Когато бях малко момче любимите ми играчки бяха войниците. Събирах

Когато бях малко момче обичаните ми играчки бяха бойците. Събирах сбирки с години. Наполеонци, германци, индианци, италианци, руснаци, каубойци. Шарени, дребни, изящни войничета, носещи тънки, чупливи оръжия.

С братовчед ми юркахме дребната му сестра, моята блага братовчедка, да играе с нас на война. След малко чудене тя се съгласяваше, не че имаше избор. Разделяхме си бойците. Уж по равно, само че на нея все гледахме да дадем по-смотаните. Нали е момиче.

После дълго време всеки приготвяше своята цитадела. Превръщахме дивани, фотьойли и секции с книги в непревземаеми страни. И тъкмо когато бяхме подготвени да почваме войната, моята братовчедка променяше разпоредбите на играта и оферираше да почнем да си вървим на посетители. Иначе няма да играе, естествено.

Ние като момчета, се отегчавахме бързо от тази лигава история и измисляхме нова тактика. Разделяхме си бойците на две, без значение кои ще ни се паднат. Заставахме в двата края на хола, подреждахме човечетата пред себе си, а след това хващахме едно железно топче и го мятахме по килима, един към различен. По пътя си топчето отнасяше наполеонци, германци, индианци, италианци, руснаци, каубойци. Не просто ги буташе, а чупеше ръце, крайници, глави. Печелеше този, който остане с прав боец.

Днес си мисля, че в случай че слушах моята братовчедка, несъмнено щях да имам здрави войничета в кутията, останала за поколенията. Само че в този момент вътре са главно инвалиди, жертви на моя тестостерон.

И като виждам в този момент по какъв начин всякакви мъжкари, окичени с власт, се канят да играят на война, си мисля нещо, което от дълго време желая да кажа. Липсват дами там горе. Светът щеше да е доста по-хубаво чердже, в случай че на него не си играеха единствено момчета.

Радослав Бимбалов