Лъчезар Лозанов: Битката за буквите и езика не е в гънките на ис...
" Кирил и Методий ни учат на почтеност към обстоятелствата. Загубим ли този ориентир, ще се самоунищожим, тъй като геополитиката работи с големи капацитети сила и можем да се окажем сред чука и наковалнята. Двамата братя са съумели да разместят геополитическите носорози на своето време – немското духовенство и тевтонската асимилация ".
" Ако загубим паметта си за тях и техния честен урок, няма да сме забавни и разнообразни за останалия свят. Ще изтрием самобитността си измежду географията на значимите нации. Стоим на кръстопът. Не е ужасно да си дребен като численост население, ужасно е да си дребен на самочувствие и да живееш безропотен, че си мравка и някой от огромните по нехайство може да те стъпче. Дали Люксембург и Израел са такива? И какво можем ние в лицето на новите генерации? Развръзката не е напълно предначертана ".
Това споделя в изявление за Фрог нюз поетът Лъчезар Лозанов.
Вижте цялото изявление:
Как звучи за Вас 24 май през днешния ден – като химн или ехтене?
И като двете. Ще стартира от химна. Св. св. Кирил и Методий не просто са основали писменост – памет за историята ни като народ и страна. Те внасят полезност модерна, изключително нужна през днешния ден, която сплотява другите етноси на България в обединен народ. Това е народностно-племенната ни еднаквост, която макар разломите, пропастите на съществуването ни, и през днешния ден ни дава опция да оцелеем като нация. Тази основна полезност е толерантността към разликата, към другостта. Борбата против триезичието не е единственият израз за приобщаването на другия човек. Помислете – двамата братя са част от фамилията на висшия византийски пълководец, друнгария (командир на военно подразделение) Леон, на български Лъв. Кирил и Методий са от жанр на аристократи във Византийската империя. Били са полиглоти.
Според едни са научили славянски език на пазара в Солун. Според други – майка им Мария е със славянски генезис и го знаят от нея. Но макар византийското си схващане и генезис, залагат живота си за идеята на моравските славяни. Защо? Да изравнят статуса им с господстващите империи, етноси и нации.
Отиват да защитят делото си пред папата – властелинът, който при неудачен дебат може да ги хвърли доживотно в тъмниците на някой манастир. Аргументите им са блестящи, папа Адриан е замаян. Пълчищата на немско-латинското духовенство надвиват след това и Великоморавската страна изчезва.
Оцелелите възпитаници идват при Борис и българската националност е основана под носа и в конфликт с Ромейската империя. Безспорно делото им заслужава химн.
Но да се върнем на ехото. Съхранили ли сме този нюх, почит към равнопоставеността, толерантността и способността да разбираме и оценяваме другия от нас? Ехото на доста места глъхне в атавистичен боязън, нелепост и ксенофобия. Имаше фрапантен случай през 2017 година в Елин Пелин. Няколко месеца там живя оскъдно, безпомощно семейство сирийски бежанци, възрастни хора. Пред bTV хазяинът им Петър Паунов споделяше, че при никакви условия не би ги изгонил от вкъщи си. „ Хората са кротки, спокойни, живеят без проблеми. Наемът не им е безценен, и без пари мога да ги задържа… “ Населението, отпред с кмета, ги изгони. „ Уж сме българи, християнски народ, а сме завист и омраза… ”, възмути се хазяинът им. Не е имало недоволства от съседите на Фатима и Фахим, само че кметът, макар че е държавно лице, отхвърли да извърши закона. Искал да отбрани хората и града си. Как, в случай че нарушаваш законите? Законът не е влезнал в манталитета ни.
Колко друг е бил протобългарският език на аспаруховите племена и езикът на славяните. Борис не се е уплашил от различността – с огън и меч е защитил закона и е обединил популацията си, с цел да има страна. Сменя езика на родовия си клан, с цел да имаме общ народ. Днес един кмет се слага над конституцията и няма мощ, която да му се противостои. Държавността? Борис репресира сина си, с цел да я има. И казусът не е само в Елин Пелин. Евтиният популизъм се шири в значително селища у нас. Няма кой да им противостои.
Кирил и Методий не са единствено основатели на буквите, те ни завещават и честен урок, тактика към бъдещето. Време е да го разберем, без да повтаряме кухи приказки и преписани речи.
Няма ли нещо парадоксално в това, че навръх празника на словото се приказват най-вече празни думи?
Ако ви задам една-единствена тематика и ви поръчам да я развиете в най-малко 300 разнообразни разновидността всяка година, а това се повтаря 145 години – какъв е шансът да не се роди образец? Клишетата обрасват, ушите ви ще се запушат от едни и същи думи. Блестящите находки се износват, тъй като като ги харесат, хората ги преповтарят по-често, до момента в който звученето им се освободи от всевъзможен смисъл. Помислете за българския символизъм. Навремето думите „ златоструен “, „ огнедишащ “, „ морен “, „ рубинен “, „ сияен “ са били диаманти, открития, шашкали са хората с неочакваност, автентичност. Ако ги употребите в този момент, ще усетите какъв брой патетично и изкуствено те контрастират с всекидневния диалог, а и със самия книжовен език.
Колкото по-шашкащи са едни думи, толкоз по-често хората ги използват, с цел да блеснат пред някого. А думите са като обувките – в случай че вървиш години с едни и същи, ще стъпваш по боси ходила. Изтриват се. Днес символистите наподобяват състарени от патетизъм, увехнали откъм тенденциозност. Но в случай че пишете като Чехов – с разговорни думи и къси, ясни фрази – те са неизтриваеми. Ескалацията на възприятието идва от наслагването и динамичността на смисъла, от композиционното фокусиране на силата – думите работят в екип, блясъкът е в особената им взаимовръзка.
На нашите държавни мъже им липсва речник, лексикално благосъстояние, ясна мисъл. През тях навлязоха някои идиотизми като „ ваканцувам “ и, от смешни, хлътнаха в разговорния език като естествени думи. Във всекидневния диалект се наместиха паразити. „ Як “ – преди 50-тина години означаваше мощен, здрав или корав, твърд. Сега „ крепко “ стана „ нещо хубаво “. Чуждиците в региона на компютърните и други науки обогатиха езика (уокмен, дискмен, джет, джакузи, програмен продукт, файл, домейн, уебсайт и др.) – нямат български еквивалент. Ала други са израз на беззащитност и беднотия на мисълта. Ненужно е да заместваме „ поддържам връзка “ с „ споделям “, „ младеж “ с „ младеж “, „ сбогом “ с „ довиждане “.
Живеем в свят, в който думите постоянно губят тежестта си, нещо като инфлация на езика. Като човек, който борави с тях и в поезията, и в публицистиката – по какъв начин усещате това обедняване?
Количеството познания в актуалното общество се удвоява на всеки пет години. Представете си неизмеримите дози данни, обстоятелства, феномени, събития, открития – процесът на струпване се форсира с всяка година. По времето на Кирил и Методий да бъдеш всестранно развита персона е било по силите на един човек, стига да има воля, любознание, да схваща знанието като премеждие. Двамата братя са владеели славянски, гръцки, латински, арабски и други езици. Константин приключва Магнаурската школа с всички „ елински изкуства “ (граматика, лирика, геометрия, диалектика), „ метафизичен науки “ (риторика, аритметика, астрономия). В нашата история енциклопедистите също не са малко.
Нека погледнем „ Рибния буквар “ на Петър Берон – квалифициран доктор, създател на към 20 научни труда. Владее девет езика, поддържа връзка с научни среди в Париж, Берлин, Лондон, Виена, Прага и Атина. Има научни занимания във всички направления. Загрижен да просвети българските деца. Да си енциклопедист в тези отминали столетия към момента е било допустимо. Подобни фигури са Леонардо, Еразъм, личностите на Ренесанса.
Възможно ли е през днешния ден? Едва ли. Библиотеки като Александрийската, като Търновската по време на рухването под османска власт, през днешния ден не биха събрали и една хилядна от човешкото познание. Как да го натъпчем в една глава?
По нужда хората се специализираха в дадена тясна област, а това свежда езика им до масив от профилирани термини, гарнирани с най-употребимия ресурс битови думи – и толкоз. Мобилните телефони замениха четенето с образни безсловесни клипчета, с по 3 реда възклицания и емотикони. Картинка вместо диалог. Четенето, изключително на художествена литература, изисква изпитание на мозъка да доразвие казаното във очевидно, да досъчини загатнатото. Това развива въображението и мисленето. Клипът за минута-две е смляна храна – цветът, формата, персонажът са изсипани наготово. Раздвояването на концентрацията прави съзнанието скокливо, несистемно. Не се разплитат причинно-следствени връзки – смляна храна, единствено преглъщаш. Зъбите ти закърняват, непотребни са. Езиковият ресурс и самостоятелният речник на индивида обедняват. Получаваме деца, които вземат решение проби като тотото – все ще улучиш правилен отговор като за тройка.
Във Факултета на СУ замениха публицистиката с PR компетентност. Тя заменя аналитичното и сериозно мислене с технология на фразата, която хвали и предлага – от хубаво към по-хубаво. Да харесаш, да купиш, да рекламираш. Свръхкратки жанрове, които работят с подготвени логаритми.
Поезията е за угоени по-щедро с лексика човеци – драмата е, че гилдията (като изключим графоманите) е 300–500 индивида в цялата страна – пишат елитарно и се четат между тях. Преди 40-ина години една стихосбирка излизаше в 10–15 хиляди тираж. Сега и 500 са доста, като има дребни изключения. Светите братя и техните възпитаници, в случай че видят до каква степен сме я докарали, щяха да вдигнат ръце от нас. Бихте ли сравнили нашата Национална библиотека с Атинската? Това демонстрира какво е отношението ни към думите и познанието. Какво общо имат делата с тия помпозни речи, които се възпроизвеждат по случай празника всяка година от стотици трибуни в страната.
Коя дума от актуалния политически или медиен речник бихте изпратил в поетическо заточение?
Дървеният политически език – люпят се паразити ежедневно. Не е една дума. Може би съчетанието: „ по този начин ни го наложи Европейски Съюз “. Което е безгръбначие и ловкост, неистина, зад която се крие неналичието на дарба да поемеш отговорност, персонални закононарушения, примитивно въображение, неведение и нагаждачество. Мечтая да изгоним думата „ корупция “, само че е невероятно, никоя международна мощ не го е постигнала. Обидни думи, които спъват дебатите в Народното събрание, които въплъщават лозунга на един от видните дерибеи: „ аз съм елементарен, и вие сте прости… по тази причина се разбираме “. Медиите се лишиха от колоритни и изразителни думи, а правописът е с налучкване. Проблемът не е единствено в елита – потегля от електората. В предишното названията на заведения за хранене, магазини и кръчми имаха облик, цвят, нюанс. Това се запомня. „ Синият лъв “, „ Сам пристигнах “, „ Вкусното кебапче “, „ Тримата пияници “, „ Феята “… Сега са или чуждестранни думи с найлонов усет, или неразбираеми акроними, за които би трябвало да търсиш речник. А това да кръстим метростанция „ ЦСКА “ е върхът на нелепостта. Станциите ни няма да стигнат за всичките столични тимове, а пък и за какво единствено футболните?
Какви думи липсват в публичните диспути през днешния ден? И кои звучат, само че не значат нищо към този момент?
Повтарям – приемливост. В дебатите липсва просвета да се изслушваме, да се вгледаме в причините на другия. Обичайно е да се прекъсне другият, да се надвика, да му се припише персонален недостатък, измислена виновност. Да се окаля и дискредитира – дали ще бъде наименуван „ Кокорчо “, различен просто „ Киро “, трети – народен изменник („ Народният съд щял да го беси “) – все са кол в спиците за колелото на истината.
Другите неналичия са: емпатия (съпричастност с болката на другия), добрина, храброст, реформаторска воля (при непопулярните мерки), консенсус. И достолепие – самичък да си подадеш оставката, когато не си се справил.
Някои се разминават със личното си наличие: национализъм, дълг и „ битка “ с корупцията. Патриотарското: „ България на три морета “. Смешно е да се гордееш с прародители, вместо с самостоятелните си достижения. Никой не може да патентова като благосъстоятелност Ботев и Левски. Подозирам, че в случай че имаше техни копия през днешния ден, Министерство на вътрешните работи щеше да ги арестува и бие, както преди време пребиха протестиращите студенти на площада.
Културната просветеност отстъпва ли пред цифровата? Нормална еволюция или обезпокоителен признак е това?
Не единствено отстъпва, а се срутва. Появиха се глутници от юноши, които пребиват свои съученици или ограбват възрастни хора. Културната просветеност е и образование да не причиняваш на другия това, което не искаш да причинят на теб. Немалко от младежите потъват в цифрови игри – да гръмнеш някого, да разрушиш, да събориш и да се сражаваш с чудовища се изживява като смисъл на живота. И нерядко от екрана се прескача в действителния живот. Там убитият не възкръсва, разрушеното не се възвръща с рестарт, осакатеният не подскача непокътнат в новата версия на играта. Наркоманията на виртуалния свят, както дава знания, по този начин и осакатява. Някои от децата не познават различен свят с изключение на четири стени на стаята си и синкавия екран на монитора.
Това е едната страна на монетата. Скоростта, с която усъвършенстваме изкуствения разсъдък (ИИ), допуска, че до 2045 година той ще ни надскочи като просветеност. Чип в главата ще ни превежда всички вероятни езици и ще ни върже към тоталната мрежа на информация в света. Това са невиждани благоприятни условия за мислене и преправка на познания. Изхабените ни органи ще се заменят с изкуствени, животът ще се удължи, индивидът и машината ще се слеят в хибрид. Неотвратима логичност на идната посттехнологична ера – и няма по какъв начин да избягаме.
Трябва да намерим хармоничната граница сред същинското познание и халюцинацията, сред неудържимото увлечение към логиката на необяснимото и наркоманията на виртуалното, на холограмното замайване. Ключът към същинското културно завещание, което ни завещаха двамата братя просветители, е да напипаме тънката невидима пътечка сред правилния баланс на тия две стихии, с цел да не загубим цивилизацията си като цяло и машинариите на ИИ да не ни смачкат.
Трябват ни и две капки енциклопедичност, с цел да излекуват туморите на прекомерно тясната специализация, на която ни обрича цифровото пиене. Споделям и паника, и екстаз от тържеството на интелекта. За страдание, няма уред за филтрация – да разделим джибрите от ракията.
Според вас от какво по-често страдаме: от загуба наизуст или от липса на въображение?
Не бих споделил, че едното е противоположно на другото. Кирил и Методий ни учат на почтеност към обстоятелствата. Загубим ли този ориентир, ще се самоунищожим, тъй като геополитиката работи с големи капацитети сила и можем да се окажем сред чука и наковалнята. Двамата братя са съумели да разместят геополитическите носорози на своето време – немското духовенство и тевтонската асимилация. Техните възпитаници и следовници ни имунизираха против византийското и османското културно менгеме. За страдание, британският език, несъмнено повсеместен в световен мащаб, внушава у някои глави чувството, че родният език е за битака, че не изисква просветеност и познания. Ако съумеем да опазим кирило-методиевата традиция в езика ни и запазим неговия искра, ще имаме самочувствие измежду многогласието на международната врява.
Ако загубим паметта си за тях и техния честен урок, няма да сме забавни и разнообразни за останалия свят. Ще изтрием самобитността си измежду географията на значимите нации. Стоим на кръстопът. Не е ужасно да си дребен като численост население, ужасно е да си дребен на самочувствие и да живееш безропотен, че си мравка и някой от огромните по нехайство може да те стъпче. Дали Люксембург и Израел са такива? И какво можем ние в лицето на новите генерации? Развръзката не е напълно предначертана.
Защо Русия не признава нашата писменост?
Заради концепцията за месианство и въображението, че са единствените наследници на Рим като империя. Киевска Рус малко или повече еволюира към структурата – държавна, икономическа и църковна – на Византия. България това го прави по-рано – по времето на Борис I. Първите преписи на старобългарски език малко са се различавали от староруския и книжнината е потекла към Киевска Рус.
След приемането на християнството (988 г.) в Русия се употребяват два езика – съветски и старобългарски.
Руският се употребява за всекидневието. Старобългарският (идентичен с термина старославянски) се развива като език на културата, на Църквата, на духовната литература. Под негово въздействие през X–XI век доста се уголемява речникът на съветската книжовна версия. Второто южнославянско въздействие е при завоюването на Балканите от османците. През втората половина на XIV век България претърпява културно възобновление.
Патриарх Евтимий Търновски основава Търновската книжовна школа, основава агиографския род (жития на светците, панегирици). Текстовете са по скица (канон), украсени със „ вербален орнамент “ – съзвучни думи, синоними, съпоставения, прилагателни. Академик Дмитрий Лихачов счита, че този жанр не е напълно заимстван от България, само че че българското въздействие е значимо за образуването на агиографската литература в Русия.
Според него емоционалността на стила, присъща на Търновската школа, е обвързвана с желанието да се съобщи дълбочината на мистичните прекарвания на светците и съставителите на техните жития.
Пред стремителния напредък на османците европейските страни търсят съдружници. Как се ражда концепцията за Третия Рим? Идеята не е съветска. Първият документ, в който е дефинирана, е решение на венецианския Сенат от 1473 година: „ Ще сключим съюз… ще притеглим Великия московски княз, като му обещаем законното му завещание “. Нито Иван III е имал интерес, нито пък някой от участниците в династичния брак на Софѝя Палеолог го е възприемал като форма за предаване на легитимност от Константинопол към Москва. По-късно е съчинена съветската легенда: изпращайки от горящия Константинопол своята племенница, последният император Константин XI ѝ предава бъдещата библиотека на Иван Грозни: „ Закарай я в Москва. И предай нашия двуглав орел “. Тая измислица няма нищо общо с действителността.
Софѝя Палеолог в никакъв случай не е била в Константинопол. Тя е родена на остров Корфу (Керкира), възпитана е в папския двор в традицията на римокатолицизма. Папата се е надявал, че ще успее да склони Иван да одобри римокатолицизма. Правата върху престола принадлежали на по-големия брат на Зоя Софѝя – Андрей, и на по-малкия – Тома. Двамата са слаби и безволеви. Първият е пътувал до Москва, само че няма следи от диалози за предаване на правата върху престола. Андрей, имайки финансови усложнения, е продал купата си на френския крал. Иван III търсел пример, само че това не била погиналата Византия, а Хабсбургската империя. Двуглавият орел на печата на московския княз е заимстван от Австрия.
Така се заформя нападателната милитаристична концепция за спасението на Европа посредством изгряването от Изток на Третия Рим. Тъй като стандартът на живот на съветския елементарен човек не е съпоставим с този на европейския, а огромна част от съветската история е обвързвана с принуждение и беднотия, като подпомагаща концепция се явява формулировката за месианизъм, дефинирана от Тютчев: Русия е призвана да води човечеството към нова ера, само че с разсъдък не ще я схванеш. Единствено с религия. Последователи на тази концепция са и Пушкин, и Достоевски, а и актуалните съветски идеолози на Путин, които водят война посредством хибридни пояснения, че Европейски Съюз е залязваща Европа.
Но има обстоятелства в историята на Русия, които няма по какъв начин да се заобиколят. Българинът Григорий Цамблак е киевски митрополит (1413–1420) и един от най-значимите славянски църковни проповедници, писатели и химнографи – ученик на Търновската книжовна школа. Киприан е митрополит, патриарх Киевски, Литовски и на цяла Рус – български свещеник, приет публично през 1472 година за светец и вълшебник. Като прибавим и многочислените старобългарски ръкописи, с които са цялостни книгохранилищата на Руската федерация, картината става ясна.
Без повече увлечения по историческите обстоятелства ще кажем, че в случай че ще правиш империя – и по времето на Съюз на съветските социалистически републики, и в този момент – на Путин (с концепциите на актуалния идеолог и душеприказчик Александър Дугин, мъдрец и политолог) признаването на връзката откъм средновековната българска страна, която също е правоприемник на имперското завещание от Византия, е извънредно неизгодно. Затова в средношколските съветски учебници е обяснено, че духовното и държавно-структурното оформяне на Русия идва непосредствено от Византия, а не посредством езиковото и културно въздействие на България. Във висшето обучение пропуснатото разяснение от време на време се заменя с принос на митична „ македонска “ държавност, която исторически липсва.
Битката за кирило-методиевото дело не е отвлечена нереална полемика, а част от геополитическото стълкновение за европейското бъдеще на страната ни – да бъдем отвън зоната на съветския хегемонизъм, да се отдалечим от неговото въздействие и диктат.
Интервю на Констанца Илиева
" Ако загубим паметта си за тях и техния честен урок, няма да сме забавни и разнообразни за останалия свят. Ще изтрием самобитността си измежду географията на значимите нации. Стоим на кръстопът. Не е ужасно да си дребен като численост население, ужасно е да си дребен на самочувствие и да живееш безропотен, че си мравка и някой от огромните по нехайство може да те стъпче. Дали Люксембург и Израел са такива? И какво можем ние в лицето на новите генерации? Развръзката не е напълно предначертана ".
Това споделя в изявление за Фрог нюз поетът Лъчезар Лозанов.
Вижте цялото изявление:
Как звучи за Вас 24 май през днешния ден – като химн или ехтене?
И като двете. Ще стартира от химна. Св. св. Кирил и Методий не просто са основали писменост – памет за историята ни като народ и страна. Те внасят полезност модерна, изключително нужна през днешния ден, която сплотява другите етноси на България в обединен народ. Това е народностно-племенната ни еднаквост, която макар разломите, пропастите на съществуването ни, и през днешния ден ни дава опция да оцелеем като нация. Тази основна полезност е толерантността към разликата, към другостта. Борбата против триезичието не е единственият израз за приобщаването на другия човек. Помислете – двамата братя са част от фамилията на висшия византийски пълководец, друнгария (командир на военно подразделение) Леон, на български Лъв. Кирил и Методий са от жанр на аристократи във Византийската империя. Били са полиглоти.
Според едни са научили славянски език на пазара в Солун. Според други – майка им Мария е със славянски генезис и го знаят от нея. Но макар византийското си схващане и генезис, залагат живота си за идеята на моравските славяни. Защо? Да изравнят статуса им с господстващите империи, етноси и нации.
Отиват да защитят делото си пред папата – властелинът, който при неудачен дебат може да ги хвърли доживотно в тъмниците на някой манастир. Аргументите им са блестящи, папа Адриан е замаян. Пълчищата на немско-латинското духовенство надвиват след това и Великоморавската страна изчезва.
Оцелелите възпитаници идват при Борис и българската националност е основана под носа и в конфликт с Ромейската империя. Безспорно делото им заслужава химн.
Но да се върнем на ехото. Съхранили ли сме този нюх, почит към равнопоставеността, толерантността и способността да разбираме и оценяваме другия от нас? Ехото на доста места глъхне в атавистичен боязън, нелепост и ксенофобия. Имаше фрапантен случай през 2017 година в Елин Пелин. Няколко месеца там живя оскъдно, безпомощно семейство сирийски бежанци, възрастни хора. Пред bTV хазяинът им Петър Паунов споделяше, че при никакви условия не би ги изгонил от вкъщи си. „ Хората са кротки, спокойни, живеят без проблеми. Наемът не им е безценен, и без пари мога да ги задържа… “ Населението, отпред с кмета, ги изгони. „ Уж сме българи, християнски народ, а сме завист и омраза… ”, възмути се хазяинът им. Не е имало недоволства от съседите на Фатима и Фахим, само че кметът, макар че е държавно лице, отхвърли да извърши закона. Искал да отбрани хората и града си. Как, в случай че нарушаваш законите? Законът не е влезнал в манталитета ни.
Колко друг е бил протобългарският език на аспаруховите племена и езикът на славяните. Борис не се е уплашил от различността – с огън и меч е защитил закона и е обединил популацията си, с цел да има страна. Сменя езика на родовия си клан, с цел да имаме общ народ. Днес един кмет се слага над конституцията и няма мощ, която да му се противостои. Държавността? Борис репресира сина си, с цел да я има. И казусът не е само в Елин Пелин. Евтиният популизъм се шири в значително селища у нас. Няма кой да им противостои.
Кирил и Методий не са единствено основатели на буквите, те ни завещават и честен урок, тактика към бъдещето. Време е да го разберем, без да повтаряме кухи приказки и преписани речи.
Няма ли нещо парадоксално в това, че навръх празника на словото се приказват най-вече празни думи?
Ако ви задам една-единствена тематика и ви поръчам да я развиете в най-малко 300 разнообразни разновидността всяка година, а това се повтаря 145 години – какъв е шансът да не се роди образец? Клишетата обрасват, ушите ви ще се запушат от едни и същи думи. Блестящите находки се износват, тъй като като ги харесат, хората ги преповтарят по-често, до момента в който звученето им се освободи от всевъзможен смисъл. Помислете за българския символизъм. Навремето думите „ златоструен “, „ огнедишащ “, „ морен “, „ рубинен “, „ сияен “ са били диаманти, открития, шашкали са хората с неочакваност, автентичност. Ако ги употребите в този момент, ще усетите какъв брой патетично и изкуствено те контрастират с всекидневния диалог, а и със самия книжовен език.
Колкото по-шашкащи са едни думи, толкоз по-често хората ги използват, с цел да блеснат пред някого. А думите са като обувките – в случай че вървиш години с едни и същи, ще стъпваш по боси ходила. Изтриват се. Днес символистите наподобяват състарени от патетизъм, увехнали откъм тенденциозност. Но в случай че пишете като Чехов – с разговорни думи и къси, ясни фрази – те са неизтриваеми. Ескалацията на възприятието идва от наслагването и динамичността на смисъла, от композиционното фокусиране на силата – думите работят в екип, блясъкът е в особената им взаимовръзка.
На нашите държавни мъже им липсва речник, лексикално благосъстояние, ясна мисъл. През тях навлязоха някои идиотизми като „ ваканцувам “ и, от смешни, хлътнаха в разговорния език като естествени думи. Във всекидневния диалект се наместиха паразити. „ Як “ – преди 50-тина години означаваше мощен, здрав или корав, твърд. Сега „ крепко “ стана „ нещо хубаво “. Чуждиците в региона на компютърните и други науки обогатиха езика (уокмен, дискмен, джет, джакузи, програмен продукт, файл, домейн, уебсайт и др.) – нямат български еквивалент. Ала други са израз на беззащитност и беднотия на мисълта. Ненужно е да заместваме „ поддържам връзка “ с „ споделям “, „ младеж “ с „ младеж “, „ сбогом “ с „ довиждане “.
Живеем в свят, в който думите постоянно губят тежестта си, нещо като инфлация на езика. Като човек, който борави с тях и в поезията, и в публицистиката – по какъв начин усещате това обедняване?
Количеството познания в актуалното общество се удвоява на всеки пет години. Представете си неизмеримите дози данни, обстоятелства, феномени, събития, открития – процесът на струпване се форсира с всяка година. По времето на Кирил и Методий да бъдеш всестранно развита персона е било по силите на един човек, стига да има воля, любознание, да схваща знанието като премеждие. Двамата братя са владеели славянски, гръцки, латински, арабски и други езици. Константин приключва Магнаурската школа с всички „ елински изкуства “ (граматика, лирика, геометрия, диалектика), „ метафизичен науки “ (риторика, аритметика, астрономия). В нашата история енциклопедистите също не са малко.
Нека погледнем „ Рибния буквар “ на Петър Берон – квалифициран доктор, създател на към 20 научни труда. Владее девет езика, поддържа връзка с научни среди в Париж, Берлин, Лондон, Виена, Прага и Атина. Има научни занимания във всички направления. Загрижен да просвети българските деца. Да си енциклопедист в тези отминали столетия към момента е било допустимо. Подобни фигури са Леонардо, Еразъм, личностите на Ренесанса.
Възможно ли е през днешния ден? Едва ли. Библиотеки като Александрийската, като Търновската по време на рухването под османска власт, през днешния ден не биха събрали и една хилядна от човешкото познание. Как да го натъпчем в една глава?
По нужда хората се специализираха в дадена тясна област, а това свежда езика им до масив от профилирани термини, гарнирани с най-употребимия ресурс битови думи – и толкоз. Мобилните телефони замениха четенето с образни безсловесни клипчета, с по 3 реда възклицания и емотикони. Картинка вместо диалог. Четенето, изключително на художествена литература, изисква изпитание на мозъка да доразвие казаното във очевидно, да досъчини загатнатото. Това развива въображението и мисленето. Клипът за минута-две е смляна храна – цветът, формата, персонажът са изсипани наготово. Раздвояването на концентрацията прави съзнанието скокливо, несистемно. Не се разплитат причинно-следствени връзки – смляна храна, единствено преглъщаш. Зъбите ти закърняват, непотребни са. Езиковият ресурс и самостоятелният речник на индивида обедняват. Получаваме деца, които вземат решение проби като тотото – все ще улучиш правилен отговор като за тройка.
Във Факултета на СУ замениха публицистиката с PR компетентност. Тя заменя аналитичното и сериозно мислене с технология на фразата, която хвали и предлага – от хубаво към по-хубаво. Да харесаш, да купиш, да рекламираш. Свръхкратки жанрове, които работят с подготвени логаритми.
Поезията е за угоени по-щедро с лексика човеци – драмата е, че гилдията (като изключим графоманите) е 300–500 индивида в цялата страна – пишат елитарно и се четат между тях. Преди 40-ина години една стихосбирка излизаше в 10–15 хиляди тираж. Сега и 500 са доста, като има дребни изключения. Светите братя и техните възпитаници, в случай че видят до каква степен сме я докарали, щяха да вдигнат ръце от нас. Бихте ли сравнили нашата Национална библиотека с Атинската? Това демонстрира какво е отношението ни към думите и познанието. Какво общо имат делата с тия помпозни речи, които се възпроизвеждат по случай празника всяка година от стотици трибуни в страната.
Коя дума от актуалния политически или медиен речник бихте изпратил в поетическо заточение?
Дървеният политически език – люпят се паразити ежедневно. Не е една дума. Може би съчетанието: „ по този начин ни го наложи Европейски Съюз “. Което е безгръбначие и ловкост, неистина, зад която се крие неналичието на дарба да поемеш отговорност, персонални закононарушения, примитивно въображение, неведение и нагаждачество. Мечтая да изгоним думата „ корупция “, само че е невероятно, никоя международна мощ не го е постигнала. Обидни думи, които спъват дебатите в Народното събрание, които въплъщават лозунга на един от видните дерибеи: „ аз съм елементарен, и вие сте прости… по тази причина се разбираме “. Медиите се лишиха от колоритни и изразителни думи, а правописът е с налучкване. Проблемът не е единствено в елита – потегля от електората. В предишното названията на заведения за хранене, магазини и кръчми имаха облик, цвят, нюанс. Това се запомня. „ Синият лъв “, „ Сам пристигнах “, „ Вкусното кебапче “, „ Тримата пияници “, „ Феята “… Сега са или чуждестранни думи с найлонов усет, или неразбираеми акроними, за които би трябвало да търсиш речник. А това да кръстим метростанция „ ЦСКА “ е върхът на нелепостта. Станциите ни няма да стигнат за всичките столични тимове, а пък и за какво единствено футболните?
Какви думи липсват в публичните диспути през днешния ден? И кои звучат, само че не значат нищо към този момент?
Повтарям – приемливост. В дебатите липсва просвета да се изслушваме, да се вгледаме в причините на другия. Обичайно е да се прекъсне другият, да се надвика, да му се припише персонален недостатък, измислена виновност. Да се окаля и дискредитира – дали ще бъде наименуван „ Кокорчо “, различен просто „ Киро “, трети – народен изменник („ Народният съд щял да го беси “) – все са кол в спиците за колелото на истината.
Другите неналичия са: емпатия (съпричастност с болката на другия), добрина, храброст, реформаторска воля (при непопулярните мерки), консенсус. И достолепие – самичък да си подадеш оставката, когато не си се справил.
Някои се разминават със личното си наличие: национализъм, дълг и „ битка “ с корупцията. Патриотарското: „ България на три морета “. Смешно е да се гордееш с прародители, вместо с самостоятелните си достижения. Никой не може да патентова като благосъстоятелност Ботев и Левски. Подозирам, че в случай че имаше техни копия през днешния ден, Министерство на вътрешните работи щеше да ги арестува и бие, както преди време пребиха протестиращите студенти на площада.
Културната просветеност отстъпва ли пред цифровата? Нормална еволюция или обезпокоителен признак е това?
Не единствено отстъпва, а се срутва. Появиха се глутници от юноши, които пребиват свои съученици или ограбват възрастни хора. Културната просветеност е и образование да не причиняваш на другия това, което не искаш да причинят на теб. Немалко от младежите потъват в цифрови игри – да гръмнеш някого, да разрушиш, да събориш и да се сражаваш с чудовища се изживява като смисъл на живота. И нерядко от екрана се прескача в действителния живот. Там убитият не възкръсва, разрушеното не се възвръща с рестарт, осакатеният не подскача непокътнат в новата версия на играта. Наркоманията на виртуалния свят, както дава знания, по този начин и осакатява. Някои от децата не познават различен свят с изключение на четири стени на стаята си и синкавия екран на монитора.
Това е едната страна на монетата. Скоростта, с която усъвършенстваме изкуствения разсъдък (ИИ), допуска, че до 2045 година той ще ни надскочи като просветеност. Чип в главата ще ни превежда всички вероятни езици и ще ни върже към тоталната мрежа на информация в света. Това са невиждани благоприятни условия за мислене и преправка на познания. Изхабените ни органи ще се заменят с изкуствени, животът ще се удължи, индивидът и машината ще се слеят в хибрид. Неотвратима логичност на идната посттехнологична ера – и няма по какъв начин да избягаме.
Трябва да намерим хармоничната граница сред същинското познание и халюцинацията, сред неудържимото увлечение към логиката на необяснимото и наркоманията на виртуалното, на холограмното замайване. Ключът към същинското културно завещание, което ни завещаха двамата братя просветители, е да напипаме тънката невидима пътечка сред правилния баланс на тия две стихии, с цел да не загубим цивилизацията си като цяло и машинариите на ИИ да не ни смачкат.
Трябват ни и две капки енциклопедичност, с цел да излекуват туморите на прекомерно тясната специализация, на която ни обрича цифровото пиене. Споделям и паника, и екстаз от тържеството на интелекта. За страдание, няма уред за филтрация – да разделим джибрите от ракията.
Според вас от какво по-често страдаме: от загуба наизуст или от липса на въображение?
Не бих споделил, че едното е противоположно на другото. Кирил и Методий ни учат на почтеност към обстоятелствата. Загубим ли този ориентир, ще се самоунищожим, тъй като геополитиката работи с големи капацитети сила и можем да се окажем сред чука и наковалнята. Двамата братя са съумели да разместят геополитическите носорози на своето време – немското духовенство и тевтонската асимилация. Техните възпитаници и следовници ни имунизираха против византийското и османското културно менгеме. За страдание, британският език, несъмнено повсеместен в световен мащаб, внушава у някои глави чувството, че родният език е за битака, че не изисква просветеност и познания. Ако съумеем да опазим кирило-методиевата традиция в езика ни и запазим неговия искра, ще имаме самочувствие измежду многогласието на международната врява.
Ако загубим паметта си за тях и техния честен урок, няма да сме забавни и разнообразни за останалия свят. Ще изтрием самобитността си измежду географията на значимите нации. Стоим на кръстопът. Не е ужасно да си дребен като численост население, ужасно е да си дребен на самочувствие и да живееш безропотен, че си мравка и някой от огромните по нехайство може да те стъпче. Дали Люксембург и Израел са такива? И какво можем ние в лицето на новите генерации? Развръзката не е напълно предначертана.
Защо Русия не признава нашата писменост?
Заради концепцията за месианство и въображението, че са единствените наследници на Рим като империя. Киевска Рус малко или повече еволюира към структурата – държавна, икономическа и църковна – на Византия. България това го прави по-рано – по времето на Борис I. Първите преписи на старобългарски език малко са се различавали от староруския и книжнината е потекла към Киевска Рус.
След приемането на християнството (988 г.) в Русия се употребяват два езика – съветски и старобългарски.
Руският се употребява за всекидневието. Старобългарският (идентичен с термина старославянски) се развива като език на културата, на Църквата, на духовната литература. Под негово въздействие през X–XI век доста се уголемява речникът на съветската книжовна версия. Второто южнославянско въздействие е при завоюването на Балканите от османците. През втората половина на XIV век България претърпява културно възобновление.
Патриарх Евтимий Търновски основава Търновската книжовна школа, основава агиографския род (жития на светците, панегирици). Текстовете са по скица (канон), украсени със „ вербален орнамент “ – съзвучни думи, синоними, съпоставения, прилагателни. Академик Дмитрий Лихачов счита, че този жанр не е напълно заимстван от България, само че че българското въздействие е значимо за образуването на агиографската литература в Русия.
Според него емоционалността на стила, присъща на Търновската школа, е обвързвана с желанието да се съобщи дълбочината на мистичните прекарвания на светците и съставителите на техните жития.
Пред стремителния напредък на османците европейските страни търсят съдружници. Как се ражда концепцията за Третия Рим? Идеята не е съветска. Първият документ, в който е дефинирана, е решение на венецианския Сенат от 1473 година: „ Ще сключим съюз… ще притеглим Великия московски княз, като му обещаем законното му завещание “. Нито Иван III е имал интерес, нито пък някой от участниците в династичния брак на Софѝя Палеолог го е възприемал като форма за предаване на легитимност от Константинопол към Москва. По-късно е съчинена съветската легенда: изпращайки от горящия Константинопол своята племенница, последният император Константин XI ѝ предава бъдещата библиотека на Иван Грозни: „ Закарай я в Москва. И предай нашия двуглав орел “. Тая измислица няма нищо общо с действителността.
Софѝя Палеолог в никакъв случай не е била в Константинопол. Тя е родена на остров Корфу (Керкира), възпитана е в папския двор в традицията на римокатолицизма. Папата се е надявал, че ще успее да склони Иван да одобри римокатолицизма. Правата върху престола принадлежали на по-големия брат на Зоя Софѝя – Андрей, и на по-малкия – Тома. Двамата са слаби и безволеви. Първият е пътувал до Москва, само че няма следи от диалози за предаване на правата върху престола. Андрей, имайки финансови усложнения, е продал купата си на френския крал. Иван III търсел пример, само че това не била погиналата Византия, а Хабсбургската империя. Двуглавият орел на печата на московския княз е заимстван от Австрия.
Така се заформя нападателната милитаристична концепция за спасението на Европа посредством изгряването от Изток на Третия Рим. Тъй като стандартът на живот на съветския елементарен човек не е съпоставим с този на европейския, а огромна част от съветската история е обвързвана с принуждение и беднотия, като подпомагаща концепция се явява формулировката за месианизъм, дефинирана от Тютчев: Русия е призвана да води човечеството към нова ера, само че с разсъдък не ще я схванеш. Единствено с религия. Последователи на тази концепция са и Пушкин, и Достоевски, а и актуалните съветски идеолози на Путин, които водят война посредством хибридни пояснения, че Европейски Съюз е залязваща Европа.
Но има обстоятелства в историята на Русия, които няма по какъв начин да се заобиколят. Българинът Григорий Цамблак е киевски митрополит (1413–1420) и един от най-значимите славянски църковни проповедници, писатели и химнографи – ученик на Търновската книжовна школа. Киприан е митрополит, патриарх Киевски, Литовски и на цяла Рус – български свещеник, приет публично през 1472 година за светец и вълшебник. Като прибавим и многочислените старобългарски ръкописи, с които са цялостни книгохранилищата на Руската федерация, картината става ясна.
Без повече увлечения по историческите обстоятелства ще кажем, че в случай че ще правиш империя – и по времето на Съюз на съветските социалистически републики, и в този момент – на Путин (с концепциите на актуалния идеолог и душеприказчик Александър Дугин, мъдрец и политолог) признаването на връзката откъм средновековната българска страна, която също е правоприемник на имперското завещание от Византия, е извънредно неизгодно. Затова в средношколските съветски учебници е обяснено, че духовното и държавно-структурното оформяне на Русия идва непосредствено от Византия, а не посредством езиковото и културно въздействие на България. Във висшето обучение пропуснатото разяснение от време на време се заменя с принос на митична „ македонска “ държавност, която исторически липсва.
Битката за кирило-методиевото дело не е отвлечена нереална полемика, а част от геополитическото стълкновение за европейското бъдеще на страната ни – да бъдем отвън зоната на съветския хегемонизъм, да се отдалечим от неговото въздействие и диктат.
Интервю на Констанца Илиева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ