Когато бижутата се изследват с рентген, металните им компоненти се

Когато бижутата се изследват с рентген, металните им съставни елементи се виждат ясно на изображенията като леки, „ плътни “ силуети. Но диамантите, „ вградени “ в тези бижута, постоянно „ изчезват “ в изображенията. Те на процедура са невидими. Този факт породи мита за хипотетичната „ магическа непрозрачност “ на диамантите под рентгенови лъчи. Дали сходно „ изгубване “ на диамантите при рентгеновите лъчи в действителност е „ магическо “ свойство на диамантите? Какво ни споделя физиката за това?

Тази „ непрозрачност “ на диаманта се основава на законите на физиката, и по-точно на взаимоотношението (преминаването) на рентгеновите лъчи през другите химични детайли. Колкото по-висок е атомният номер на даден детайл, толкоз по-силно този детайл гълтам рентгеновите лъчи. Колкото по-силно е поглъщането, толкоз по-слабо е осветено мястото върху негатива, толкоз по-светло е то. Това е правилото, който се употребява в рентгеновата диагностика.

Рентгеновите апарати в поликлиниките са настроени по този начин, че човешките меки тъкани, състоящи се най-вече от „ леки “ детайли (водород с атомен номер „ 1 “, въглерод, чийто атомен номер е „ 6 “, азот с неговия „ 7 “ и О2 с номер „ 8 “), да наподобяват сивкави и съвсем транспарантни на черния декор на рентгеновите фотоси. Напротив, костите, съдържащи „ тежък “ калций с атомен номер „ 20 “, „ “забавят„ “ лъчението и оставят явен ярък (бял) контур върху изображението. Колкото „ по-тежък “ е детайлът, колкото по-висок е атомният му номер, толкоз по-бял ще наподобява на фотографията, тъй като лъчите съвсем не проникват през тях до фотографията и не „ осветяват “ негатива.

Диамантът е формиран от въглерод – „ ярък “ детайл, който е „ транспарантен “ в рентгеновите изображения и затова се слива с черния декор на изображението. Затова един дребен елмаз на черния декор на изображението става съвсем неразграничим. Неговата бистрота на фотосите е просто разследване от ниския атомен номер на въглерода, а не някаква мистична или „ магическа “ характерност на скъпоценния камък.

Интересно е, че доста заместители на диаманта наподобяват доста по-малко транспарантни и по-забележими на рентгенови фотоси от диаманта. Минералът циркон, който от време на време се назовава „ по-малкият брат на диаманта “, наподобява като ярко леке с ясни контури на рентгеновите фотоси. Защо? Защото съдържа цирконий. А атомният номер на циркония е 40. Ето по какъв начин благодарение на рентгеновите лъчи можете да различите същинския елмаз от подправения камък. Именно това се практикува в някои случаи от специалистите.

Въпреки това изказванието за цялостната непрозрачност на диамантите на рентгенови фотоси не е напълно тъкмо и правилно. Ако кристалът е задоволително огромен, личната му дебелина към този момент ще даде видимо затихване на рентгеновото излъчване и то ще бъде, въпреки и не напълно ясно и блестящо очевидно на изображението.

В лабораториите и в компютърната томография се употребяват рентгенови апарати със специфични настройки, които се разграничават от настройките на нормалните медицински апарати в поликлиниките.

При добива на диаманти рентгеновите апарати, особено конфигурирани за търсене и разкриване на минерали, могат да открият даже и дребните диаманти в кимберлитовата канара.

На летищата обстановката е малко по-различна. Операторите, когато „ ревизират “ багажа, не виждат диамантите или самите диаманти, а обръщат внимание на опаковките или предметите, в които пасажерите евентуално биха могли да се опитат да скрият диаманти. Метал, фолио, плътни материали – всичко това притегля вниманието на оператора. Самият елмаз може да не се „ покаже “, изключително в случай че е дребен и заобиколен от по-големи и по-контрастни обекти на екрана на оператора.

Разгадаването на мита за диамантите, които „ изчезват “ при рентгеновите лъчи, е просто. Въглеродът е „ ярък “ детайл, а рентгеновите лъчи разделят черно-белия свят на своите изображения на детайли, които „ улавят “ радиацията, и такива, които я пропущат съвсем свободно. Диамантът принадлежи към втората група. Той не има способността да се „ крие “ под рентгеновите лъчи, просто природата му е такава, че той просто е съвсем незабележим при общоприетите рентгенови изображения.