят има значение, а жестът.
„ Оценявам, когато хората отделят време, с цел да ме накарат да се усещам специфичен. Това остава. “
Извън игрището животът му наподобява на този на всеки млад професионален състезател – пътувания, непознати места, непрекъсната акомодация. А фантазията му звучи изненадващо елементарна:
„ Животът ми има потребност от повече топло време и приятна компания. “
Не бягство, а баланс
Психичното здраве за него не е обособена тематика, а въпрос на вероятност. „ Грижа се за душeвността си, като оценявам мястото, на което съм, и живота, който съм избрал. “ А волейболът? Той е наслада, не обвързване. „ Волейболът в никакъв случай не ми тежи. В деня, в който стартира да тежи, ще спра. “
В свят, в който триумфът постоянно се мери в купи и статистики, Мони гледа напред по друг метод. Когато го питат какво ще остане от него след години, той не приказва за медали. „ Интелектът ми. “
За разпределител, чиято мощ е в това да чете играта, да планува и да взема решения напрегнат, този отговор звучи изцяло естествено. Симеон Николoв към този момент носи отговорност, която малко на брой срещат толкоз рано. Но по метода, по който приказва и играе, проличава, че за него това не е товар, а посока.
В просторен материал, отдаден на разпределителя на българския народен тим Симеон Николов, Международната федерация по волейбол (FIVB) слага акцент върху историческия край на България на Световното състезание през 2025 година. Според обявата моментът надвишава рамките на самия шампионат и се трансформира в знаков епизод за българския волейбол.
FIVB напомня, че за първи път от 2006 година насам България още веднъж се изкачва на международния подиум – след бронза в Япония – а финалът през 2025-а е едвам вторият в историята след сребърните медали от 1970 година. За страна с одобрени обичаи в този спорт това отличие носи освен спортна стойност, само че и символика – на последователност, памет и ново потомство, което продължава пътя напред.
Диригентът на новата вълна
В центъра на този впечатляващ поход стоеше едвам 18-годишният разпределител Симеон Николoв – Мони. Възраст, в която мнозина занапред прохождат на огромната сцена, а той към този момент задаваше ритъма под най-силните светлини.
В решаващите моменти топката непроменяемо минаваше през него. Съотборниците му търсеха погледа му, противниците се колебаеха, а разиграванията се развиваха по този начин, както той ги бе прочел секунди по-рано. Това не беше просто гений – това беше убеденост, която заразява. Наследството като естествена среда.
Постижението имаше и мощен символен заряд. Последният български тим, стъпил на международния подиум през 2006 година, бе воден от Владимир Николов. Близо две десетилетия по-късно неговите синове – Алекс и Мони – изведоха България назад до край. Това би могло да бъде тежест. Очакванията, семейството, историята. Но при Мони липсва чувство за задължение. Той не приказва за упоритост, а за осъзнаване.
„ Приех истината, че съм един от дребното “, споделя той – без фукане, по-скоро като факт. Семейството остава неговата опора – не като спомен, а като жива, ежедневна поддръжка. Урокът, който носи със себе си, не е обвързван с външно самопризнание, а с персонална мярка за изпитание. „ Родителите ми ме научиха да работя толкоз, че когато всичко завърши, да знам, че съм дал максимума си. “
Този принцип го преведе през стремителния преход – от юношеския волейбол към мъжкия народен тим и непосредствено на международната сцена, където упованията не чакат.
На огромната сцена
Въпреки бързия напредък, Мони остава фокусиран върху дребните моменти, а не върху общественото самопризнание. Когато приказва за почитателите, не броят има значение, а жестът.
„ Оценявам, когато хората отделят време, с цел да ме накарат да се усещам специфичен. Това остава. “
Извън игрището животът му наподобява на този на всеки млад професионален състезател – пътувания, непознати места, непрекъсната акомодация. А фантазията му звучи изненадващо елементарна:
„ Животът ми има потребност от повече топло време и приятна компания. “
Не бягство, а баланс
Психичното здраве за него не е обособена тематика, а въпрос на вероятност. „ Грижа се за душeвността си, като оценявам мястото, на което съм, и живота, който съм избрал. “ А волейболът? Той е наслада, не обвързване. „ Волейболът в никакъв случай не ми тежи. В деня, в който стартира да тежи, ще спра. “
В свят, в който триумфът постоянно се мери в купи и статистики, Мони гледа напред по друг метод. Когато го питат какво ще остане от него след години, той не приказва за медали. „ Интелектът ми. “
За разпределител, чиято мощ е в това да чете играта, да планува и да взема решения напрегнат, този отговор звучи изцяло естествено. Симеон Николoв към този момент носи отговорност, която малко на брой срещат толкоз рано. Но по метода, по който приказва и играе, проличава, че за него това не е товар, а посока.
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ