Живот на нашата планета от сър Дейвид Атънбъро излиза със ...
Книгата " Живот на нашата планета " от сър Дейвид Атънбъро ще излезе със знака на ИК " Хермес " на 16 ноември. В нея международно приетият естественик и пионер в научнопопулярните телевизионни стратегии прави равносметка на измененията в околната среда през последния век и споделя вярата и визията си за по-устойчиво бъдеще.
Сър Дейвид Атънбъро е знаменит естествоизпитател, основател и водещ на редица документални поредици за дивата природа. Заема поста програмен шеф на BBC през 60-те и 70-те години. Вече на 94 години, високоуважаваният водещ и естественик оставя своето вдъхновяващо обръщение към идващите генерации с книгата и телевизионната поредност „ Животът на нашата планета “. Поредицата се подрежда измежду най-популярните продукции в Netflix, а книгата печели Читателските награди на Goodreads за 2020 година в категория „ Наука и технологии “.
От Автора
Пиша тази книга на 94 години. Имах невероятен живот. Едва в този момент правя оценка какъв брой невероятен е бил.
Когато заснемах първите си филми, мислех, че се намирам измежду дивата природа и скитам из девствени земи, само че това е било заблуда. Трагедията на нашето време се е случвала към нас съвсем незабележимо с всеки минал ден – прогресивният крах на биологичното многообразие на нашата планета и загубата на дива природа.
Свидетел съм на този крах и в тази книга споделям описа си от първо лице за това какво се случи и моята визия за бъдещето. Това е историята на най-голямата ни неточност и по какъв начин стигнахме дотук – и по какъв начин, в случай че вземем ограничения в този момент, към момента можем да я изправим.
Имаме последна опция да построим постоянен дом за себе си и да възстановим богатия и прелестен свят, който сме наследили от предците си.
Всичко, от което се нуждаем, е воля.
Най-голямата ни неточност
(откъс)
Украинският град Припят не наподобява никъде, на което съм бил. Там царува цялостно обезсърчение.
На пръв взор наподобява като доста прелестен град с булеварди, хотели, площад, болница, паркове с атракциони, централна пощенска работа, железопътна гара. Има няколко учебни заведения и плувни басейни, кафенета и питейни заведения, ресторант край реката, магазини, супермаркети и фризьорски салони, спектакъл и кино, зала за танци, спортни зали и футболен стадион с атлетическа писта. Градът разполага с всички улеснения, които ние, хората, сме основали, с цел да си осигурим прелестен и удобен живот – всички детайли на нашия собственоръчно построен хабитат.
Около културния и търговски център на града са ситуирани жилищните здания – 160 блока, издигнати под избран ъгъл по отношение на добре проектирана пътна мрежа. Всеки апартамент има балкон. Всеки блок има социална пералня. Най-високите блокове са съвсем на 20 етажа и всеки от тях е увенчан с голямата емблема на създателите на града, изобразяваща сърп и чук.
Припят е построен в Съветския съюз в интервал на бурно строителство през 70-те години на ХХ век. Бил умислен като съвършен дом за съвсем 50 000 души, модернистична химера, която да приюти най-хубавите млади инженери и учени от Източния блок дружно със фамилиите им. Любителски филм от началото на 80-те години на ХХ век ги демонстрира по какъв начин се усмихват, поддържат връзка и бутат детски колички по необятните булеварди, вземат уроци по балет, плуват в басейна с олимпийски размери и се разхождат с лодки по реката.
Днес обаче никой не живее в Припят. Стените се разрушават. Прозорците са изпочупени, а щурцовете им пропадат. Трябва да внимавам къде стъпвам, до момента в който преглеждам мрачните празни здания. Във фризьорските салони столовете лежат по земята измежду прашни ролки за коса и счупени огледала. Флуоресцентни тръби висят от тавана на супермаркета. Паркетът на кметството е изкъртен и разпилян по огромното мраморно стълбище. В учебните заведения подовете на класните стаи са осеяни с тетрадки, по чиито страници се редят кирилски букви, прилежно изписани със синьо мастило. Басейните са празни. Седалките на диваните в жилищата са пропаднали до пода. Леглата са изгнили. Почти всичко е неподвижно, застинало. Сепвам се, в случай че полъх напразно провокира придвижване.
С всяка последваща врата, през която влизам, неналичието на хора става все по-натрапчива. Отсъствието им е най-явната истина. Посещавал съм и други обезлюдени градове – Помпей, Ангкор Ват и Мачу Пикчу, само че тук нормалността на мястото притегля вниманието върху ненормалността на изоставянето му. Сградите и движимостите са прекомерно познати и човек си дава сметка, че се разрушават освен от хода на времето. В Припят царува цялостно обезсърчение, тъй като всичко тук – от таблата за разгласи, които никой към този момент не гледа, през пръснатите сметачни линийки в кабинета по естествени науки, до счупеното пиано в кафенето – е паметник на способността на човечеството да погуби всичко, от което има потребност и което цени. Ние, хората, единствени на земята сме задоволително могъщи, с цел да сътворяваме светове, а по-късно да ги разрушаваме.
На 26 април 1986 година избухва реактор № 4 на близката атомна електрическа централа „ Владимир Илич Ленин “, през днешния ден известна на всички като „ Чернобил “. Експлозията е резултат от неприятно обмисляне и човешки неточности. Чернобилските реактори имали градивни дефекти. Служителите не са били наясно с това, а на всичко от горната страна са работили повърхностно. Чернобилската повреда се дължи на неточности – това е допустимо най-човешкото пояснение.
Силните ветрове разнасят над огромна част от Европа 400 пъти повече радиоактивен материал спрямо бомбите в Хирошима и Нагасаки, взети дружно. Той пада от небето под формата на дъждовни капки и снежинки, просмуква се в почвата и водоемите на доста страни. Накрая прониква в хранителната верига. Броят на преждевременните смъртни случаи, породени от случая, към момента е предмет на разногласия, само че става въпрос за стотици хиляди. Мнозина назовават чернобилската повреда „ най-скъпоструващата екологична злополука в историята “.
За жал, това не е правилно. През по-голямата част на предишния век нещо друго се случваше съвсем незабележимо всеки ден, на всички места, по цялото земно кълбо. То също е резултат от неприятно обмисляне и човешки неточности. Не приказваме за трагичен случай, а за пагубна безнаказаност и непросветеност, които засягат всички сфери на живота ни. Всичко това не е почнало с една детонация. Започнало е безшумно, без някой да си даде сметка, вследствие на разнородни, световни и сложни аргументи. Развитието му не може да бъде измерено с един инструмент. Нужни бяха стотици изследвания по целия свят, с цел да се удостовери, че въобще се случва. Ефектът от него ще бъде доста по-сериозен от замърсяването на почвите и водите на няколко злощастни страни – в последна сметка то може да докара до дестабилизацията и рухването на всичко, на което разчитаме.
Това е същинската покруса на нашето време: прогресивният крах на биологичното многообразие на нашата планета. За да процъфтява животът на Земята, е належащо голямо биологично многообразие. Планетата може да действа дейно единствено в случай че милиарди разнообразни самостоятелни организми се възползват оптимално от всички запаси и благоприятни условия, до които имат достъп, а милиони типове живеят обвързвано, тъй че да се поддържат взаимно. Колкото по-голямо е биологичното многообразие, толкоз по-безопасен ще бъде всеки живот на Земята, включително и нашият. Начинът, по който ние, хората, живеем през днешния ден на планетата обаче, води до понижаване на биоразнообразието.
Всички ние имаме пръст в това, само че е редно да се каже, че виновността за това не е наша. Едва през последните няколко десетилетия започнахме да разбираме, че всеки от нас е роден в човешки свят, който постоянно е бил нестабилен по своята същина. Сега обаче, когато знаем това, би трябвало да създадем избор. Можем да продължим да живеем щастливо, да се грижим за фамилиите си, да преследваме заветните цели на актуалното общество, което сме построили, и да не обръщаме внимание на бедствието, което чука на вратата ни. А можем и да се променим.
Този избор напълно не е елементарен. В последна сметка хората се вкопчваме в това, което ни е познато, и гледаме с съмнение или боязън на непознатото. Всяка заран първото нещо, което жителите на Припят са виждали, откакто са дръпнели завесите в домовете си, е била голямата атомна електрическа централа, която един ден щяла да съсипе живота им. Повечето от тях работели в нея. Останалите разчитали на тях, с цел да изкарват прехраната си. Мнозина са съзнавали, че е рисково да живеят толкоз покрай централата, само че се колебая, че някой от тези хора би предпочел да изключи реакторите. „ Чернобил “ им давал онази скъпа облага, наречена удобен живот.
Днес всички сме поданици на Припят. Живеем удобно в навечерието на злополучие, което сами сме провокирали. Причината за това злополучие са същите тези неща, които ни разрешават да живеем удобно. И е напълно естествено да продължаваме по този метод, до момента в който не се появи безапелационна причина да спрем да го вършим и доста добър различен проект. Затова написах тази книга.
Природата умира. Доказателствата за това са на всички места. Това се случи в границите на моя живот. Видях го със личните си очи. Това ще докара заличаването ни.
Все още обаче имаме време да изключим реактора. Има добра опция.
Тази книга споделя по какъв начин сме създали най-голямата си неточност и по какъв начин, в случай че действаме незабавно, към момента можем да я изправим.
Сър Дейвид Атънбъро е знаменит естествоизпитател, основател и водещ на редица документални поредици за дивата природа. Заема поста програмен шеф на BBC през 60-те и 70-те години. Вече на 94 години, високоуважаваният водещ и естественик оставя своето вдъхновяващо обръщение към идващите генерации с книгата и телевизионната поредност „ Животът на нашата планета “. Поредицата се подрежда измежду най-популярните продукции в Netflix, а книгата печели Читателските награди на Goodreads за 2020 година в категория „ Наука и технологии “.
От Автора
Пиша тази книга на 94 години. Имах невероятен живот. Едва в този момент правя оценка какъв брой невероятен е бил.
Когато заснемах първите си филми, мислех, че се намирам измежду дивата природа и скитам из девствени земи, само че това е било заблуда. Трагедията на нашето време се е случвала към нас съвсем незабележимо с всеки минал ден – прогресивният крах на биологичното многообразие на нашата планета и загубата на дива природа.
Свидетел съм на този крах и в тази книга споделям описа си от първо лице за това какво се случи и моята визия за бъдещето. Това е историята на най-голямата ни неточност и по какъв начин стигнахме дотук – и по какъв начин, в случай че вземем ограничения в този момент, към момента можем да я изправим.
Имаме последна опция да построим постоянен дом за себе си и да възстановим богатия и прелестен свят, който сме наследили от предците си.
Всичко, от което се нуждаем, е воля.
Най-голямата ни неточност
(откъс)
Украинският град Припят не наподобява никъде, на което съм бил. Там царува цялостно обезсърчение.
На пръв взор наподобява като доста прелестен град с булеварди, хотели, площад, болница, паркове с атракциони, централна пощенска работа, железопътна гара. Има няколко учебни заведения и плувни басейни, кафенета и питейни заведения, ресторант край реката, магазини, супермаркети и фризьорски салони, спектакъл и кино, зала за танци, спортни зали и футболен стадион с атлетическа писта. Градът разполага с всички улеснения, които ние, хората, сме основали, с цел да си осигурим прелестен и удобен живот – всички детайли на нашия собственоръчно построен хабитат.
Около културния и търговски център на града са ситуирани жилищните здания – 160 блока, издигнати под избран ъгъл по отношение на добре проектирана пътна мрежа. Всеки апартамент има балкон. Всеки блок има социална пералня. Най-високите блокове са съвсем на 20 етажа и всеки от тях е увенчан с голямата емблема на създателите на града, изобразяваща сърп и чук.
Припят е построен в Съветския съюз в интервал на бурно строителство през 70-те години на ХХ век. Бил умислен като съвършен дом за съвсем 50 000 души, модернистична химера, която да приюти най-хубавите млади инженери и учени от Източния блок дружно със фамилиите им. Любителски филм от началото на 80-те години на ХХ век ги демонстрира по какъв начин се усмихват, поддържат връзка и бутат детски колички по необятните булеварди, вземат уроци по балет, плуват в басейна с олимпийски размери и се разхождат с лодки по реката.
Днес обаче никой не живее в Припят. Стените се разрушават. Прозорците са изпочупени, а щурцовете им пропадат. Трябва да внимавам къде стъпвам, до момента в който преглеждам мрачните празни здания. Във фризьорските салони столовете лежат по земята измежду прашни ролки за коса и счупени огледала. Флуоресцентни тръби висят от тавана на супермаркета. Паркетът на кметството е изкъртен и разпилян по огромното мраморно стълбище. В учебните заведения подовете на класните стаи са осеяни с тетрадки, по чиито страници се редят кирилски букви, прилежно изписани със синьо мастило. Басейните са празни. Седалките на диваните в жилищата са пропаднали до пода. Леглата са изгнили. Почти всичко е неподвижно, застинало. Сепвам се, в случай че полъх напразно провокира придвижване.
С всяка последваща врата, през която влизам, неналичието на хора става все по-натрапчива. Отсъствието им е най-явната истина. Посещавал съм и други обезлюдени градове – Помпей, Ангкор Ват и Мачу Пикчу, само че тук нормалността на мястото притегля вниманието върху ненормалността на изоставянето му. Сградите и движимостите са прекомерно познати и човек си дава сметка, че се разрушават освен от хода на времето. В Припят царува цялостно обезсърчение, тъй като всичко тук – от таблата за разгласи, които никой към този момент не гледа, през пръснатите сметачни линийки в кабинета по естествени науки, до счупеното пиано в кафенето – е паметник на способността на човечеството да погуби всичко, от което има потребност и което цени. Ние, хората, единствени на земята сме задоволително могъщи, с цел да сътворяваме светове, а по-късно да ги разрушаваме.
На 26 април 1986 година избухва реактор № 4 на близката атомна електрическа централа „ Владимир Илич Ленин “, през днешния ден известна на всички като „ Чернобил “. Експлозията е резултат от неприятно обмисляне и човешки неточности. Чернобилските реактори имали градивни дефекти. Служителите не са били наясно с това, а на всичко от горната страна са работили повърхностно. Чернобилската повреда се дължи на неточности – това е допустимо най-човешкото пояснение.
Силните ветрове разнасят над огромна част от Европа 400 пъти повече радиоактивен материал спрямо бомбите в Хирошима и Нагасаки, взети дружно. Той пада от небето под формата на дъждовни капки и снежинки, просмуква се в почвата и водоемите на доста страни. Накрая прониква в хранителната верига. Броят на преждевременните смъртни случаи, породени от случая, към момента е предмет на разногласия, само че става въпрос за стотици хиляди. Мнозина назовават чернобилската повреда „ най-скъпоструващата екологична злополука в историята “.
За жал, това не е правилно. През по-голямата част на предишния век нещо друго се случваше съвсем незабележимо всеки ден, на всички места, по цялото земно кълбо. То също е резултат от неприятно обмисляне и човешки неточности. Не приказваме за трагичен случай, а за пагубна безнаказаност и непросветеност, които засягат всички сфери на живота ни. Всичко това не е почнало с една детонация. Започнало е безшумно, без някой да си даде сметка, вследствие на разнородни, световни и сложни аргументи. Развитието му не може да бъде измерено с един инструмент. Нужни бяха стотици изследвания по целия свят, с цел да се удостовери, че въобще се случва. Ефектът от него ще бъде доста по-сериозен от замърсяването на почвите и водите на няколко злощастни страни – в последна сметка то може да докара до дестабилизацията и рухването на всичко, на което разчитаме.
Това е същинската покруса на нашето време: прогресивният крах на биологичното многообразие на нашата планета. За да процъфтява животът на Земята, е належащо голямо биологично многообразие. Планетата може да действа дейно единствено в случай че милиарди разнообразни самостоятелни организми се възползват оптимално от всички запаси и благоприятни условия, до които имат достъп, а милиони типове живеят обвързвано, тъй че да се поддържат взаимно. Колкото по-голямо е биологичното многообразие, толкоз по-безопасен ще бъде всеки живот на Земята, включително и нашият. Начинът, по който ние, хората, живеем през днешния ден на планетата обаче, води до понижаване на биоразнообразието.
Всички ние имаме пръст в това, само че е редно да се каже, че виновността за това не е наша. Едва през последните няколко десетилетия започнахме да разбираме, че всеки от нас е роден в човешки свят, който постоянно е бил нестабилен по своята същина. Сега обаче, когато знаем това, би трябвало да създадем избор. Можем да продължим да живеем щастливо, да се грижим за фамилиите си, да преследваме заветните цели на актуалното общество, което сме построили, и да не обръщаме внимание на бедствието, което чука на вратата ни. А можем и да се променим.
Този избор напълно не е елементарен. В последна сметка хората се вкопчваме в това, което ни е познато, и гледаме с съмнение или боязън на непознатото. Всяка заран първото нещо, което жителите на Припят са виждали, откакто са дръпнели завесите в домовете си, е била голямата атомна електрическа централа, която един ден щяла да съсипе живота им. Повечето от тях работели в нея. Останалите разчитали на тях, с цел да изкарват прехраната си. Мнозина са съзнавали, че е рисково да живеят толкоз покрай централата, само че се колебая, че някой от тези хора би предпочел да изключи реакторите. „ Чернобил “ им давал онази скъпа облага, наречена удобен живот.
Днес всички сме поданици на Припят. Живеем удобно в навечерието на злополучие, което сами сме провокирали. Причината за това злополучие са същите тези неща, които ни разрешават да живеем удобно. И е напълно естествено да продължаваме по този метод, до момента в който не се появи безапелационна причина да спрем да го вършим и доста добър различен проект. Затова написах тази книга.
Природата умира. Доказателствата за това са на всички места. Това се случи в границите на моя живот. Видях го със личните си очи. Това ще докара заличаването ни.
Все още обаче имаме време да изключим реактора. Има добра опция.
Тази книга споделя по какъв начин сме създали най-голямата си неточност и по какъв начин, в случай че действаме незабавно, към момента можем да я изправим.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ