Книгата на д-р инж. Румен Петков Приятели на българската история“

Книгата на доктор инж. Румен Петков „ Приятели на българската история “ показва историята на Южното българско Черноморие и неговите острови. В нея доктор Петков, който е лекар по история и е публицист, разкрива забавни обстоятелства за този район. Неговата работа може да съставлява скъп източник за феновете на българската история и просвета , като дава задълбочено разглеждане на историческите събития, културните особености и географските характерности на Южното Черноморие.

Този материал е отличен запас за тези, които се интересуват от развиването на района през вековете и въздействието му върху българската история и просвета . Публикуваме целия материал без редакторска интервенция:

„ Последните проучвания на траколога Георги Китов и професор Казимир Попконстантинов провокираха необятен отзив у нас и в чужбина. Направената експертиза от учени в европейски университети поддържа хипотезата, че костиците от ръката, лицевата част и зъба са фактически от светеца Йоан Кръстител и Предтеча Господен, на който се е паднала достойнството да покръсти самия Господ Иисус Христос.

Археологическата находка от 2010 година сложи доста въпроси, чиито отговори занапред би трябвало да бъдат търсени. Тя притегли интереса на научната общественост и отвори нови хоризонти и страници от историята на Южното българско Черноморие и неговите острови. Има обособени публикации за манастирите, които засягат разнообразни интервали, само че повсеместен труд на български академик към момента няма.

Първото по-сериозно проучване излиза преди повече от 100 години и е дело на известния академик А. Пападопулос-Керамевс. През 2008 година Константинополската патриаршия разгласява двутомен азбучник, който включва ръкописи от манастира „ Св. Йоан Предтеча ” край Созопол, пренесени през ХVІІ в. от созополските монаси на о-в Халки и съхранявани до 1941 година в манастира „ Св. Богородица Камариотиса ”. Последният труд е извънредно скъп за нашата история, само че по необясними аргументи все не намира научно приложение у нас.

Разкопки демонстрират, че в античността след Медиоланския едикт (313 г.), когато християнството става равнопоставено на останалите религии в Римската империя, островите се трансформират в убежища на едни от първите християнски храмове и езически светилища. В този интервал град Аполония (град на Аполон) трансформира името си на Созопол (град на спасението), непокътнато и до през днешния ден. Първите писмени сведения за региона са от края на 13 в. на византиеца Мануил Фил (1275-1345 г.), който разказва по какъв начин пълководеца Михаил Дука Глава Тарханиот през 1263 година съумява да отнеме от българския цар Константин Тих-Асен крепостите по южното Черноморие.

През декември 1351 година генуезка войска нахлува в черноморска Странджа. На 18 същия месец Созопол е високомерен и оплячкосан, църквите и манастирите в региона са обругани, ограбено е всичкото злато и сребро, житните ресурси конфискувани, бедните поданици са отведени в иго, а знатните – разменени против откуп. За твърдата опозиция жителите на Созопол е трябвало да бъдат осъдени за наставление. Генуезците вземат решение да опожарят изцяло града, само че против огромен откуп го пощадяват. Армията се насочва към Урдовиза (дн. Китен) със същите планове, само че жителите ѝ предотвратяват разграбването ѝ, като влизат в предварителни договаряния и се отплащат с откуп от 10 000 златни номизми.

През октомври 1366 година флотът на Амадей VІ Савойски навлиза в Черно море, с цел да окаже напън над българския цар Иван Александър, с искане за освобождение на пленения от него византийски император и негов братовчед Йоан V Палеолог.

Българският цар отхвърля предлагането, в резултат на което кръстоносците стартират поетапно завладяване на градовете Скафида (дн. с. Димчево), Аполония Понтика (дн. гр. Созопол), Месемврия (дн. гр. Несебър), Анхиало (дн. гр. Поморие) и Акра (дн. гр. Черноморец). Когато флотът се насочва на север, българският държател и шефът на Добруджанското деспотство Добротица излизат с предложение за договаряния. След като настояванията на Амадей VІ Савойски са изпълнени буквално, генуезката флота се отдръпва в Созопол, където на 28 януари 1367 година качва на борда освободения от българите Йоан V Палеолог. Кръстоносният поход завършва, само че завладените по негово време градове остават под византийско въздействие до рухването на Константинопол през 1453 година.

Въпреки че не влиза в съглашението, част от генуезките кораби остават и основават собствен кей в региона на нос Галата, за да реализират надзор над българските плавателни съдове. Цар Иван Александър е мощно обезпокоен, само че няма флот, с който да се опълчи на модерните плавателни съдове на граф Савойски.

Превземането на региона от османските турци през 1453 година води след себе си освен до цялостното плячкосване на манастирите, само че и до тяхното разрушение и запустяване. Приключва един интервал, който според от принадлежността на региона надлежно към България или Византия, манастирите с център град Созопол са имали царски или императорски статут. Доказателство за това е, че в бъдеще доста от игумените му са ставали патриарси на Вселенската патриаршия.

Многобройните военни походи на османските войски носят нови рискове за монасите. През 1594 година те са принудени да изоставен манастира си „ Св. Йоан Предтеча ” на остров Свети Иван и да се открият в своя метох „ Св. Николай ” в град Яш. Походът на османската войска в Молдовлахия обаче ги застига и там, манастирът „ Св. Николай ” съществено е потърпевш, а монасите са принудени за следващ път да бягат – този път в Москва.

В интервала 1567-1620 година селищата от Северното Черноморие – Балчик, Каварна, Варна, Кюстенджа, селищата към делтата на р. Дунав и в цяла Добруджа са подложени на систематични казашки нападения, вследствие на което хиляди българи са избити, десетки селища опожарени, а български дами и деца са продавани от тях в иго.

Казашките общности са мощно военизирани през този интервал. Грабежът на прилежащи земи се трансформира в съществена тяхна активност. Обект на нападенията им стават всички прилежащи земи. Православието и изобщо християнството в този интервал не играе никаква роля за тях. Поведението им ги снабдява с доста врагове, които, с цел да се защитят, подписват съюзи за да ги унищожат. В тези моменти казаците, с цел да се запазят като общественост, постоянно търсят поддръжката на настойника си – Москва.

Замонашения в манастира „ Св. Йоан Предтеча ” – Созопол, Вселенски патриарх Йеремия ІІ Транос, родом от Анхиало (Поморие), не може да се помири с нещастието на народа си и взема решение да направи всичко допустимо да отхвърли най-малко част от тежестта му. Казашките домогвания го провокират през 1589 година да влезе в договаряния с Руската черква и да я издигне от сан на митрополия в патриаршия, при изискване, че ще повлияе на необузданата орда да се откаже от похищенията над беззащитния български народ. Руската черква прави всичко допустимо да си извоюва нужния престиж и да въдвори ред в тази общественост, само че макар поетите задължения не може да съблюдава обещанието си. През 1621 година казаците се насочват още веднъж към българските земи, като този път нахлуват и по Южното Черноморие. Жителите на Несебър и Поморие са подложени на систематичен тормоз.

При следващия си хищнически набег през 1623 година казаците, със 17 лодки вид „ Чайка ”, опустошават първо Несебър, по-късно Агатопол (дн. Ахтопол). На връщане атакуват остров Свети Иван, обират манастира „ Св. Йоан Предтеча ” и водят монасите в плен до Созопол. Завързаните духовници показно минават през града, след което популацията е насила да се събере в централната част на града и да откупи всеки един жертван. На път за Несебър обират дребния манастир „ Св. Николай – асистент на бедните ” наоколо до Акра и „ Св. Анастасия ” на едноименния остров. На връщане, с цялата плячка, по пътя за Несебър ги застига стихия и потапя всички лодки. Спасява се единствено техният атаман, който с плуване се добира до нос Емона (Емине). Шест години по-късно, през 1629 година, се прави следващ набег, който доближава до Босфора.

Доволни от плячката по Южното Черноморие, при своето завръщане казаците са сюрпризирани от акостиралия османски флот в региона на Созопол. Сто и петдесет казака отплават, без да подвигат звук, до остров Свети Иван и заемат позиции за защита към манастира „ Св. Йоан Предтеча ”. В продължение на 8 дни казаците не позволяват настъпващите да стъпят на острова. Пристига подкрепление от други казаци, които принуждават османците да се отдръпват. Окуражени от успеха корсарите издигат на остров Свети Иван червен байрак, наричайки го „ Хубавеца Червенков ” (първият в света пиратски флаг), с което на процедура афишират зоната за тяхна територия (Пиратска република). Необезпокоявани, черноморските пирати стартират да плячкосват крайбрежието на импе-рията и васалното на султана Кримско ханство.

През лятото на 1629 година падишахът взема решение да реши въпpоcа с военна интервенция. Първата наказателна ескадра от 15 галери с по 300 еничари на всяка не се завръща, в резултат на което е изпратена втора от 14 кораба, по-голяма, по-маневрена и по-бързоходна.

Казаците, още като научават за приближаващата армада, натоварват плячката и напущат острова с вдигнати платна на север. Османската флотилия застига бягащите лодки в региона на Несебър и ги потапя. Осем ладии с 260 души екипаж отиват на дъното, малцината оживели са приковани към веслата на галерите.

Експедиция на Националния исторически музей през 1994 година откри-ва със сонар една от тези лодки на 55 метра под водата, само че не има техника да я извади, със страдание регистрира тогава проф. Божидар Димитров.

Силно раздразнени от събитията, турските флотски офицери дават позволение на екипажите да разграбят манастира, а корабната артилерия получава задача да го унищожи до основи, с цел да не може повече да бъде употребен като леговище от казаците. Така е погубен манастира на остров Свети Иван. Част от монасите са избити, а други предадени в иго – като гребци във флота. Българското население събира сумата 5000 талера–ефимки и за следващ път изплаща своите духовни ръководители. Монасите събират дребното си оживяло имущество и се насочат към остров Халки в Мраморно море, с цел да изградят манастира „ Св. Богородица Камариотиса ”, който се трансформира за тях нова обител.

Въпреки положените старания османската флота не съумява да изкорени пиратството. Българските хайдути усвояват занаята и залагат на изпитаната тактичност, забелязана от казаците. Вълчан челник включва в четата си подразделения от хайдушки гемии и се прогласява за капитан на флотилията. Морските разбойници изчакват в затулените заливчета плавателните съдове и ги плячкосват. Новите харамии бързо се усилват по бройка и по брой на плавателните съдове, които употребяват. За малко време региона сред Кюприя (Приморско) и турското пристанище Мидия е под контрола на четата.

Конструкцията на лодката се посипва с водорасли, а екипажите се притаяват до дъното. Атаката постоянно стартира от подветрената част, като се употребява течението. Обвитата във водорасли лодка предизвиквала смут в съперника. След като се изкачат на палубата, отмъкват плячката и запалвали вражеския транспортен съд. Налагало се час по-скоро да изчезнат и да се спасят, преди турците да стартират да ги преследват в морето. Тогава махали водораслите от структурата, опъвали платната, трансформирайки ги в елементарни платноходки, и с помощта напразно се отправяли към най- близкия бряг. Тази тактичност предизвиквала екстаз измежду експертите. През 1784 година френският офицер Лафит-Клаве поема командването на турските войски, дислоцирани по островите, със задача да приключи пиратството и да приготви подразделенията против възможните набези на съветския флот.

Благодарение на донори от Бургас манастирът „ Света Анастасия “ е възобновен от тежките пожари и пиратски нападения през вековете. През 1802 година е ремонтирана и изографисана манастирската черква „ Св. Климент Охридски ” със средства на котленеца хаджи Матей, основоположник на известния бургаски жанр Хаджипетрови, с което на процедура е съхранен последният оживял феодален островен манастир по Западното Черноморие.

През декември 1828 година, по време на почналата Руско-турска война, контраадмирал Михаил Николаевич Кумани организира разследващ рейд в Бургаския залив. По негова преценка Созопол е най-сигурното пристанище на юг от Балкана и е в относителна непосредственост до Босфора и Константинопол. Превземането на Созопол се трансформира в съществена задача за съветския флот. Успехът би дал цялостен надзор над целия западен бряг на Черно море и ще отстрани опасенията от възможна флангова турска атака.

Сутринта на 11 февруари под негово управление съветската ескадра в състав от 3 линейни, 2 фрегати и 3 канонерски лодки и два товарни кораба и 335 оръдия с 1162 бойци на борда при спокоен източен вятър отплавала за Созопол.

По пътя флотилията окупира залива Фарос (дн. Бургаски залив), завладява остров Света Анастасия, а друга част се насочва към остров Свети Кирик при срещуположен вятър. На разстояние 2,5 благи от задачата, измерено по карта, корабите навлизат в гъстата мъгла, която се спуска по цялото крайбрежие. Липсата на информация за съществуването на плитчини и морски рифове в тази част, принуждава съветските капитани да не поемат непотребни опасности. Корабите спускат котва и изчакват смяна на метеорологичните условия. На третия ден (14 февруари) в 17 ч. при цялостно безветрие корабите заемат позиции на безвредно разстояние пред Созополския рейд.

Турската артилерия вижда плавателните съдове и открива огън с всички налични батареи. Руските екипажи се ориентират по пушека за местата на артилерийските оръдия и дават отговор на огъня. Последва малко мъртвило от турска страна, при което адмирал Кумани преценя, че е настъпил моментът да изпрати парламентьори с предложение за помирение.

Турския комендант Хамил паша отхвърля да съобщи града и декларира, че ще се бори до последно. На 15 февруари при съществуването на гъста мъгла в 09:00 ч. сухопътните войски десантират брега, а корабната артилерия открива залпов огън и подлага града на 15 часова бомбардировка. Турските батареи вършат опит да противодействат, само че откакто не получават превес.

Виждайки своето изтощение и обезверена опозиция, през нощта гарнизона стартира всеобщо да дезертира. В тъмнината бойците с крясъци отдалеко стартират да се предават на подразделенията от десанта, като част от тях попадат на българските въоръжени доброволци от дружината на Стойко Мавродиев от с. Граматиково. На 16 февруари съветският флот, с помощта и на локалното население, завладява Созопол.

Руснаците незабавно възвръщат разрушените кафези, разполагат в тях артилерията от корабите, построяват нови укрепления и трансформират крепостта в съвременно оборудване за защита. До края на месеца крепостта се заема от сухопътни подразделения на две елементи от по 1500 и 1000 души. Бригът „ Ганимед ” получава специфичната задача да патрулира и охранява остров Св. Анастасия при положение, че турците се опитат да си го възвърнат.

След като русите завладяват Созопол, Стойко Мавродиев провежда по своя самодейност българите от този край и образува първият огромен български въстанически отряд. В Тракия избухва въстание, което обгръща региона от Сливенско през Сакар до Странджа и Малък Самоков, Тополовградско, Лозенградско и Бабаескийска кааза. Сформираните отряди изрично декларират, че желаят да се причислят към руснаците и чакат задания за осъществяване. Без да чакат решението на съветското военно командване, командирите на отряди стартират независими дейности и разпра с локалната турска власт.

За малко време Василико (Мичурин), Гьоктепе (Звездец), Армутлии (Сакарци), Мехмедкьой (Росен), Чукур чешме (квартал на Лозенград) и други селища, са под ръководството на въстаниците. Руснаците имат опасения, че нещата ще излязат отвън надзор, само че с цел да запазят благосклонностите на българското население от Одеса са изпратени 2000 пушки и боеприпаси, с които българите да се пазят в освободените територии.

Българското население добива национално самочувствие и престава да извършва отговорности си на парадайса, като стопира да заплаща налози и не се явява в дните по график за повинност. Във всички градове въстаническите отряди излъчват локална стража, която се подчинява само на своите старейшини и войводи. Между четите на Стоян челник, Гълъб челник, Петър челник и Бойчо челник се основава стройна организация, която териториално обгръща Странджа и Сакар.

Трафикът по всички съществени и второстепенни пътища е под контрола на организацията. Турските обози и башибозушки орди се трансформират в главен източник на оръжие и храна. Турското население от селата Ичме (Стефан Караджово), Факия, Голям Боялък (Шарково), Карабунар (Грудово), Караеврен (Близнак), Гьоктепе (Звездец), Юктепе, Малко Търново, Ениатско и Лозенград се изселва главно към Одрин, Цариград и други градове със непокътната турска власт.

През зимата на 1829 година в Бургас идва военачалник Дибич Забалкански и усилва гарнизона с спомагателни подразделения. Пристигащите бойци са посрещани възторжено от популацията.

На 28 март османска армия от 4 000 пехотинци и 1 500 конници настава към укрепленията на града. Руснаците дават отговор със мощна артилерийска канонада по суша и море. Битката е решена с масирана контраофанзива на съветския запас. Турската армия се пръсва, оставяйки доста жертви. След този пердах Созопол се трансформира в съществена база на съветските военноморски интервенции до края на войната. През април в пристанището се разполагат главните сили на Черноморския флот отпред с адмирал Алексей Грейг.

От Созопол той сковава турското доставяне по море и спомага на прекосилата Стара планина войска на ген. Дибич при завладяването на Месемврия и военно, и с доставка на хранителни запаси. До подписването на Одринския кротичък контракт 14 септември 1829 година Бургас се обособява като основна квартира на съветската войска.

Русия изявява скромни искания към османците, като счита, че е в неин интерес да резервира османското наличие на Балканите. Окуражени от съветската политика, турците незабавно стартират разпра с хрис-тияните по местата, където последните са дръзнали да въстанат.

Това дава началото на изселническа акция на християнското население от Източна България в Русия. Страхът от издевателствата довежда до всеобщо обезлюдяване на Бургаския край, в резултат на което популацията му понижава на половина, а това радикално трансформира посоката на по-нататъшното културно и икономическо развиване на региона през втората половина на века.

След основаването на Българската екзархия, единственият настоящ манастир остава в послушание на Константинополската патриаршия. В интервала 1901-05 година след дълги митинги, манастирът „ Света Анастасия “ е предаден от Константинополската на Българската патриаршия. Преди предаването игуменът на манастира прави опит да изнесе манастирския инвентар, което провокира недоволство в Бургас. Днес постройката се стопанисват още веднъж от Българската православна черква. От месец май 2014 година, с помощта на извоювания и изпълнен от Община Бургас план „ Културно-историческото завещание ”, о-в „ Света Анастасия “ е трансфорат в конкурентоспособна туристическа дестинация, финансирана по Оперативна стратегия „ Регионално развиване ”. “