Когато бях малък, не пропусках да се снабдя всеки месец

Безсмъртие

Когато бях дребен, не пропусках да се снабдя всеки месец със списание " Дъга ". Не съм някакъв сладникаво-сантиментален вид, който се връща постоянно в детските си мемоари, само че съм уверен, че детството е най-красивият, дълъг и възвишен епизод от сериала на живота. Който сериал доста постоянно по-късно се изражда в елементарна битова сапунка. Много пъти съм се опитвал да дам име на нашето потомство, родено сред 70 и 80 година на XX век. И постоянно стигах до извода, че поколението ни се споделя " Дъга "... Другите разновидности бяха " Поколението Чернобил ", " Поколението Металика преди комерса ", " Поколението Експеримент " (понеже ни запукаха с просветителните промени още от 3 клас) и т. н. Няма да ви пояснявам другите имена, ползвайте въображението си, в случай че още ви е останало. Интересно потомство сме. Лека-полека почнахме и ние да узряваме и презряваме. Знаем по какъв начин се оцелява. Знаем разликите сред черното и бялото, не си вършим илюзии, умеем да работим крепко, дори сме твърдоглави, когато би трябвало. Имахме положителни учители в лицемерието и мнозина от нас се продадоха на тези преди нас...
Та в списание " Дъга " имаше доста комикси в български вид, " разкази в картинки ", както пишеше на самата корица. Аз бях единствено на 10 и четях всички разкази открай до дъно, нищо, че някои от тях не бяха толкоз забавни. Повечето обаче бяха вълнуващи – за Великите географски открития, за ламята, дето пази ябълката, за Елемаг, воинът на хан Тервел, за щъркела Чоко и жабока Боко, нашенски Том и Джери, които все се надцакват, за момиченцето и момченцето, похитени от извънземни, които си вършат опити с тях и ги хранят единствено с консерви, за всякакви гонки с невиждани коли... И, несъмнено, моят любимец от тези разкази беше за момченцето Дарко, дето си имаше вълшебна шапка, изпълняваща стремежи и огромно копче начело на гащеризона за ръководство на шапката. Дарко завърташе копчето, то правеше " Жът! " и желанието биваше изпълнено, от някое капаче на шапката се подаваше пожелания предмет или инструмент. Лошите в тая детска история бяха Лисан, Лисицата и Прасун. Първите двама бяха някакви хитреци, а третият беше дебела свиня. Те все се опитваха да откраднат шапката от Дарко и все не успяваха. Не заслужаваха да имат такава шапка. Не бяха дорасли за нея.
Дарко порастваше пред очите ми. И правеше добрини на всички животни и буболечки в гората, учеше се на другарство. Растяхме дружно. Веднъж даже, въодушевен от списанието, взех да изпипвам приказен роман в картинки, рязах от разнообразни места галактически кораби и планети, лепях ги и пишех реплики в една тетрадка. Някъде тогава ще да е било, попаднах на една фантастична история, в която основните герои търсеха някакви алхимически формули, с които да изобретят елексир на безсмъртието. Пътуваха във времето обратно и напред, стигаха надалеч в бъдещето, след това отиваха в предишното. Накрая единият от тях стигна до извода, че същинското величие е да останеш жив в сърцата на хората, да направиш по този начин, че всички да те запомнят с положителните ти каузи. И на мен ми стана жалко. И безинтересно. Бях се заразил от концепцията за същинското величие. А другата популярност измежду хората не ме вълнуваше, не ме вълнува и през днешния ден. Тя е за всякакви писатели, дето не имат вяра в същинското величие. И се размечта детската ми глава... За безконечен живот. За живот до безкрайност. Вървях по тротоара, стремях се да стъпвам по плочките единствено там, където плочките се допират и съвсем на глас си говорех с Бога.
След няколко години полудях, хвана ме заболяването на пубертета и ме раздруса крепко. Но продължих да диря. Нещото, дето постоянно е било вътре у мене. От мига, в който съм приел Кръщението в Христа още като бебе. Било си е стаено в душата ми и ме е чакало да поумнея задоволително, че да ми се разкрие. Трябваше да мина през много лабиринти и блуждаене, с цел да го намеря, да го доближи и осъзная. Ако пред душата на индивида я няма задачата на безсмъртието, в случай че Бог не ни е основал безконечни, тогава какъв е смисълът от всичко, от цялата просвета, довела ни до под кривата круша на XXI век? Ако не съществува нещо толкоз велико като безконечен живот, кое би било свястно и значимо? Ще се трансформира живуркането ни в материалния свят в елементарна нелепа смешка. Но някъде там след моята 25 година заподозрях, че сме предопределени да живеем по този начин, както Альоша Карамазов споделя на децата в края на романа, че ще живеят – със същите тези наши тела ще живеем, млади, мощни и безсмъртни. Като оня шотландски войник...
За да получиш огромната премия, с цел да удариш джакпота, не се желае шанс. Искат се всякакви други неща. " Целият си живот на Христос да отдадем " се пее на всяка Света Литургия. Звучи толкоз елементарно, колкото това " Жът! ", с което се завърташе копчето на вълшебната шапка. Животът е най-великото знамение. Той не е сътворен, с цел да изчезва. Не сме се родили, с цел да умрем.
Автор : Николай Фенерски