От колко пари има нужда човек, за да е щастлив?
Когато британският икономист, водещ и публицист Тим Харфорд бил студент, негов другар си мечтаел да изкарва по 100 паунда (112 долара) дневно, споделя. Тогава това било неразбираемо огромна сума; той просто не можел да си показа какви разходи би трябвало да има, с цел да изчерпи сходно благосъстояние.
Това било преди близо 30 години, а еквивалентът на тази фикция в днешно време би бил над 200 паунда дневно (225 долара), написа Харфорд в обява за FT. Неговият другар, който живеел с родителите си, бил по едно и също време доверчив и умен.
Неговият желан приход е към два пъти над междинната заплата във Англия, няколко пъти колкото междинната заплата за света и към 100 пъти над прага на беднотия в международен мащаб.
През годините икономисти са предложили разнообразни отговори на този въпрос. В известното си есе „ Икономически благоприятни условия за нашите внуци “ Джон Мейнард Кейнс застъпва тезата, че в случай че приходите набъбнат осем пъти, спрямо равнищата от 30-те години на предишния век, “икономическият проблем може да бъде решен, или най-малко решението му да бъде в нашето полезрение ”.
Доходите са нарастнали доста, както той е очаквал, само че решението към момента не се вижда. Това може би се дължи на обстоятелството, както Кейнс отбелязва, че има едно неутолимо предпочитание за потребности, които ни карат да се “чувстваме предимство над близките ”.
Само преди десетилетие Даниел Канеман и Ангъс Дийтън -носители на Нобеловата премия за стопанска система, откриват, че 75 000 $ на година (над 100 000 $ днешни пари и почти колкото мечтаниядоход на приятеля на Харфорд) са задоволителни за усъвършенстване на ежедневните преживявания.
Наличието на повече пари не способства с нищо за понижаване на времето, в което хората изпитват тревога или се усещат уплашени или тъжни.
Има обаче различен измерител на щастието – правят оценка ли хората живота си като удовлетворяващ? Съгласно това определение Дийтън и Канеман не намират ограничаване на използването на пари: спомагателните приходи, на всяко равнище, са свързани с по-високите равнища на задоволство от живота.
На по-късен стадий психолозите Пол Бейн и Рената Бонджорно трансформират фокуса – вместо да задават въпроса какъв брой пари са задоволителни, те приканват участниците в своето изследване да си показват техния безусловно съвършен живот. След това ги питат какъв брой пари ще са нужни за постигането му, в случай че тези пари са под формата на облага от лотарията.
Посочените облаги варирали от 10 000 $ (за тези, за които идеалният живот включва промяна на пердетата и тапицерията) до 100 милиарда $ (за тези, чиито съвършен живот включва сериозна драма по закупуването на Twitter).
Повечето хора обаче не предпочели оптималната облага. Чест избор била сумата от 10 млн. $.
Една от вероятностите е, тъй като никой не е имал концепция по какъв начин да отговори на въпроса, а 10 млн. $ е бил отговорът в средата, хиляда пъти повече от минимума и хиляда пъти по-малко от максимума.
Друга възможност е, че хората са наивни, като приятеля на Харфорд. Те не осъзнават, че откакто си купят по-хубава къща и кола, погасят отговорностите си и си заделят задоволително за пенсия, ще открият, че още няколко милиона биха им пристигнали добре.
Писателят Малкълм Гладуел има друга концепция. Той твърди, че казусът със 100-те милиарда $ е, че човек има безграничен избор. Прости решения (като това да си приготвите обяд от домаили да си купите сандвич?) стават невероятно комплицирани (да обядвам в Париж или Копенхаген или персоналният ми готвач да ми подготви нещо в самолета?).
Друг проблем е, че всички провокации се отстраняват от живота, твърди Гладуел. Обичате да колекционирате марки или халки за ключове или нещо друго? Забравете за това! Можете да ги изкупите всичките, преди оня обяд в Копенхаген, в случай че желаете.
Гледната точка на Харфорд е малко по-различна. Той твърди, че не желае 100 милиарда $, само че е сигурен, че вероятностите за обяд не превземат милиардерите. И въпреки плановете да са значими, те също по този начин са скалируеми.
Ако ви харесва да колекционирате халки за ключове, преминете към колекционирането на изтънчено изкуство – даже и със 100 милиарда $ за харчене, вероятността за основаването на най-големия частен музей в света наподобява основателна.
Истинският проблем е, че в случай че сте мултимилиардер, това би трансформирало връзките ви с всяко друго човешко създание. Кейнс знаел, че постоянно изпитваме желанието да се усещаме известно “превъзходство над останалите ”, нокогато това предимство стане извънредно, ставате цел на похитители, терористи, измамници и всевъзможни златотърсачи.
Отношенията ви с малко хора имат късмет да оцелеят. Можете ли да се доверите на тези, които ще оцелеят?
Бейн и Бонджорно, които откриват, че хората избират 10 млн. пред 100 милиарда $, застъпват тезата, че техният резултат предлага вяра за стабилно развиване, тъй като допуска, че хората нямат неограничени материални стремежи. Може би.
Заключението на Харфорд е по-различно. Най-богатите хора в минали общества са имали материални стремежи, които не са могли да задоволят, само че които ние можем, като климатици, пътешестване със аероплан и антибиотици. Нашите потомци може да имат материални стремежи, за които ние рядко даже се замисляме, тъй като са отвън нашето схващане -от телепортацията до безконечната младост.
Най-добрата вяра за стабилно развиване не е, че ще спрем да желаем неща, които сега не можем да имаме, а че множеството от това, което ценим, не е въпрос на пари.
Приятелят на Харфорд, със своята фикция да изкарва по 100 паунда дневно, обичал да пие бира и да слуша музика със своите другари. Това е бил един радостен метод на живот. За разлика от него, животът със 100 милиарда $ несъмнено е извънредно уединен, заключава Харфорд.
Това било преди близо 30 години, а еквивалентът на тази фикция в днешно време би бил над 200 паунда дневно (225 долара), написа Харфорд в обява за FT. Неговият другар, който живеел с родителите си, бил по едно и също време доверчив и умен.
Неговият желан приход е към два пъти над междинната заплата във Англия, няколко пъти колкото междинната заплата за света и към 100 пъти над прага на беднотия в международен мащаб.
През годините икономисти са предложили разнообразни отговори на този въпрос. В известното си есе „ Икономически благоприятни условия за нашите внуци “ Джон Мейнард Кейнс застъпва тезата, че в случай че приходите набъбнат осем пъти, спрямо равнищата от 30-те години на предишния век, “икономическият проблем може да бъде решен, или най-малко решението му да бъде в нашето полезрение ”.
Доходите са нарастнали доста, както той е очаквал, само че решението към момента не се вижда. Това може би се дължи на обстоятелството, както Кейнс отбелязва, че има едно неутолимо предпочитание за потребности, които ни карат да се “чувстваме предимство над близките ”.
Само преди десетилетие Даниел Канеман и Ангъс Дийтън -носители на Нобеловата премия за стопанска система, откриват, че 75 000 $ на година (над 100 000 $ днешни пари и почти колкото мечтаниядоход на приятеля на Харфорд) са задоволителни за усъвършенстване на ежедневните преживявания.
Наличието на повече пари не способства с нищо за понижаване на времето, в което хората изпитват тревога или се усещат уплашени или тъжни.
Има обаче различен измерител на щастието – правят оценка ли хората живота си като удовлетворяващ? Съгласно това определение Дийтън и Канеман не намират ограничаване на използването на пари: спомагателните приходи, на всяко равнище, са свързани с по-високите равнища на задоволство от живота.
На по-късен стадий психолозите Пол Бейн и Рената Бонджорно трансформират фокуса – вместо да задават въпроса какъв брой пари са задоволителни, те приканват участниците в своето изследване да си показват техния безусловно съвършен живот. След това ги питат какъв брой пари ще са нужни за постигането му, в случай че тези пари са под формата на облага от лотарията.
Посочените облаги варирали от 10 000 $ (за тези, за които идеалният живот включва промяна на пердетата и тапицерията) до 100 милиарда $ (за тези, чиито съвършен живот включва сериозна драма по закупуването на Twitter).
Повечето хора обаче не предпочели оптималната облага. Чест избор била сумата от 10 млн. $.
Една от вероятностите е, тъй като никой не е имал концепция по какъв начин да отговори на въпроса, а 10 млн. $ е бил отговорът в средата, хиляда пъти повече от минимума и хиляда пъти по-малко от максимума.
Друга възможност е, че хората са наивни, като приятеля на Харфорд. Те не осъзнават, че откакто си купят по-хубава къща и кола, погасят отговорностите си и си заделят задоволително за пенсия, ще открият, че още няколко милиона биха им пристигнали добре.
Писателят Малкълм Гладуел има друга концепция. Той твърди, че казусът със 100-те милиарда $ е, че човек има безграничен избор. Прости решения (като това да си приготвите обяд от домаили да си купите сандвич?) стават невероятно комплицирани (да обядвам в Париж или Копенхаген или персоналният ми готвач да ми подготви нещо в самолета?).
Друг проблем е, че всички провокации се отстраняват от живота, твърди Гладуел. Обичате да колекционирате марки или халки за ключове или нещо друго? Забравете за това! Можете да ги изкупите всичките, преди оня обяд в Копенхаген, в случай че желаете.
Гледната точка на Харфорд е малко по-различна. Той твърди, че не желае 100 милиарда $, само че е сигурен, че вероятностите за обяд не превземат милиардерите. И въпреки плановете да са значими, те също по този начин са скалируеми.
Ако ви харесва да колекционирате халки за ключове, преминете към колекционирането на изтънчено изкуство – даже и със 100 милиарда $ за харчене, вероятността за основаването на най-големия частен музей в света наподобява основателна.
Истинският проблем е, че в случай че сте мултимилиардер, това би трансформирало връзките ви с всяко друго човешко създание. Кейнс знаел, че постоянно изпитваме желанието да се усещаме известно “превъзходство над останалите ”, нокогато това предимство стане извънредно, ставате цел на похитители, терористи, измамници и всевъзможни златотърсачи.
Отношенията ви с малко хора имат късмет да оцелеят. Можете ли да се доверите на тези, които ще оцелеят?
Бейн и Бонджорно, които откриват, че хората избират 10 млн. пред 100 милиарда $, застъпват тезата, че техният резултат предлага вяра за стабилно развиване, тъй като допуска, че хората нямат неограничени материални стремежи. Може би.
Заключението на Харфорд е по-различно. Най-богатите хора в минали общества са имали материални стремежи, които не са могли да задоволят, само че които ние можем, като климатици, пътешестване със аероплан и антибиотици. Нашите потомци може да имат материални стремежи, за които ние рядко даже се замисляме, тъй като са отвън нашето схващане -от телепортацията до безконечната младост.
Най-добрата вяра за стабилно развиване не е, че ще спрем да желаем неща, които сега не можем да имаме, а че множеството от това, което ценим, не е въпрос на пари.
Приятелят на Харфорд, със своята фикция да изкарва по 100 паунда дневно, обичал да пие бира и да слуша музика със своите другари. Това е бил един радостен метод на живот. За разлика от него, животът със 100 милиарда $ несъмнено е извънредно уединен, заключава Харфорд.
Източник: dnews.bg
КОМЕНТАРИ