Кое е онова нещо, дето все сърце не ни дава

Кое е това нещо, дето все сърце не ни дава да не дадем? Да не предложим, да не почерпим, да не се отчетем, да не бутнем? За да не ни мине котка път или финансов контрольор или полицейска палка. И до ден сегашен нямам отговор на този въпрос. Да кажете, да не съм предходна през закалката на соца, в който ни учеха, че рушветчийството и подкупът са най-страшна проказа за челичените нрави на новия строй, или да не съм наливала основите на демократичната обнова на обществото и то в сериозния миг на преломен, цивилизационен рестарт, когато нашенските, гнили, постсоциалистически нормативни и морални рамки се разковаваха със скърцане, с цел да се набутаме незабавно в изискуемите от новите ни геополитически сътрудници, кроени другаде, тесни като обувката на йоркширска дукеса, нови преговорни условия и параметри – предходна съм. Файда…нула!

Повече от 10 години ще станат откак и орден ми дадоха за положени сполучливи старания по затваряне на преговорна глава „ Правосъдие и вътрешни работи “. То тази глава трябваше като я затворим и да рахатясаме най-малко първоначално от старите корупционни схеми и модели. Предполагаше се, че са положени основите за нов метод на мислене, а от там и на опозиция против опциите за корупционни връзки, а те, знаем, са двустранни. Не е нужно да губим време с припомняне, че еднакво