Кога точно умря основаният на правила стар световен ред?
Кога тъкмо умря редът, учреден на правила? Речта на Марк Карни предходната седмица в Давос беше първият път, в който западен държавен водач сподели непосредствено това, което от известно време витае над политическите процеси. Редът, учреден на правила, „ изчезва “, среща се в средата на „ раздор “ и няма връщане обратно. Но отвън Давос, Г-7 и НАТО това от дълго време не е вест – мнозина смятаха, че редът, учреден на правила, е изминал още преди доста време, според от това кой миг одобряваме за преломен.
Този ред имаше няколко съставния елемент и, несъмнено, беше многопластова и комплицирана структура. Първият е систематичен – съглашението сред могъщи и проспериращи страни, че ще съществуват избрани механизми и протоколи за поддържане на политическа непоклатимост, ограничение на експлоадирането на войни и поощряване на взаимните им стопански ползи. Всички органи, които направляват интернационалния трафик – Европейски Съюз, НАТО, Организация на обединените нации, СТО, МВФ – съставляват този най-горен учредителен пласт.
Вторият съставен елемент беше по-абстрактен – нормите, към които тези страни се придържаха в дейностите и реториката си. Те нямаше да вкарват нападателни протекционистки стопански политики една против друга, несъмнено нямаше да имат териториални искания между тях и нямаше да се произнасят по вътрешните си работи.
Третият беше идеологическото лепило, което държеше всичко дружно – нещо, което създаваше усещането, че това не са просто транзакционни договорености в полза на всички, а нещо вкоренено в демократични идеали: насърчаването на универсалните човешки права, правото на самоопределяне и неприкосновеността на самостоятелните свободи.
В доста връзки последният съставен елемент беше най-важният – това, което Карни назова „ приятна нереалност “. Преструвката, че всичко това не е в основата си въпрос на американска надмощие. Съединени американски щати и техните съдружници постоянно нарушаваха интернационалното право или одобряваха сходни нарушавания, или ги оставяха да отминат – само че в общи линии полагаха старания тези дейности да наподобяват поредни. Понякога трябваше да нарушат реда, с цел да го спасят. Те го правеха, не тъй като могат, а тъй като би трябвало – като пазители на моралните стандарти и световната сигурност.
„ Войната против терора “ беше първото съществено предизвикателство пред този мотив. Ако е съществувала някаква религия, че могъщите страни няма да се отдадат на имперските си „ права “ да нахлуват в други страни, да правят противозаконни отвличания и да държат хора в затвори с години без подобаващ развой, тя завърши тогава. Жертвите на „ войната против терора “ нямаха привилегията да вземат участие в тази приятна нереалност, защото земите им се трансфораха в подиуми за непознати войски. Техните страни потънаха в години на война и разпад с пагубни последствия – разгръщане на сектантското принуждение в Ирак и Афганистан и в последна сметка връщане на властта на талибаните, когато избликът на гняв след 11 септември 2001 година отмина. Но архитектите на „ войната против терора “ към момента можеха да се утешават – и да утешават обществата си – с мисълта, че всичко това е било в работа на битката против огромната опасност на ислямския тероризъм, а пагубните последствия са били резултат от „ незнайни неизвестности “.
Това успокоение стана съвсем невероятно в Газа, където умря още една част от реда и некрозата стартира да се популяризира. Всеки детайл на геноцида задуши претенцията, че редът се основава на каквито и да било идеали – или по-точно, че тези идеали важат за някого отвън върха на йерархията. Мащабът на убийствата, нарушаването на всяко предписание в книгата – от всеобщото изтребване на цивилни до лишаването им от храна и медикаменти – унищожи фикцията.
Но не ставаше дума единствено за това. Израел освен беше въоръжаван, само че и получаваше дипломатическо прикритие за провеждането на акцията си, трансформирайки съдружниците си не просто в странични наблюдаващи, а в съучастници. Това не беше геноцид, осъществен в африканска страна от мощ, далечна от Вашингтон или Брюксел, което би разрешило отдалечено отвращение и наказание. Това беше взаимно начинание, което продължи само, тъй като Израел е непосредствен съдружник – ясно доказателство, че разпоредбите се ползват изборно.
Газа обаче беше разрушителна и катализираща и по други способи, тъй като вкара вътрешно напрежение сред частите на реда, които към този момент бяха прогнили, и тези, които към момента действаха. В поддържането на поддръжка за Израел някои европейски страни и Съединени американски щати влязоха в спор със личните си институции, отказвайки да зачитат решенията на Международния углавен съд във връзка с обвиняванията против Бенямин Нетаняху, а в тази ситуация на Съединени американски щати – даже постановиха наказания на съда. Газа разкри, че тези институции са допускани да действат единствено като самобитен интернационален клуб, в който вътрешните членове са ваксинирани.
След това пристигна най-скорошната „ гибел “ – моментът, в който съставните елементи на този ред се трансфораха в цели на американския хегемон, а не в негови помощници. Това включва желанията на Тръмп по отношение на Гренландия, презрението му към европейските съдружници и НАТО и тарифните му войни против тях. Те в този момент са принудени да се замислят по какъв начин да съществуват дружно при нови условия, небрежно и принудително пренаписани от Съединени американски щати, които са решили, че прикритото господство към този момент не си коства.
Намесата на Карни е добре пристигнала, въпреки и изнервяща за мнозина, които считат, че той просто е изрекъл очевидното. Той се почувства заставен да го направи едвам когато гниенето стигна до личния му предел, а ситуацията се утежни от признанието му, че основите на реда постоянно са били подправени и несправедливи, само че че „ договорката “ до момента е работила.
Но, почтено казано, това просветление беше, в случай че не друго, то по-предизвикателно за Канада и другите съдружници на Съединени американски щати, в сравнение с за тези страни, които постоянно са знаели, че са заменими и в никакъв случай не са били тясно вплетени със Съединени американски щати. За страните, изцяло интегрирани в американския комплекс на сигурност, стопанска система и идеология, новата неприязън на Съединени американски щати към тях е изменящо разпоредбите нарушаване на братския пакт, а не просто „ нормална процедура “.
Докато пазителите на реда, учреден на правила, размишляват върху гибелта му и върху това какво може да го размени, те ще осъзнаят, че огромна част от него към момента има пулс. Това няма да бъде просто въпрос на завой във външната политика, надалеч от Съединени американски щати, а на разплитане на цяла система, огромна част от която е практическа – глобализиран капитал, търговски съглашения, доларизация на интернационалната търговия. Но огромна част от системата е и въпрос на шифроване, полезности, правила и трайно пренебрежение към тези отвън клуба. Показателно беше, че до момента в който Карни описваше лицемерията на остарелия ред, нямаше никакво самопризнание за хората, които постоянно са страдали от нея.
Предлаганите до момента решения – повече съгласуваност сред междинни сили за основаване на групи, които да служат като противотежест на Съединени американски щати, по-високи вложения в защита, намаление на налози и търговски бариери, с цел да се компенсира американският изолационизъм – са политики, които не престават да поддържат сигурността и икономическото господство на остарелия ред. Онези, които се пробват да се освободят от него, към момента са пандизчии на самите структури, които са основали и в които не престават да имат вяра. Въпросът пред тях към този момент не е какво реалистично могат да изградят от руините на остарелия ред – това би предполагало чист раздор. Истинският въпрос е какъв брой огромна част от този ред към момента живее вътре в самите тях.
Коментарът е на Незрин Малик, създател в The Guardian. Заглавието е на ДЕБАТИ.
